Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (39)

37.

Следващият ден беше повратна точка за мен и Нана. Поддържахме хладни отношения от момента, когато доведох охрана в къщата, но когато слязох долу и я заварих да приготвя закуска за Ракийм и момчетата му, разбрах, че поне отчасти сме изгладили враждата.

— О, Алекс, ето те и теб. Чудесно. Отнеси тези чинии навън — каза тя, сякаш сервирането на закуската влизаше в обичайните ми сутрешни задължения. — Побързай, че ще изстине!

Когато се върнах, на масата ме очакваше чиния с бъркани яйца с наденички и препечени филийки, както и прословутото кафе от цикория на Нана, което димеше от любимата ми чаша с надпис „Най-добрият татко“, нащърбена по ръба, след като Али я бе запокитил в стената.

Нейната закуска бе доста по-здравословна напоследък: парченца грейпфрут, препечена филийка с обезсолено масло, заедно с половин наденичка, защото — както Нана обичаше да казва — имаше много тънка граница между това да се храниш разумно, за да живееш по-дълго, и да се вманиачаваш, докато се отегчиш до смърт.

— Алекс, искам да сключим примирие — заяви тя, когато най-после се настани срещу мен на масата.

— Да пием за това — отвърнах аз и вдигнах тост с портокаловия си сок. Приемам всичките ти условия, каквито и да са те.

— Защото има още нещо, което трябва да обсъдя с теб.

Не успях да потисна смеха си.

— Това е най-краткото примирие, за което съм чувал. Къде се намираме, в Близкия изток?

— О, я се успокой, става въпрос за Бри. Много добре знаеш, че след всичко това ще излезеш голям глупак, ако допуснеш това момиче да ти се изплъзне между пръстите.

— Абсолютно — съгласих се аз, — и ако позволите, бих искал да привлека вниманието на съда към великолепния пръстен с диамант върху лявата ръка на госпожица Стоун.

Нана разби логиката ми с едно размахване на вилицата си.

— Пръстените се свалят точно толкова лесно, колкото се и слагат. Извинявай, че го казвам, но ти имаш нещо като история с жените, и то не в добрия смисъл.

Пряма до болка, но и права, не можех да го отрека. Поради незнайно какви причини така и не успях да постигна стабилна връзка след смъртта на първата ми съпруга Мария, убита преди толкова много години.

Докато в живота ми не се появи Бри.

— Не знам дали това ще те накара да се почувстваш по-добре — казах, — но заведох Бри в Националния храм „Непорочно зачатие“ и отново й предложих да се омъжи за мен, точно там, пред очите на Бог и света.

— И тя какво каза? — попита Нана с каменно изражение на лицето.

— Ще ми отговори по-късно. Нана, кажи ми, моля те, защо се държиш така? Нима съм ти дал причина да се съмняваш в нас?

Нана вече бе стигнала до наденичката си, вдигна пръст във въздуха в безмълвна молба да я изчакам, и с удоволствие, граничещо с благоговение, погълна миниатюрното парченце месо. После, сякаш започваше коренно различен разговор, вдигна поглед и каза:

— Нали знаеш, че тази година навършвам деветдесет?

Усмихваше се — аз мислех, че щеше да навърши деветдесет и две, — но думите й ме стреснаха.

— Нана, има ли нещо, което криеш от мен?

— Не, не — каза тя. — Здрава съм като бик. Чувствам се прекрасно. Просто гледам към бъдещето. Никой не живее вечно. Аз поне не съм чувала за подобни случаи.

— Е, не мисли чак толкова напред в бъдещето, става ли? И между другото, не забравяй, че си абсолютно незаменима.

— Разбира се, че е така! — Тя протегна ръка и положи длан върху моята. — А ти си силен, способен и прекрасен баща. Но не можеш да се справиш с това сам, Алекс. Не и по начина, по който управляваш другата половина от живота си.

— Може и така да е, но не се женя за Бри по тази причина — казах й. — И за двама ни е така.

— Е, аз винаги мисля и за най-лошото. Просто гледай да не провалиш всичко, господинчо — каза тя и се облегна назад. После ми намигна, за да ме уведоми, че се шегува.

Е, не съвсем, разбира се.