Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (104)

102.

Дори занесох кафе.

Сийгъл също носеше, така че разполагахме с достатъчно кофеин. Паркирахме служебния „Форд Краун Вик“ от източната страна на Дванадесета улица, между „Ем“ и „Ен“. Беше тясна, трилентова пресечка с много строежи. Франсис Мултън живееше в сграда на име „Мидлендс“, а ако не грешахме, това бе адресът и на Стивън Хенеси.

Въпросният апартамент се намираше на осмия от десет етажа, с два големи прозореца към улицата. И двата тъмнееха, когато пристигнахме. Двамата с Макс се подготвихме за продължителното чакане.

Щом си казахме всичко, което имаше за казване около случая, помежду ни се загнездиха дълги неловки моменти на мълчание. С течение на времето обаче разговорът ни отново потръгна. Сийгъл ми подхвърли топката под формата на въпрос, който хората от Бюрото обикновено задават, когато нямат какво друго да кажат.

— Е, какво те накара да постъпиш в полицията? — попита. — Ако не възразяваш, че те питам.

Усмихнах се със сведен към скута поглед. Не можех да отрека, че се стараеше твърде много да поддържа приятелски разговор.

В Холивуд просто не ми потръгна. Нито пък в Националната баскетболна асоциация — отвърнах аз с напълно сериозен тон. — А теб?

— Екзотичните пътувания, удобното работно време.

Този път успя да ме разсмее. Бях решил още преди да дойда, че няма просто да седя в колата и да го мразя цяла нощ. Това би било истинско мъчение.

— Едно ще ти кажа — продължи той: — ако нещата бяха протекли различно, мисля си, че от мен би излязъл доста добър престъпник.

— Нека позная — казах. — Измислил си перфектното убийство.

— А ти не си ли? — попита Сийгъл.

— Не коментирам. — Отворих капачето на второто си кафе. — Повечето полицаи го правят обаче. Ако не убийство, то поне перфектното престъпление.

След поредната дълга пауза той отново се обади:

— Какво ще кажеш за това: ако можеш да убиеш някого — някого, който наистина го заслужава — и знаеш, че ще ти се размине, би ли се изкушил да го направиш?

— Не — отвърнах. — Това е твърде стръмен и хлъзгав път за мен. Мислил съм по въпроса.

— Хайде де, бъди откровен — засмя се Сийгъл и се облегна на вратата, за да ме погледне. — Представи си, че си сам с Кайл Крейг в някоя тъмна алея. Няма свидетели. Той не разполага с абсолютно никакво оръжие, ти обаче носиш своя „Глок“. Искаш да кажеш, че няма да дръпнеш спусъка и да оставиш въпросите към съвестта си за по-късно?

— Точно така — отвърнах. Връзката с Кайл бе малко странна, но аз реших да не й обръщам внимание. — Може и да изпитам желание, но не бих го направил наистина. Бих го арестувал. Това, което искам, е да го върна обратно в затвора „Флорънс“.

Той ме погледна и се ухили така, сякаш очакваше да променя мнението си.

— Сериозно? — попита.

— Напълно.

— Не знам дали ти вярвам.

Свих рамене.

— Какво очакваше да ти кажа?

— Че си човешко същество. Стига, Алекс. Не можеш да оцелееш в тази професия, ако поне малко не залиташ към тъмната страна.

— Така е, съгласен съм — казах. — Бил съм там, знам за какво говориш. Но не бих натиснал спусъка. — Не бях напълно уверен дали казвам истината, или не. Просто не исках да го обсъждам със Сийгъл.

— Интересно — рече той и отново се обърна с лице към сградата. — Много интересно.