Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (59)

57.

Убиецът с числата — Исусе Христе, не точно сега!

Когато стигнах до местопрестъплението, входовете към площад „Франклин“ вече бяха заградени с кордон. Допълнителни екипи имаше и по „Кей стрийт“ и „Ай стрийт“ — по-дългите страни на правоъгълния парк, — макар че основното действие се развиваше точно до Тринайсета улица, откъдето в момента ми махаше Сампсън.

— Захарче — посрещна ме той, — спасяваш ми живота. Случва се в най-неподходящия момент, знам.

— Заведи ме да погледна.

Двама криминолози в сини служебни анораци работеха зад полицейската лента заедно със съдебния лекар, когото лесно разпознах дори в гръб.

Неофициалният прякор на Портър Хенинг бе Здравеняка, а покрай размерите му, особено на ширина, човекът планина Сампсън изглеждаше направо дребен. Винаги съм се чудил как Портър успява да се напъха в някои доста тесни пространства на местопрестъпленията, но той безспорно е един от най-проницателните специалисти, с които съм имал честта да работя.

— Алекс Крос ни удостоява с присъствието си — заяви той още щом ме видя.

— Той е виновен — отвърнах аз и посочих към Сампсън, но пръстът ми замръзна във въздуха при вида на жертвата.

Хората твърдят, че екстремните неща са в кръвта ми, което донякъде е истина, но осакатяването на хора е нещо, с което просто не се свиква. Жертвата лежеше по гръб в храстите. Многото слоеве мръсни дрехи ясно показваха, че е бездомник, който може би е нощувал точно на това място в парка. И въпреки явните признаци на жесток побой, най-впечатляващи от всичко бяха числата, гравирани върху челото му. Изключително странна особеност, точно като в предишното убийство.

2^30402457-1

— Това същите числа ли са? — попитах.

— Подобни — отвърна Сампсън, — но не, не са същите.

— И не знаем коя е жертвата?

Джон поклати глава.

— Изпратил съм хора да разпитват наоколо, но повечето от спящите по пейките хора изчезнаха още щом се появихме. Доверието не е на голяма почит тук, нали знаеш?

Знаех, и още как. Една от основните трудности при разследване на убити бездомници.

— Приютът за бездомници е малко по-нагоре по Тринайсета улица — продължи Джон. — Щом приключим тук, ще отида да разпитам дали някой не знае нещо за този мъж.

Самото място на убийството бе трудно за обработка. В пръстта имаше пресни отпечатъци от стъпки — равни подметки, различни от ботуши или кецове. Освен това се виждаха следи като от пазарска количка, но те може и да нямаха никаква връзка със случая. Бездомниците непрекъснато минаваха с колички оттук, всеки божи ден. И нощ.

— Какво друго? — попитах. — Портър? Ти откри ли нещо?

— Аха — отвърна той. — Открих, че по-млад няма да стана. Като изключим това, бих казал, че причината за смъртта е тензионен пневмоторакс, макар че първите удари вероятно са били тук, тук и тук. — Той посочи към премазаната част от главата на мъртвеца. От ухото преливаше розова на цвят телесна течност. — Голяма фрактура на черепа, на челюстта, на зигоматичната кост; ти си избери. Ако има нещо положително в цялата тази гадост, горкият човечец вероятно е бил вече мъртъв, когато това се е случило. Има следи по цялото тяло.

— Точно като предишния път — каза Сампсън. — Сигурно е същият извършител.

— Ами надписът по челото? — Това бе най-прецизната работа с нож, която някога бях виждал. Плитки, точни нарези, четливо изписани цифри. — Какво е първоначалното ти мнение, Портър?

— Това е нищо — каза той. — Виж истинския шедьовър.

Той се наведе и обърна младия мъж на една страна, после запретна задната част на ризата му.

— Кажи ми, че се шегуваш!

Математическото уравнение покриваше цялата площ от кръста до плешките. Никога не бях виждат подобно нещо. Не и в такъв контекст. Сампсън повика с жест съдебния фотограф, за да направи снимки.

— Това е ново — каза Джон. — Преди числата бяха само по лицето. Чудя се дали нашият човек не се е упражнявал, за да се усъвършенства така. Може би има други трупове, които просто не сме открили.

— Е, определено е искал да видите този — заключи Портър. — В тази връзка количеството кръв е твърде оскъдно за нанесените травми. Някой е пребил това хлапе, после го е довлякъл тук и едва след това се е постарал с ножа.

— Ду-дуу, ду-дуу… — Фотографът успя да изтананика откъс от „Зоната на здрача“, преди Сампсън да го попари с поглед. — Съжалявам, човече, но… дявол да го вземе, радвам се, че не съм на ваше място.

Той, както и всички останали.

— В такъв случай остава въпросът защо го е донесъл тук — каза Сампсън. — Какво се опитва да ни каже? На кого изобщо се опитва да го каже?

Портър сви рамене.

— Някой разбира ли от математика?

— Аз познавам преподавател в „Хауърд“ — казах. — Сара Уилсън. Помниш ли я? — Джон кимна, без да откъсва поглед от числата. — Ако искаш, ще й се обадя. Може да дойдем тук по-късно следобед.

— Чудесно, ще съм ти много благодарен.

Толкова с „бързата“ ми консултация. Нямах време за това, но — господ да ми е на помощ — след като видях на какво е способен този изверг, имах желание да го разкъсам на парчета.