Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (92)

90.

Изминаха три дни, преди да отбележим и най-малък напредък. Нито следа от Тали. Нито от Хенеси. Нито от Вайда.

И после се случи най-лошото.

В петък сутринта, за трети път през този месец, получих ранно обаждане от Сампсън за поредния труп. Поредният бездомник, пребит до смърт, поредните числа, издълбани по гърба и челото му.

Ала този път имаше нещо различно — и то промени всичко.

— До трупа са открили пазарската количка на Станислав — каза Сампсън. — Или поне аз съм почти сигурен, че е негова. Трудно е да ги различи човек все пак. — Гласът му звучеше дрезгаво. Нямах представа колко часа — и дали изобщо — е спал след изчезването на Вайда. — Горкото хлапе изглежда на не повече от осемнайсет, Алекс.

— Сампсън, добре ли си? — попитах. — Звучиш ми така, сякаш не си на себе си.

— Добре съм… надявам се.

— Вината не е твоя, Джон. Знаеш го, нали?

Той все още не беше готов да отговори на този въпрос. Каза само:

— Не си длъжен да дойдеш.

— Идвам — казах. — Разбира се, че идвам.