Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (46)

44.

— Виждаш ли онзи човек ей там, Мичи? Високият мъж, който говори с костюма?

— Онзи, дето прилича на Мохамед Али?

— Това е ченгето, Алекс Крос. А другият е от ФБР, така си мисля. Просто две прасенца от различни ферми.

— Не ми изглеждат много щастливи — каза Мич.

— Това е така, защото търсят нещо, което никога няма да открият. Сега ние сме на върха, приятелче. Само ние двамата, аз и ти. Вече сме недосегаеми.

Мич не успя да сдържи вълнението си и се изкиска.

— Кога е следващият ни удар, Дени?

— Ето това е следващият ни удар. Трябва да разпространим добрата новина, да спечелим хората на наша страна. И после — бам! Изчакваме подходящ момент и отново ги изненадваме. Това е смисълът на цялата тази работа с имейлите — да разпространим добрата новина.

Мич кимна, сякаш разбираше, но дори не се опита да прикрие разочарованието си. Такива мисии не го вълнуваха.

— Не се тревожи — успокои го Дени. — Отново ще яхнеш коня, и то по-скоро, отколкото предполагаш. Междувременно… Хайде де, ще бъде страхотно, довери ми се.

Камионът на печатницата тъкмо спираше до страничния вход на църквата. Носеше се мълва, че новият брой — големият брой на вестника — ще закъснее с няколко дни, затова редакцията печаташе известно количество от миналия си брой, за да задоволи търсенето. Всеки, отзовал се да помогне при разтоварването на камиона, щеше да получи безвъзмездно трийсет допълнителни броя за продажба. Това се равняваше на шейсет долара общо за двамата, а с шейсет долара човек можеше да изкара дяволски дълго време, стига да пожелаеше.

Когато тръгнаха в посока към камиона, от двора на църквата се разнесе вик:

— Затваряй си устата! — Гласът на Алекс Крос.

— Охо — каза Дени. — Явно в рая е възникнал проблем.

— Имаш предвид свинския рай? — каза Мич и този път Дени бе този, който се изкиска.