Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (77)

75.

Прекарвах колкото се може повече време вкъщи, включително и часовете за канцеларска работа. Покрай Кайл Крейг, патриотите снайперисти и тези нови убийства с числата таванският ми кабинет преливаше от материали по случаите като никога досега. Това включваше купища снимки от местопрестъпленията, затова казах на децата, че достъпът до кабинета на татко се забранява за неопределено време — което обясняваше и телефонното обаждане, което получих от Джени онзи следобед.

— Здравей, Алекс, на телефона е Джанел Прокудената. Обаждам се от далечните земи на втория етаж.

Дъщеря ми винаги е била дървен философ със страхотно чувство за хумор. Аз просто се опитвам да й подражавам.

— Привет, Джанел. Как вървят нещата на долната земя?

— Имаш посетител, татко — каза тя, вече делово. — На входната врата те чака мъж на име Сийгъл. Агент от ФБР.

Отначало помислих, че не съм я чул добре. Какво търсеше Макс Сийгъл в къщата ми? Последното ни спречкване бе най-лошото от всички досегашни.

— Татко?

— Веднага слизам — казах.

Когато стигнах до втория етаж, Джени вече ме чакаше и веднага ме последва по стълбите, но аз й казах да стои вътре.

На излизане затворих входната врата след себе си.

Сийгъл стоеше на стълбите. Имаше доста бруклински вид в джинсите и черното си кожено яке. В едната си ръка държеше черна каска, а в другата — кафява хартиена торба.

Един от охранителите, Дейвид Брандабър, стърчеше на верандата между Макс и вратата.

— Всичко е наред, Дейвид — казах. — Познавам го.

Двамата изчакахме Дейвид да се прибере в колата си, преди да започнем разговора.

— Какво правиш тук, Макс? — попитах.

Сийгъл се качи на следващото стъпало, колкото да ми подаде торбата. По лицето му разбрах, че нещо се е променило.

— Не бях сигурен какво харесваш — каза.

Извадих малка бутилка „Джони Уокър Блек“. Дар за примирие, предположих, но покрай Сийгъл просто не знаех какво да си мисля.

— Знам, знам. Агент Шизо, нали?

— Нещо такова — отвърнах.

— Виж какво, Алекс, осъзнавам, че не е лесно да се работи с мен. Приемам цялата тази гадост много лично. Не би трябвало, но е така. Чувствителен съм до безобразие. Може би това е част от онова, което ме прави добър в работата ми, но понякога се държа като истински задник.

Исках да кажа: „Понякога?“, но се въздържах и изчаках да чуя какво още има да каже Сийгъл.

— Както и да е — продължи той, — просто исках да ти кажа, че знам колко си зает напоследък и ако имаш нужда от нещо, можеш да ми се обаждаш по всяко време. За каквото и да е — информация от Бюрото или просто допълнителна охрана за къщата, без значение.

Той се вгледа в безизразното ми лице и внезапно се усмихна.

— Наистина. Не е някаква уловка. Съвсем искрен съм.

Исках да му повярвам. Това със сигурност щеше да улесни нещата. Но инстинктът ми подсказваше да не му се доверявам все още. Не можех да го потисна просто ей така, заради бутилка уиски.

После вратата зад мен се отвори и на прага се появи Бри.

— Всичко наред ли е? — попита.

Сийгъл се изкиска.

— Явно репутацията ми ме е изпреварила.

— Всъщност имаме тийнейджърска новинарска служба, базирана на вътрешното стълбище — уточни Бри и протегна ръка. Вечният миротворец. — Аз съм Бри Стоун.

— Детектив Стоун — поясни той. — Разбира се. Приятно ми е да се запознаем. Макс Сийгъл, кошмарът на Алекс от Бюрото. От време на време виждаме нещата по различен начин.

— Носят се такива слухове — каза тя и двамата се засмяха. Ситуацията добиваше оттенък на сюрреализъм. За пръв път виждах тази страна на Сийгъл: дружелюбната му, всичко друго, но не и нарцистична страна. Появила се внезапно, от нищото.

— Макс просто намина да остави това — казах аз и й показах бутилката скоч.

— Е… — Сийгъл слезе едно стъпало в посока към тротоара. — Мисията ми е изпълнена. Радвам се, че се запознахме, детектив Стоун.

— Остани за едно питие — предложи тя и стисна леко ръката ми. — Късен следобед е. Сигурна съм, че всички имаме нужда от малко почивка.

Поканата й бе напълно искрена; всички знаехме какво се опитва да направи. Сийгъл ме погледна и сви рамене. Аз имах последната дума и честно казано, ми се искаше да кажа „не“, но това би създало допълнително напрежение, от което нямахме нужда точно в този момент.

— Заповядай — казах аз и махнах към входната врата. — Mi casa es su casa^[1], Макс.

Джени се бе оттеглила чак до кухненската маса, Нана и Али играеха на карти „Гоу Фиш“ — новата страст на Али напоследък, — ала всички втренчиха погледи в нас, когато влязохме в кухнята.

— Макс, това са всички. Реджина, Джени, Али, това е агент Сийгъл.

Али впери поглед в мотоциклетната каска и Сийгъл я постави пред него.

— Ето, младежо. Пробвай я, ако искаш.

Али ме погледна и аз кимнах одобрително. После извадих няколко чаши, лед и две бутилки минерална вода за децата. Нана се запъти да отвори шкафа, в който държахме бисквитите и чипса, но аз дискретно й дадох знак да не го прави.

— Домът ви е много хубав — каза Сийгъл, загледан през прозореца към задния двор. — Чудесен квартал в сърцето на града.

— Благодаря — отвърнах аз и раздадох питиетата. Скоч за мен, Сийгъл и Бри и вода за Нана.

— Наздраве за новото начало — многозначително каза Бри и вдигна чашата си.

— Наздраве за началото на лятото! — добави Али.

Сийгъл му се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— И наздраве за това чудесно семейство — допълни той. — За мен е удоволствие да ви познавам.