Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (33)

31.

Лиза Джамети погледна часовника си може би за десети път. Щеше да почака още пет минути и си тръгваше. Просто удивително — някои хора изобщо не се замисляха, че времето в този бизнес е пари.

Когато изтекоха четири и половина минути от отредените пет, пред къщата спря тъмносиньо BMW. Е, по-добре късно, отколкото никога. Хубава кола.

Тя хвърли поглед на зъбите си в огледалото за обратно виждане, прокара ръка през късата си кестенява коса и излезе да посрещне клиента си.

— Господин Сийгъл?

— Макс — каза той. — Съжалявам, че ви накарах да чакате. Отвикнал съм от градските задръствания.

Здрависа се с нея топло, като приятел, а самият той бе висок, тъмен и достатъчно привлекателен, за да му прости човек без усилие. Съдейки по погледа му, тя реши, че привличането им е взаимно. Интересен мъж, който си струваше чакането.

Влезте — покани го тя. — Мисля, че това място ще ви хареса. На мен поне ми харесва със сигурност.

Тя отвори входната врата и го изчака да влезе пръв. Сравнително прилична къща, една от многото еднообразни постройки по Втора улица в североизточния край на града — с малко надута наемна цена за сегашното състояние на пазара, но напълно подходяща за конкретния наемател.

— Отскоро ли живеете във Вашингтон? — попита тя.

— Преди време живеех тук, неотдавна се върнах — каза той. — Но вече не познавам никого в града.

Разиграваше стандартната ситуация — нов в града, сам и т.н. Липсваше и венчална халка. Лиза Джамети не беше лесна плячка, но веднага разпознаваше изгладнелите мъже, а ако нещо се случеше тук… е, нямаше да е за пръв път.

Тя затвори вратата и превъртя ключа.

— Кварталът е чудесен — продължи тя. — Гърбът на Върховния съд е от другата страна на улицата. Не е най-подходящото място за шумни партита. А отзад има приятно дворче и паркинг встрани от главната улица.

Влязоха в кухнята и тя кимна към прозореца с изглед към гаража.

— Няма нужда да ви казвам какво удобство е това понякога.

— Не — каза той, загледан някъде на юг от очите й. — Медальонът ви е много хубав. Имате добър вкус — и за апартаменти, и за бижута.

Човекът изобщо не си губеше времето.

— А мазето? — изстреля той следващия си въпрос.

— Моля? — попита тя.

— Бих искал да видя мазето. Има такова, нали?

Нормално бе на този етап да попита за горния етаж. Или дори спалнята, ако правилно схващаше намеренията му. Както и да е. Клиентът винаги имаше право, особено ако изглеждаше като този тук.

Тя остави куфарчето си върху барплота в кухнята, отвори вратата на мазето и го поведе надолу по старите дървени стълби.

— Както забелязвате, помещението е сухо и е в добро състояние. Електрическата инсталация е ремонтирана изцяло, а пералнята и сушилнята са само на две години.

Той крачеше из помещението и кимаше одобрително.

— Тук долу бих могъл да свърша доста работа, необезпокояван от никого.

Изведнъж той направи крачка към нея, а тя отстъпи назад към пералнята.

И най-малките съмнения относно развоя на нещата се изпариха във въздуха. Лиза кимна към стълбището.

— Искате ли да видите горния етаж?

— Разбира се, че искам… само че не точно сега. Нали не възразяваш. Лиза?

— Не… предполагам, че не.

Когато тя се наведе да го целуне, той бръкна между краката й, просто пъхна ръка под полага й. Беше малко самонадеяно и арогантно, но в същото време възбуждащо.

— Отдавна не ми се е случвало — извинително каза той.

— Усетих — отвърна тя и го придърпа по-близо до себе си.

Тогава, още преди да са стигнали до документите, които все още лежаха върху кухненския плот на горния етаж, Лиза Джамети получи най-хубавото чукане в живота си, точно там, върху двегодишната пералня „Мейтаг“. Беше възбуждащо, неприлично и… доста приятно.

12-те процента комисионна също си ги биваше.