Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (7)

5.

Дени водеше, а Мич го следваше, досущ като двойката мъж — дете в онази стара книга на Стайнбек „За мишките и хората“.

— Почти стигнахме, приятелче. Хайде.

Десетият етаж беше последен. Плексигласови плоскости покриваха отвор в стената с размери два на четири метра, а под краката им имаше само гол шперплат. Купчината палети до прозорците на Осемнайсета улица щяха да свършат добра работа като прикритие.

Дени постла на пода найлоново покривало, преди да оставят раниците си. После сложи ръка на рамото на Мич и посочи мястото, откъдето току-що бяха дошли.

Главният изход — каза, после се обърна на деветдесет градуса, с лице към друга врата. — Резервен изход.

Мич кимна по веднъж след всяка реплика.

— А ако се наложи да се разделим?

— Забърсваш оръжието, изхвърляш го и се чакаме при колата.

— Ти си моят човек!

Преговаряха този сценарий поне за петдесети път, от началото до края. Подготовката беше ключът към успеха. Мич притежаваше всякакви природни таланти, но Дени беше мозъкът.

— Някакви въпроси? — попита той. — Сега е моментът да ги зададеш. По-късно няма да има никакъв смисъл.

— Не — отвърна Мич. Гласът му бе станал равен и далечен, както винаги, когато концентрираше мислите си върху нещо друго. Вече бе монтирал снайперистката пушка М-110 върху двуногата й стоика, а в момента зануляваше оптиката.

Дени сглоби своята полуавтоматична М-21, прехвърли ремъка й през рамо и я провеси на гърба си. Ако всичко вървеше по план, изобщо нямаше да му се наложи да я използва, но беше длъжен да е подготвен. Пистолетът „Валтер“ също беше в кобур на бедрото му.

С помощта на елмазено острие той изряза в прозореца идеален кръг с диаметър пет сантиметра, после го отстрани с вакуумна чашка. През отвора нахлу ярък сноп светлина от уличните лампи.

Докато Мич заемаше позиция, Дени почисти още един малък участък вляво, малко по-нагоре, откъдето на практика можеше да наблюдава цевта на пушката над рамото на Мич. Дори разликата в ръста им работеше в тяхна полза.

Той извади телескопа си от куфарчето. Оттук имаха ясна видимост към входа на „Таверна дел Алабардеро“. Със стократното увеличение на обектива Дени буквално виждаше порите по лицата на хората, които влизаха и излизаха от свръхмодерния ресторант.

— Хайде, прасенце, излез навън и ми се покажи — прошепна той. — Хей, Мич, знаеш ли кога едно прасе разбира, че е яло достатъчно?

— Не.

— Когато го натъпчат с плънка.

— Бива си я шегата — каза Мич със същия безчувствен глас като преди. Беше заел позиция — малко странна — с навирен задник и разперени настрани лакти, но той се чувстваше удобно. Веднъж заел позиция, нито помръдваше, нито поглеждаше встрани, докато не приключеше всичко.

Дени направи последната си проверка. Изгледа парата, която се издигаше право нагоре през някакъв отдушник от другата страна на улицата. Температурата на въздуха беше около петнадесет градуса. Всичко изглеждаше наред.

Трябваше им само мишена, а това щеше да се случи всеки момент.

Готов ли си да пуснеш духа от бутилката, Мичи? — попита той.

— Кой ще ми духа?

Той тихо се изкиска. Мич беше уникален, наистина.

— Момичето от мечтите ти, човече. Момичето от най-смелите ти шибани мечти.