Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (51)

49.

— Аз съм му майка, за бога! Не вършех нищо нередно! Не ме сравнявай с лудите си преследвачи.

Кристин се държеше отбранително от първия миг след пристигането ми. Разправяхме се отвън в коридора, докато Али ни чакаше в директорския кабинет.

— Кристин, за тези неща има правила. Правила, които ти имаше навика да спазваш. Не можеш да се появиш просто така и да очакваш…

— Какво се опитваш да ми кажеш? — прекъсна ме тя. — Бриана Стоун, жената, която почти не познавам, може да взема сина ми от училище, а аз не, така ли? Половината от учителите тук все още знаят коя съм!

— Ти не ме слушаш — казах. Не можех да преценя дали се опитваше да се измъкне от неловката ситуация, или наистина вярваше, че е права. — Какво точно смяташе да правиш с него всъщност?

— О, я не ме гледай така — презрително каза тя. — Щях да ти се обадя.

— Но не го направи. Отново.

— След като излезем от училището, това имах предвид. Щяхме да се разходим, да хапнем сладолед и за вечеря щеше да си е вкъщи. А сега е объркан и тревожен. Нямаше нужда да се стига дотук, Алекс.

Все едно слушах разстроено пиано. Всичко изглеждаше малко прекалено. Дори дрехите й. Днес се бе издокарала много старателно — бял ленен костюм, сандали на висок ток и тежък грим. Впрочем изглеждаше великолепно. Но кого се опитваше да впечатли?

Поех дълбоко въздух и направих пореден опит за нормален разговор.

— Какво стана с конференцията ти? — попитах.

Кристин за пръв път отмести поглед от мен и се втренчи в една от корковите дъски за съобщения в коридора. Беше покрита с рисунки на коли, самолети, влакове и кораби, а най-отгоре имаше надпис „Транспортни средства“ с букви от хартия.

— Видя ли рисунката на Али? — каза тя и посочи към неговата платноходка. Видял съм я, разбира се.

— Кристин, погледни ме. Има ли изобщо конференция?

Тя скръсти ръце пред гърдите си, погледна ме и примигна няколко пъти.

— И какво, ако няма? Нима е престъпление, че синът ми ми липсва? И съм решила, че може да иска да види мама и татко заедно поне веднъж? Господи, Алекс, какво се е случило с теб?

Очевидно съществуваше отговор на всичко, с изключение на моите въпроси. Вярвах единствено на това, че обича Али и той й липсва. Но това не беше достатъчно.

— Добре, ето какво ще направим сега — казах. — Ще отидем да хапнем сладолед. След това ще си вземеш довиждане с него и ще го видиш отново през юли, както винаги. Ако това не те устройва, ще се наложи да разговаряме чрез посредник. Приеми го като обещание, Кристин. Не изпробвай дали държа на думата си, моля те.

За моя изненада тя се усмихна.

— Нека бъде вечеря. Само ние тримата, а после се качвам на самолета за Сиатъл като добро момиче. Какво ще кажеш?

— Не мога — отвърнах.

Устните й отново се свиха в строга, права черта.

— Не можеш? Или не искаш?

Отговорът бе „и двете“, но преди да успея да кажа каквото и да било, вратата на кабинета се отвори и отвътре излезе Али. Изглеждаше толкова самотен и уплашен.

— Кога можем да тръгваме? — попита той.

Кристин го стисна в прегръдките си точно толкова силно, колкото и предишната вечер. За неин късмет в очите й нямаше и следа от гнева, който се трупаше там секунда по-рано.

— Познай какво, миличък! Отиваме да ядем сладолед. Аз, ти и татко. Още сега. Как ти се струва?

— Може ли две топки сладолед? — веднага попита той.

Не успях да сдържа смеха си наистина.

— Много те бива в пазарлъците, дребосък такъв — казах. — Да, две топки. Защо не?

Когато излязохме на улицата, Али се шмугна помежду ни и се хвана за ръцете ни. Всички се усмихвахме, но аз все още не можех да се примиря с факта, че Кристин постъпваше толкова безотговорно.