Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (78)

76.

Понякога пробивът в дело за убийство идва съвсем внезапно — като обаждане в неделя сутрин от място, което най-малко си очаквал.

— Детектив Крос?

— Да?

— Обажда се детектив Скот Кауън от полицейското управление в Брик Тауншип, Ню Джърси. Мисля, че имаме информация във връзка с вашите снайперисти.

Вашингтонската полиция получаваше стотици — буквално — сведения по случая със снайперистите на новооткритата си гореща телефонна линия. Над 99% от тези обаждания се оказваха измишльотини или пък не довеждаха до нищо, но Кауън бе успял да премине цедката на диспечера, а това бе достатъчно, за да прикове вниманието ми. Обърнах вестника на една страна и започнах да пиша в празното място до кръстословицата. Кауън. Брик Тауншип.

— Слушам ви — казах.

— Вчера следобед извадихме бял „Събърбън“ ’92 от езерото Търн Мил. Без регистрационни табели, естествено, но онзи, който го с направил, едва ли е очаквал да го открием, или поне не толкова скоро. Работата е там, че този уикенд имахме светлинно въздушно шоу на летището и двама от летците са забелязали нещо в езерото, та се обадиха…

— И? — прекъснах го. Кауън умееше да говори, без изобщо да си поема дъх.

— И… мисля си, че не може да е бил във водата повече от две денонощия, защото успяхме да свалим няколко доста добри пръстови отпечатъка. Шест от тях са с по дузина и повече точки, което беше чудесно на теория, докато не се оказа, че нито един от тях не излиза при проверката в базата данни на ФБР.

— Детективе, извинете ме, но можете ли да ми обясните какво общо има това с моя случай?

— Ами, ето за какво става въпрос. Мислех си, че сме приключили с тези отпечатъци, но тази сутрин ми се обадиха по телефона… Оказва се, че един от тези шест отпечатъка съвпада с този на вашия „неизвестен субект“.

Ето това вече е нещо. Станах от дивана и изкачих стълбите към тавана по две наведнъж. Имах нужда от записките си, незабавно.

„Неизвестен субект“ бе единственото име, с което разполагахме за нашия стрелец фантом. Оставените от него два отпечатъка — в нощта на първото убийство, а след това и върху паметника пред полицията — бяха показни, като визитна картичка. Този нов отпечатък ми изглеждаше по-скоро като грешка, а на този етап от играта аз просто обожавах подобни грешки.

Запитах се дали останалите отпечатъци от колата принадлежаха на същия човек, или разполагахме със следи за двамата членове на нашия снайперистки екип.

Реших да запазя тази мисъл за себе си, поне засега.

— Детектив Кауън от Брик Тауншип, вие сте моят герой не за деня, а за целия месец! Можете ли да ми изпратите всичко, с което разполагате? — попитах.

— Дайте ми имейл адреса си — каза той. — Всичко е сканирано и готово за изпращане. Имаме шест пълни отпечатъка, както вече казах, плюс още девет частични. Просто имахме късмет, че извадихме автомобила толкова бързо…

— Диктувам имейл адреса си. — Избълвах буквите една след друга. — Съжалявам, че ви пришпорвам, но нямам търпение да получа информацията.

— Всичко е наред. — Пръстите му затракаха по клавиатурата. — Готово, изпратих го. Ако имате нужда от нещо друго или искате да дойдете да огледате наоколо, или какво то и да е, просто ми се обадете.

— Непременно — казах.

Всъщност, докато той говореше, аз вече бях проучил на лаптопа си маршрута до Брик Тауншип, Ню Джърси. Ако всичко това се окажеше такова, каквото изглеждаше, щях да се срещна лице в лице с детектив Кауън още днес и двамата с него щяхме да огледаме наоколо — или каквото и да е.