Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (66)

64.

До девет сутринта вече бях провел спешен телефонен разговор с управлението на Бюрото и с Оперативната разузнавателна група, брифинг с кметския кабинет, както и отделна среща с моя екип от Вашингтонската полиция, които вече се намираха на местопрестъплението.

На този етап един от най-важните въпроси бе дали си имахме работа с Патриотите, или с някой, който ги копираше. Балистичната експертиза бе най-бързият начин за доказване на евентуална връзка, затова изпратихме хеликоптер, който да доведе за консултация Кейлин Джъргър от лабораторията на ФБР в Куонтико.

Удивителна гледка — да наблюдаваш как черният хеликоптер „Бел“ се спуска за кацане право на пустата алея.

Изтичах да посрещна Джъргър.

Носеше джинси и памучна блуза с качулка и с надпис „Куонтико“; вероятно я бяха измъкнали направо от дивана във всекидневната й. На пръв поглед човек никога не би предположил, че тази дребна и скромна жена знае за огнестрелните оръжия повече от всеки друг в радиус от три щата.

Когато й показах мястото, на което бе намерено тялото на Тамбур, и разположението на четирите открити куршума, тя ме погледна многозначително. Не обелих и дума в отговор. Исках Джъргър да направи изводите си сама, без да й влияя.

При шатрата за улики ни чакаше целият свят. Навън гъмжеше от полицаи и агенти, в това число почти всички колеги на Тамбур от Отдела за наркотици и специални разследвания. Вътре открихме Пъркинс, Джим Хийкин от дирекция „Разузнаване“, Макс Сийгъл, няколко помощник-директори от Вашингтонската полиция и от ФБР и неколцина представители от Обединените оперативни групи. Джъргър огледа морето от напрегнати лица и незабавно се залови за работа, сякаш наоколо нямаше никой друг, освен нас двамата.

Всеки от четирите куршума бе прибран в отделна торбичка върху дълга сгъваема маса. Три от тях бяха в сравнително добро състояние; четвъртият беше смачкан до неузнаваемост по очевидни причини.

— Е, със сигурност са от пушка — веднага заключи Джъргър. — Но тези не са били изстреляни от М-110 като предишните.

Тя взе щипка от масата, избра един от запазените куршуми и го измъкна от торбичката му. После извади от джоба си лупа и огледа основата му.

— Да, така и предположих, 388 — каза. — А виждаш ли тази буква L, гравирана тук? Това показва, че е оригинален „Лапуа Магнум“. Те са специално разработени точно за дългобойна стрелба.

— Можеш ли да прецениш, съдейки по куршумите, какъв модел пушка е използвана? — попитах.

Тя сви рамене.

— Зависи. Ще ги огледам подробно, когато се върна в лабораторията, но предварително мога да ви кажа, че имат изключително здрави обшивки. Нарезите ще са минимални.

— А какви са първите ти впечатления? — попитах. — В момента наистина сме притиснати с времето.

Джъргър пое дълбоко въздух. Не мисля, че обичаше да прави предположения. В основата на цялата й работа стоеше прецизността.

— Ами… ако изключим техническа повреда, не знам какъв мотив би имал някой да се откаже от М-110 и да използва нещо друго. — Тя взе още една торбичка за улики и я огледа. — Не ме разбирай погрешно, това са дяволски добри муниции, но от гледна точка на дългобойната стрелба М-110 е „Ролс-Ройс“, а всичко останало е просто… ами, всичко останало.

— Значи смяташ, че този път стрелецът е различен? — попита Пъркинс, като й разкри малко повече информация, отколкото трябваше.

— Казвам само, че би било малко странно, ако не е различен, това е всичко. Аз не знам каква е мотивацията на стрелеца. Колкото до самото оръжие, мога да кажа, че някои възможности са по-вероятни от други.

— Кои например? — попитах.

Тя веднага ги издекламира.

— М-24, „Ремингтън-700“, TRG-42, PGM-338. Това са едни от най-често употребяваните военни пушки. — После ме погледна право в очите и се усмихна мрачно. — Има и още една. „Бор“. Чувал ли си за нея?

— А трябва ли? — попитах.

— Не е задължително — каза тя и продължи да ме гледа втренчено. — Просто казвам, че би било много странно съвпадение. Модел 338 на тази пушка се нарича „Алекс“.