Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (4)

2.

Продължаваха да се заливат от смях и когато стигнаха до стария „Събърбън“ на Дени, паркиран до библиотеката на университета „Джорджтаун“.

Беше страхотно! — Подпухналото лице на Мич лъщеше от пот, но той дори не се беше задъхал. Беше от онзи тип хора, чиито мускули много приличат на тлъстини. — И какво смяташ да направиш? Да застреляш двама ветерани? — повтаряше той като папагал.

— Вестник, един долар — каза Дени. — Обяд в „Макдоналдс“, три долара. Физиономията на ченгето, когато си успял да го затапиш? Безценно. Ще ми се да имах снимка.

Той измъкна яркооранжев хартиен плик изпод чистачката на предното стъкло и го сложи на шофьорската седалка. Колата все още вонеше на цигари и „Тако Бел“ от предишната нощ. Възглавници и завивки, омотани на топка, заемаха половината задна седалка, точно до голяма торба от рециклирана хартия, пълна с празни кутийки от бира.

Зад всичко това, под купчина картонени кутии, парчета от стар мокет и фалшиво дъно от шперплат, имаше два пистолета „Валтер ППС“ 9 милиметра, полуавтоматична М-21 и военна снайперистка пушка М-110. Освен това имаше дългобойна термална оптика, наблюдателен телескоп, комплект за почистване на пушките, както и няколко кутии с муниции, увити в найлон и пристегнати с връв.

— Ти се справи добре там, Мичи — каза Дени. — Много добре. Не загуби самообладание дори за секунда.

— Не — отвърна Мич и започна да изпразва джобовете си в пластмасовия поднос помежду им. — Никога няма да изгубя самообладание. Аз съм като онези… как-им-беше-името… свежар съм.

Дени преброи дневната печалба. Четиридесет и пет долара — не беше никак зле за толкова кратка смяна. Той подаде на Мич десет монети по един долар и шепа монети от по двайсет и пет цента.

— Е, как смяташ. Дени? Готов ли съм? Аз си мисля, че съм готов.

Дени се облегна назад и запали един от недопушените фасове в пепелника. Подаде го на Мич, а после запали един и за себе си. Преди да изгаси огънчето, запали оранжевия плик с глобата за неправилно паркиране и го хвърли да догори върху асфалта.

— Да. Мич, струва ми се, че може и да си готов. Въпросът е те готови ли за нас…

Коленете на Мич започнаха да подскачат нагоре-надолу.

— Кога започваме? Довечера? Какво ще кажеш за довечера? Какво ще кажеш, а. Дени?

Дени сви рамене и се облегна назад.

— Просто се наслаждавай на спокойствието и тишината, докато можеш, защото съвсем скоро ще станеш много известен. — Той издуха кръгче дим, после още едно, което премина през първото. — Готов ли си да бъдеш известен?

Мич гледаше през прозореца към две симпатични студентки с къси поли, които пресичаха паркинга. Коленете му продължаваха да се тресат.

— Готов съм да се захващам с тази работа, това ще ти кажа.

— Браво! Добро момче. И каква е мисията, Ричи?

— Да разчистим тази каша във Вашингтон, редовната реплика на политиците.

— Точно така. Те говорят за това…

— Но ние ще действаме. Без съмнение. Без съмнение.

Дени вдигна юмрук във въздуха, после запали двигателя и излезе от дългата алея на заден ход, за да огледа добре момичетата в гръб.

— Като се заговорихме за храна — каза той и Мич се засмя, — къде искаш да хапнем? Днес имаме кинти за харчене.

— „Тако Бел“, човече! — отвърна Мич, без дори да се замисли.

Дени включи рязко на скорост и потегли.

— Защо ли не съм изненадан?