Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

67

Абатство „Де Фонтен“, сряда, 28 юни, 12:40 ч.

Марк огледа кръглата зала. Братята отново бяха облекли церемониалните одежди и се бяха събрали, за да изберат магистър. Дьо Рокфор бе мъртъв. Бяха го положили в Залата на предците предишната вечер. По време на погребението капеланът бе отправил възражение Дьо Рокфор да бъде достоен за памет и всички единодушно го бяха подкрепили. Докато слушаше речта на свещеника, Марк изведнъж прозря, че всичко, случило се през последните няколко дни, е трябвало да се случи. За съжаление бе убил двама мъже. Бе поискал прошка от Бог за първия, но след смъртта на Дьо Рокфор бе изпитал единствено облекчение.

Сега капеланът отново говореше, този път пред конклава.

— Братя, съдбата се намеси, но не така, както очакваше нашият последен магистър. Неговият път бе погрешен. Възвърнахме си Великата тайна благодарение на сенешала. Той бе избран от нашия предишен магистър да довърши търсенето. Той се изправи пред врага си, поставяйки нашето благо над своето, и успя там, където векове наред магистрите ни са се проваляли.

Марк видя как стотици глави кимат в съгласие. Никога до този момент не бе успявал да въздейства така на хората. Водил бе самотно съществуване, а проучванията с баща му, които впоследствие продължи сам, бяха единственото му приключение, поне допреди няколко дни.

Великата тайна бе извадена изпод земята предишната сутрин и донесена в абатството. Двамата с Малоун собственоръчно бяха извадили костницата и посланието.

Новият магистър щеше да реши какво да прави с тях.

Този път Марк не стоеше сред офицерите на ордена. Бе заел мястото си на обикновен брат сред тържествено смълчаните редици. Не бе избран за член на конклава, затова наблюдаваше заедно с останалите как дванайсетимата се захващат със задачата си.

— Няма съмнение как трябва да постъпим — заяви един от членовете на конклава. — Бившият сенешал трябва да бъде наш магистър. Нека бъде така.

Залата утихна.

Марк искаше да възрази, но уставът забраняваше, а той бе нарушил достатъчно от повелите му, че да му стигне за цял живот.

— Съгласен съм — каза друг член на конклава.

Останалите десетима също кимнаха.

— Значи така ще бъде — обяви онзи, който бе издигнал кандидатурата му. — Той бе наш сенешал, а сега ще бъде наш магистър.

Залата избухна в аплодисментите на четиристотин братя, изразяващи одобрението си. Започнаха да напяват.

Beauseant.

Вече не беше Марк Нел. Беше магистърът.

Всички очи се обърнаха към него. Отдели се от редиците на братята и се изправи в кръга. Пред него стояха мъже, на които отдавна се възхищаваше. Включил се бе в ордена, за да постигне онова, за което бе мечтал баща му, и да избяга от майка си. Останал бе, защото бе обикнал ордена и магистъра си.

В съзнанието му нахлуха думите на Йоан:

В началото бе Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе. В света беше, и светът чрез Него стана, но светът не Го позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха, на вярващите в Неговото име, — даде възможност да станат чеда Божии.

Симон Петър го бе познал и го бе приел, както и всички след Симон, и тяхната тъмнина се бе превърнала в светлина. Може би благодарение на прозрението на Симон сега всички те бяха деца на Бога.

Той изчака залата да утихне.

— Мислех, че може би е време да напусна това място — започна той тихо. — Последните няколко дни ми наложиха трудни решения. Смятах, че животът ми като ваш брат е приключил. Убих един от нас и дълбоко съжалявам. Но нямах избор. Убих и магистъра, но не се разкайвам. — Гласът му се извиси. — Той постави под съмнение всичко, в което вярваме. Алчността и безразсъдството му щяха да доведат до гибелта ни. Интересуваше се единствено от своите нужди, своите желания, а не от нашите. — Усети как го изпълва невероятна сила, а в ума му зазвучаха думите на учителя му. Помни всичко, на което съм те учил. — Като ваш водач ще начертая нов път. Ще излезем от сянката, но не за да отмъщаваме или да търсим справедливост, а за да си възвърнем мястото в този свят като Бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон. Това сме ние. И това ще бъдем. Предстоят ни велики дела. Бедните и потъпканите се нуждаят от защита. Ние можем да бъдем техният спасител.

Сети се за думите на Симон. Всички ние носим Божия образ, всички сме достойни за любов, всички можем да израснем в Божия дух. Бе първият магистър от седемстотин години, който щеше да се ръководи от тези думи. И възнамеряваше да ги следва.

— А сега, добри ми братя, време е да се сбогуваме с брат Джефри, чиято саможертва направи възможен този ден.

 

 

Малоун бе впечатлен от абатството. Заедно със Стефани, Хенрик и Касиопея ги бяха приели и развели навсякъде. Те бяха първите външни хора, на които се оказваше подобна чест. Капеланът, в ролята на техен екскурзовод, им бе показал всяко кътче и търпеливо бе обяснил историята му. След това ги бе оставил с думите, че конклавът започва. Преди няколко минути се бе завърнал при тях и ги бе придружил до параклиса. Искаха да почетат Джефри, а присъствието им бе възможно благодарение на важната роля, която бяха изиграли в намирането на Великата тайна.

Седяха на първата редица скамейки, точно пред олтара. Параклисът бе великолепен. В него от векове се събираха тамплиерите. И Малоун съвсем осезаемо усещаше присъствието им. До него седеше Стефани, после Хенрик и Касиопея. Чу как Стефани ахва, когато песнопенията спряха и иззад олтара се появи Марк. Докато останалите братя носеха червеникавокафяви одежди, а главите им бяха покрити, той беше в бялата мантия на магистър. Малоун се пресегна и стисна треперещата й ръка. Тя му се усмихна.

Марк се приближи до обикновения ковчег на Джефри.

— Този брат даде живота си за нас. Спази обета си. Затова ще му окажем честта да бъде погребан в Залата на предците. Преди него там са полагани само магистри. А сега към тях ще се присъедини и този герой.

Никой не каза и дума.

— Възражението, отправено от брат Дьо Рокфор към нашия предишен магистър, се отменя. Почетното му място в Хрониките ще бъде възстановено. А сега нека се сбогуваме с брат Джефри. Чрез него ще се възродим.

Службата продължи един час. Малоун и останалите последваха братята към Залата на предците. Ковчегът бе поставен в една от нишите до предишния магистър.

После излязоха навън при колите.

— А сега какво ще правиш, Малоун? — попита го Касиопея.

— Ще продавам книги. А и синът ми ще дойде да прекара един месец с мен.

— Имаш син? На колко години е?

— На четиринайсет, но все едно е на трийсет. Страхотно дете е.

— Като баща си значи — усмихна се Касиопея.

— По-скоро като майка си.

От няколко дни доста често мислеше за Гари. Споровете между Стефани и Марк го накараха да се замисли за собствените си недостатъци като баща. Но те явно не се бяха отразили на Гари. Докато Марк бе изпълнен с негодувание, Гари бе отличник в училище, спортист и нито веднъж не бе възразил срещу преместването на Малоун в Копенхаген. Дори го бе насърчил да замине, съзнавайки, че и баща му има нужда да бъде щастлив. Малоун изпитваше чувство за вина за това свое решение. Но очакваше с нетърпение времето, което щеше да прекара със сина си. Предишната година бе първото им лято заедно в Европа. Тази година възнамеряваха да пътуват до Швеция, Норвегия и Англия. Гари обожаваше да пътува. Още едно нещо, по което си приличаха.

— Хубаво ще бъде — каза той.

Малоун, Стефани и Хенрик щяха да стигнат с кола до Тулуза, откъдето щяха да хванат полет за Париж. Оттам Стефани щеше да се прибере у дома в Атланта. Малоун и Хенрик щяха да се върнат в Копенхаген. Касиопея тръгваше към замъка си с ландроувъра.

Беше се облегнала на колата и Малоун отиде при нея. Отвсякъде ги заобикаляха планини. След два-три месеца зимата щеше да облече всичко в сняг. Част от вечния кръговрат и в природата, и в живота. Добро, после лошо, после пак добро. Сети се как по повод пенсионирането си бе казал на Стефани, че му е писнало от всички глупости. Тя се бе усмихнала на наивността му и бе казала, че докато има хора, по земята няма да има спокойно кътче. Играта бе една и съща навсякъде. Само играчите се сменяха.

Е, той нямаше нищо против. Събитията от последната седмица доказаха, че все още е играч и винаги щеше да бъде такъв. Но ако някой го попиташе, щеше да отговори, че е търговец на книги.

— Пази се, Малоун — каза тя. — Вече няма да мога да те прикривам.

— Имам чувството, че пак ще се видим.

— Човек никога не знае. Възможно е — усмихна се тя.

— Ами Кларидън? — Малоун си обърна към Марк.

— Помоли за прошка.

— А ти благородно му я даде.

Марк се усмихна.

— Каза, че Дьо Рокфор щял да смъкне кожата от стъпалата му и няколко братя го потвърдиха. Иска да се присъедини към нас.

— А вие готови ли сте за подобно нещо? — попита Малоун.

— Доста по-лоши хора са изпълвали редиците ни. Ще оцелеем. Възприемам го като лично наказание.

Стефани и Марк размениха тихо няколко думи. Вече се бяха сбогували насаме. Тя изглеждаше спокойна и уравновесена. Малоун бе доволен. Между двамата трябваше да се установи примирие.

— Какво ще стане с костницата и текста на Симон? — Малоун попита Марк. Наблизо нямаше други братя, така че можеха спокойно да обсъдят въпроса.

— Ще си останат запечатани. Светът се чувства добре с вярата си. Не смятам да променям това.

— Добра идея — съгласи се Малоун.

— Но този орден ще излезе от сянката.

— Точно така — намеси се Касиопея. — Вече обсъдих с Марк как да се включат в благотворителната организация, която ръководя. Световната инициатива за борба срещу СПИН и срещу глада би се зарадвала на прилив на капитали, а орденът може да допринесе доста.

— Хенрик също усилено лобира да се включим в любимите му каузи — допълни Марк. — И аз се съгласих да помогна и там. Така че рицарите тамплиери ще бъдат доста ангажирани. Ще приложим уменията си по подходящ начин.

Той протегна ръка и Марк я стисна.

— Вярвам, че тамплиерите са в най-добрите ръце. Желая ти късмет.

— И на теб, Котън. Все още искам да науча как си се сдобил с това име.

— Обади ми се някой ден, и ще ти разкажа.

Качиха се в колата. Малоун седна зад волана. Докато закопчаваха коланите, Стефани каза:

— Доста съм ти задължена.

Малоун зяпна.

— За първи път чувам такива думи от теб.

— Недей да свикваш.

Малоун се усмихна.

— И се възползвай разумно.

— Да, госпожо.

Той запали колата.