Стив Бери
Наследството на тамплиерите (14)

12

Абатство „Де Фонтен“

Френски Пиренеи, 23:30 ч.

Сенешалът се събуди. Беше се унесъл на един стол край леглото. Бърз поглед към часовника върху нощната масичка го уведоми, че е спал почти час. Погледна болния си учител. Не чу познатия звук от затруднено дишане. На струите ярка светлина, която нахлуваше от вътрешността на абатството, различи тънкия воал на смъртта в очите на стареца.

Опипа за пулс. Магистърът беше мъртъв.

Смелостта го напусна, когато коленичи, за да каже молитва за мъртвия си приятел. Ракът бе победил. Битката бе приключила. Но скоро щеше да започне нова битка от съвсем различен характер. Отправи гореща молба към Бога да допусне душата на стареца в рая. Никой не заслужаваше спасението повече от него. Бе научил всичко от магистъра — собствените му недостатъци и емоционалната самота още преди години го бяха поставили под влиянието на възрастния мъж. Учил бе бързо и се бе старал никога да не го разочарова. Грешките се прощават, стига да не се повтарят, бе му казал само веднъж магистърът, защото никога не повтаряше.

Мнозина от братята възприемаха тази прямота за арогантност. Други се дразнеха от отношението му, което възприемаха като снизходително. Но никой не поставяше под въпрос неговия авторитет. Дълг на всеки брат бе да се подчинява. Въпроси можеха да се задават само при избора на магистър.

А именно това вещаеше новият ден.

За шейсет и седми път от Началото, датиращо от първата половина на XII век, един мъж щеше да бъде избран за магистър. Средната продължителност на службата за шейсет и шестимата преди него бе едва осемнайсет години, а приносът им бе от незначителен до несравнимо голям. Всеки един обаче бе служил на ордена до смъртта си.

Някои дори бяха загинали в битка, но дните на войни отдавна бяха отминали. Днешните битки бяха по-завоалирани, съвременните бойни полета не биха могли да се впишат в представите на предците. Съдилищата, интернет, книгите, списанията, вестниците — това бяха все места, които орденът редовно проверяваше, за да се увери, че тайните му са в безопасност, а съществуването му — незабележимо. И всеки магистър, дори и неподходящ, бе успявал в тази най-важна цел. Сенешалът обаче се опасяваше, че следващият мандат ще бъде решаващ. Назряваше гражданска война, която мъртвецът пред него бе възпирал с невероятната си способност да предвижда мислите на врага.

В тишината, която го обгърна, звукът от плискащите отвън води сякаш се приближи. Лятно време братята често ходеха при водопадите, за да поплуват в леденото езеро, и за миг той усети копнеж по подобни удоволствия, съзнавайки, че в скоро време не се очертават мигове на отмора. Реши да не съобщава на братята за смъртта на магистъра, преди да дойде време за утринните молитви, до които имаше още пет часа. Навремето всички се събираха за първа молитва след полунощ, но тази кратка служба бе отменена, както и много други правила от устава. Сега цареше по-реалистичен ред, който зачиташе значимостта на съня, и се бе нагодил по-скоро към реалностите на XXI, отколкото на XIII век.

Знаеше, че никой не би посмял да пристъпи в покоите на магистъра. Само той като сенешал разполагаше с тази привилегия, особено откакто магистърът се бе разболял. Затова се пресегна за одеялото и опъна завивката над мъртвеца.

През ума му препускаха десетки мисли и трябваше да си наложи да се пребори с надигащото се изкушение. Ако не друго, то правилата налагаха чувство за дисциплина и той се гордееше, че никога съзнателно не ги бе престъпвал. Но сега няколко от тях надигаха глас срещу него. Разсъждавал бе върху тях през целия ден, докато наблюдаваше как приятелят му умира. Ако смъртта бе прибрала магистъра, докато абатството все още кипеше от дейност, щеше да е невъзможно да извърши това, което обмисляше в момента. Но в този ранен час щеше да разполага с нужната свобода, а в зависимост от събитията през следващия ден това вероятно щеше да се окаже единствената му възможност.

Така че протегна ръце, смъкна одеялото и разтвори небесносинята роба, разкривайки безжизнените гърди на стареца. После измъкна златната верижка през главата. На нея се полюшваше сребърно ключе.

— Прости ми — прошепна той, докато придърпваше отново одеялото.

Забързано прекоси стаята до ренесансовия шкаф, потъмнял от дебели пластове восък. Вътре лежеше бронзова кутия, украсена със сребърен кръст. Единствен сенешалът знаеше за съществуването й и безброй пъти бе гледал как магистърът я отваря, макар той никога да не му бе позволил да разгледа съдържанието. Отнесе кутията до бюрото, пъхна ключето в ключалката и отново се помоли за прошка.

Търсеше подвързаното с кожа томче, което магистърът притежаваше от години. Знаеше, че го пази в кутията — учителят му бе прибирал книгата в негово присъствие, — но когато отвори капака, вътре имаше само броеница, няколко листа хартия и требник. Книгата я нямаше.

Страховете му вече бяха съвсем реални. Вече знаеше със сигурност това, което до този момент само подозираше.

Върна кутията в шкафа и излезе от стаята. Абатството представляваше лабиринт от крила на различни нива, всяко добавено през различен век, сякаш архитектите се бяха наговорили да създадат сложна плетеница, която понастоящем подслоняваше четиристотин братя. Разполагаше със задължителния параклис, прекрасна градина, работилници, офиси, гимнастически салон, общи помещения за къпане, хранене и забавления, помещение, в което заседаваше конклавът, сакристия, трапезария, приемни, лазарет и внушителна библиотека. Спалнята на магистъра бе разположена в част, построена през XV век, с прозорци към стръмни скали над тясна долчинка. Жилищата на братята бяха наблизо и сенешалът мина през сводестия портал, който водеше към подобната на пещера обща спалня, където въпреки късния час светеха лампи, тъй като уставът забраняваше стаята да бъде тъмна по каквато и да било причина. Не усети никакво движение, а единственият шум беше похъркването на братята. Някога, преди векове, на вратата щеше да има стража и той се замисли дали в близко бъдеще нямаше да се наложи да възобновят този обичай.

Промъкна се безшумно по широкия коридор, следвайки червената пътека, която покриваше грубите каменни плочи. От двете му страни картини, скулптури и пръснати паметни плочи напомняха за миналото на абатството. За разлика от другите манастири из Пиренеите, този не беше плячкосан през Френската революция и затова и произведенията на изкуството, и идеите бяха оцелели. Стигна главното стълбище и се спусна до приземния етаж.

През нова поредица от сводести коридори мина покрай помещенията, в които се провеждаха лекциите върху монашеския живот за външните посетители. Не идваха много хора, едва няколко хиляди годишно, а приходът от дейността представляваше скромна помощ за разходите по поддръжката, но все пак имаше достатъчно гости, за да вземат мерки братята да не бъдат обезпокоявани.

Влезе в библиотеката.

Малко литературни колекции могат да се похвалят, че никога не са накърнявани, но безбройните томове в това хранилище бяха запазили своята неприкосновеност вече седем века. Започнала едва с няколко книги, колекцията се бе разраствала чрез дарения, завещания, покупки, а в началото и чрез труда на преписвачи, които работели усърдно денем и нощем. И тогава, и сега темите бяха разнообразни, с акцент върху теологията, философията, логиката, историята, законите, естествените науки и музиката. Латинският стих, издълбан в мазилката над главния вход, бе особено подходящ: Claustrum sine armario est quasi castrum sine armamentario. (Манастир без библиотека е като крепост без крепостни стени.)

Спря и се ослуша.

Нямаше никой.

Всъщност тук никога не бе имало охрана, тъй като осемвековното съществуване на устава се бе доказало далеч по-ефективно за опазването на книгите. Никой брат не би се осмелил да влезе без разрешение. Но той не беше от братята. Бе сенешалът. Поне още един ден.

Запровира се между рафтовете към задната част на огромната зала и се спря пред черна метална врата. Прокара пластмасова карта през скенера, прикрепен към стената. Само магистърът, маршалът, архиварят и той самият притежаваха карти. Достъп до книгите, които лежаха зад тази врата, се получаваше само с пряко разрешение от магистъра. Дори архиварят бе длъжен да получи одобрение, преди да премине оттатък. Зад вратата се съхраняваха множество безценни книги, стари устави, нотариални актове, регистри на членовете и, най-важното, Хрониките, съдържащи историята на цялото съществуване на ордена. Както протоколите от заседанията увековечаваха постиженията на британския Парламент или американския Конгрес, така и Хрониките описваха с подробности успехите и провалите на ордена. Все още се пазеха писмени архиви, повечето с полуизгнили корици и бронзови закопчалки, всяка от които наподобяваше миниатюрен сандък, но основната част от информацията бе сканирана и качена на компютри. Вече бе леко да се ровиш из деветвековните архиви на ордена.

Той пристъпи в залата, обходи слабо осветените рафтове и откри сборника със старинни ръкописи на определеното му място. Томчето бе широко едва двайсет сантиметра и дебело около два и половина. Бе попаднал на тези страници, подвързани с увити в гравирана телешка кожа дъсчици, преди две години. Не бе точно книга, а по-скоро неин по-ранен предшественик — древно изобретение, заменило пергаментовите свитъци и позволяващо текстът да се изписва от двете страни на листа.

Внимателно отгърна предната корица.

Нямаше заглавна страница, а текстът, написан на ръка на латински, бе обрамчен от цветна рамка в тъмночервено, зелено и златно. Бе научил, че преписът е направен през XV век от един от писарите на абатството. Повечето древни ръкописи бяха станали жертва на годините, пергаментите им бяха използвани като подвързия за други книги, за запечатване на буркани или като подпалки за огнището. Слава богу, този бе оцелял. Информацията, която съдържаше, бе безценна. Не бе казвал на никого, дори на магистъра, какво бе открил в ръкописа и тъй като вероятно щеше да има нужда от тази информация, а едва ли щеше да има по-добра възможност от настоящата, пъхна книгата в гънките на расото си.

Прекоси една от пътеките между рафтовете и взе друго тънко томче, отново с изписани на ръка редове, но този път от втората половина на XIX век. Книга, писана не за определена публика, а по-скоро като личен летопис. Възможно бе и тя да му потрябва, така че пъхна и нея под дрехата си.

След това напусна библиотеката, съзнавайки, че компютърът, който контролираше входната врата, бе отчел часа на посещението му. Магнитните ленти, прикрепени към книгите, щяха да издадат, че са изнесени от залата. Нямаше избор, тъй като единственият изход от библиотеката бе през контролираната от сензори врата, а отстраняването на лентите можеше сериозно да повреди книгите. Можеше единствено да се надява, че в бъркотията, която щеше да настъпи в следващите няколко дни, едва ли някой щеше да намери време да проучва компютърните данни.

Уставът бе повече от ясен. Кражбата на имущество на ордена се наказваше с отлъчване. Налагаше се да поеме този риск.