Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

59

Малоун се доближи до олтара. Бе забелязал, че под горната плоча няма хоросан. Вниманието му бе привлечено от подреждането на камъните в схемата седем-девет и когато коленичи, забеляза пролуката. Той се наведе и светна с фенерчето.

— Горната плоча не е свързана с основата.

— Нямало е смисъл — отвърна Марк. — Гравитацията я е държала на място. Погледни само. Дебела е десетина сантиметра и е почти два метра дълга.

— Бигу скрил криптограмата си в колоната на олтара в Рен. Чудех се защо е избрал точно това място. Гениално, не мислиш ли? За да стигне до него, трябва само да повдигне леко горната част, за да я освободи от жлеба, и после да пъхне стъкленицата в процепа. Плъзва горната част обратно, и ето ти идеалното скривалище. Но има още нещо. По този начин Бигу изпраща съобщение. — Той остави фенерчето на пода. — Трябва да повдигнем плочата.

Марк отиде в единия край, а Малоун застана в другия. Хванаха каменната плоча от двете страни и пробваха дали ще се отмести.

Тя леко помръдна.

— Прав си — каза Малоун. — Просто е поставена отгоре. Няма защо да внимаваме толкова. Отмести я.

Двамата разклатиха плочата, така че да я отместят достатъчно, а после гравитацията им помогна и плочата рухна на земята.

Малоун се втренчи в правоъгълния отвор.

— Тук е пълно с камъни — каза Марк.

— Естествено, хайде да ги извадим — усмихна се Малоун.

— Защо?

— Постави се на мястото на Сониер. Ако не искаш някой да намери скривалището ти, би поставил върху него каменна плоча. А камъните са още по-добро решение. Както каза вчера, трябва да мислим като хората преди сто години. Огледай се. Никой не би дошъл да търси съкровище тук. Та това са само руини. И кой би се сетил да разруши олтара? Мястото си стои така от векове. Но в случай че някой го открие, защо да не сложат още една защита?

Правоъгълната основа се намираше на около метър от пода и те бързо извадиха камъните. След десет минути основата беше празна. На дъното й имаше само кал и прах.

Малоун скочи вътре и му се стори, че усеща леки вибрации. Наведе се и опипа с пръсти. Сухата пръст беше като пясък. Марк му светеше с фенерчето, а той започна да изтребва пръстта с шепи. След няколко сантиметра стигна до нещо. Разчисти пръстта с две ръце и видя дъски.

Погледна към Марк и се ухили.

— Колко е хубаво да се окажеш прав.

 

 

Дьо Рокфор влетя в стаята и застана пред съвета. След разговора с Джефри незабавно бе свикал офицерите на ордена.

— Великата тайна е намерена — обяви той.

По лицата на всички се изписа удивление.

— Предишният сенешал и приятелите му са открили скривалището. С тях е един от моите шпиони. Той ми докладва за действията им. Време е да си възвърнем наследството.

— Какво предлагате? — попита един от тях.

— Да вземем няколко рицари и да ги хванем.

— Още кръвопролития? — попита капеланът.

— Не и ако операцията е изпипана внимателно.

Това не успокои капелана.

— Предишният сенешал и Джефри, който явно е вашият човек, тъй като нямаме информация друг рицар да работи с тях, вече застреляха двама наши братя. Нищо не подсказва, че няма да застрелят още хора.

Беше чул достатъчно такива приказки.

— Капелане, това не е въпрос на вяра. Съветите ви са излишни.

— Безопасността на членовете на този орден е задължение на всички нас.

— Осмелявате се да твърдите, че не се грижа за сигурността на ордена? — повиши глас той. — Нима се противопоставяте на властта ми? Не одобрявате ли решенията ми? Кажете, капелане, искам да знам.

Дори венецианецът да се чувстваше застрашен, нищо във вида му не го показваше. Той спокойно отвърна:

— Вие сте моят магистър. Дължа ви преданост… независимо от всичко.

Арогантният му тон не се понрави на Дьо Рокфор.

— Но, магистре — продължи капеланът, — не казахте ли самият вие, че всички трябва да участваме в решения от такава важност? — Неколцина от останалите членове на събранието кимнаха. — Не казахте ли на тайното заседание, че ще поемете нов курс?

— Капелане, предстои ни да предприемем най-великата мисия, която този орден е осъществявал от векове наред. Нямам време да споря с вас.

— Мислех, че най-великата ни мисия е да възхваляваме нашия Исус и Бог. Тя е въпрос на вяра и аз имам право да говоря.

Това беше прекалено.

— Свободен сте.

Капеланът не помръдна. Никой не пророни дума.

— Ако не напуснете веднага, ще ви арестувам и ще бъда принуден да ви накажа. — Той замълча за момент. — Което няма да е приятно.

Капеланът се изправи и вирна глава.

— Ще си тръгна. Както заповядахте.

— Ще си поговорим по-късно, бъдете сигурен.

Изчака го да излезе и се обърна към останалите.

— Отдавна търсим Великата тайна. Сега тя е на една ръка разстояние. Принадлежи единствено на нас. Тя е нашето наследство. Трябва да вземем онова, което ни принадлежи. С мен ще дойдат дванайсет рицари. Оставям на вас да ги изберете. Ще ги чакам напълно въоръжени след час в гимнастическия салон.

 

 

Малоун извика Стефани и Касиопея и ги помоли да донесат лопатата, която бяха взели от роувъра. Върнаха се заедно с Хенрик и докато влизаха в църквата, Малоун им обясни какво бяха намерили с Марк.

— Доста умно от твоя страна — отбеляза Касиопея.

— И аз имам своите моменти на слава.

— Трябва да извадим останалата пръст — каза Стефани.

— Подай ми лопатата.

Той загреба меката пръст. След няколко минути се показаха три почернели дъски. До половината бяха вързани с метални въжета. Другата част представляваше врата, която се отваряше нагоре.

Той се наведе и леко погали метала.

— Желязото е ръждясало. Пантите за нищо не стават. Стоте години са си казали думата. — Той се изправи и с помощта на лопатата изчопли остатъците от ръждясалите панти.

— Какво искаш да кажеш с това „сто години“? — попита Стефани.

— Сониер е направил тази врата — отвърна Касиопея. — Дървото е в относително добро състояние и определено не е от векове. Изглежда гладко рендосано, което не е било обичайно за средновековните дърводелци. Сониер трябвало да влиза и излиза лесно и затова, когато открил входа, направил нова врата.

— Съгласен съм — каза Малоун. — Това обяснява как се е оправил с тежката каменна плоча. Просто я е отмествал, махал е камъните от вратата, спускал се е долу и на излизане е връщал всичко на мястото му. Явно е бил в добра форма. И е бил дяволски хитър.

Той провря лопата в цепнатината под ръба на вратата и я повдигна. Марк се протегна и я хвана. Малоун хвърли лопатата настрани и двамата освободиха вратата от рамката. Отдолу зейна отвор.

Торвалдсен се загледа в дупката.

— Невероятно. Това може да се окаже истинското място.

Стефани освети с фенерчето отвора. До една от каменните стени беше подпряна стълба.

— Как мислите? Дали ще ни издържи?

— Има само един начин да разберем.

Малоун протегна крак и леко пренесе тежестта си върху едно стъпало. Стълбата беше стабилна и той се надяваше пироните все още да държат. Забеляза няколко ръждясали главички. Натисна по-силно, държейки се за горната част на олтара, в случай че стъпалото поддаде. Оказа се здраво.

— Мисля, че ще ме издържи.

— Аз съм по-лека — каза Касиопея. — С удоволствие ще мина първа.

Той се усмихна.

— Ако нямаш нищо против, нека аз си окажа тази чест.

— Видя ли, че съм права. Наистина го искаш.

Права беше. Онова, което се намираше долу, го привличаше като търсенето на редки книги из прашни рафтове. Човек никога не знае какво може да открие.

Държейки се за олтара, той се спусна до второто стъпало. Бяха на около половин метър разстояние едно от друго.

— Изглежда здрава — каза той.

Продължи да слиза, опипвайки внимателно всяко стъпало. Над него Стефани и Касиопея осветяваха с фенерчетата си. На светлината видя, че е стигнал до края на стълбата. Под него всичко беше покрито със ситен чакъл и камъни.

— Хвърлете ми фенерче — извика той.

Торвалдсен му пусна едно. Той го хвана и зашари наоколо с лъча. От пода до тавана имаше около пет метра. Малоун забеляза, че изходът се намира в средата на естествен коридор, издълбан във варовика от дъжда и топящия се сняг в продължение на милиони години. Беше чувал, че Пиренеите са изпъстрени с пещери и тунели.

— Защо просто не скочиш? — попита Касиопея.

— Изглежда много лесно. — Усети някакъв хлад в тила си, който не беше само от студения въздух. — Ще мина зад стълбата. Хвърлете един камък право надолу.

Той се отмести от пътя на камъка.

— Пазиш ли се? — извика Стефани.

— Давай.

Камъкът излетя през отвора. Той го проследи с поглед. Камъкът достигна чакъла и продължи да пада. Останалите засвяткаха с фенерчетата около мястото.

— Прав си — каза Касиопея. — Точно под повърхността има дупка, която само чака някой да скочи от стълбата.

— Хвърлете още камъни около нея, все някъде трябва да има твърда земя.

Четири камъка заваляха надолу и се удариха с тътен в земята. Той разбра къде да скочи и се пусна от стълбата. Освети капана с фенерчето си. Дупката беше около метър широка и поне метър дълбока. Той протегна ръце и докосна наредените отгоре дъски. Те бяха достатъчно тънки, за да се разлетят на трески от тежестта на човек, но и достатъчно плътни, за да издържат слоя чакъл и прах. На дъното на дупката имаше метални пирамиди с остри върхове и широка основа, готови да разкъсат неканени гости. Бяха помътнели от времето, но върховете им не бяха притъпени.

— Сониер е взел всичко на сериозно — каза той.

— Може да са капани на тамплиери — отбеляза Марк. — От месинг ли са?

— Бронз.

— Орденът е имал отлични познания по металургия. Месинг, бронз, мед — използвали са всичко. Църквата забранявала научните изследвания и те заимствали всичко от арабите.

— Дъските не може да са на седемстотин години — отбеляза Касиопея. — Сониер сигурно е подновил защитата на тамплиерите.

Това не му се понрави.

— Което означава, че е едва първият капан.