Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

10

Дьо Рокфор отвори входната врата и влезе в книжарницата. Двама от хората му го последваха. Другите двама останаха отвън да наблюдават улицата. Запромъкваха се сред тъмните рафтове към задната част на претрупания приземен етаж и нагоре по тесните стълби. Движеха се бързо и безшумно.

Когато стигнаха последния етаж, Дьо Рокфор прекрачи през отворената врата в осветения апартамент. Петер Хансен се бе разположил в един фотьойл и четеше, на масичката до него имаше бира и горяща цигара в пепелник. На лицето му се изписа смайване.

— Какво правите тук? — попита той остро на френски.

— Имахме уговорка.

Търговецът скочи.

— Победиха ни в наддаването. Какво можех да направя?

— Каза ми, че няма да има проблем. — Помощниците му застанаха в отсрещния край на стаята, до прозорците. Той остана до вратата.

— Книгата се продаде за петдесет хиляди крони. Нечувана цена — каза Хансен.

— Кой я спечели?

— От аукционната къща не биха разкрили такава информация.

Дьо Рокфор се зачуди дали Хансен действително го смята за толкова глупав.

— Платих ти, за да се постараеш Стефани Нел да купи книгата.

— И аз наистина се опитах. Но никой не ме уведоми, че книгата ще се продава на такава цена. Останах до края на наддаването, но тя се отказа. Нима беше готов да платиш повече от петдесет хиляда крони?

— Щях да платя колкото е нужно.

— Но теб те нямаше там, а тя не беше толкова непоколебима. — Хансен като че ли се поуспокои и първоначалната му изненада се замени със самодоволство, което Дьо Рокфор с мъка успяваше да игнорира. — И все пак, защо е чак толкова ценна тази книга?

Гостът огледа тясната стая, която вонеше на алкохол и цигари. Стотици книги лежаха разпилени между купчините вестници и списания. Питаше се как бе възможно човек да живее в подобен безпорядък.

— Ти ми кажи.

Хансен сви рамене.

— Нямам представа. Не пожела да ми каже защо я иска.

Търпението на Дьо Рокфор се изчерпваше.

— Знам кой я е купил.

— Откъде?

— Известно ти е, че служителите на аукционната къща са склонни към преговори. Мисис Нел се свърза с теб, за да действаш като неин агент. Аз пък се свързах с теб, за да се погрижиш тя да се сдобие с книгата, така че да получа копие от нея, преди да й я предадеш. След това ти си уредил телефонен участник.

Хансен се усмихна.

— Доста дълго ти отне да се сетиш за този ход.

— Всъщност ми отне само няколко минути, след като събрах нужната информация.

— Сега, когато само аз разполагам с книгата, а Стефани Нел е извън играта, какво си готов да дадеш, за да я получиш?

Дьо Рокфор вече бе наясно какъв ход да предприеме.

— Въпросът е каква ще е цената за теб самия.

— За мен книгата няма никаква стойност.

Направи знак и двамата му помощници сграбчиха ръцете на Хансен. Дьо Рокфор заби юмрук в корема му. Хансен шумно издиша и се сгърчи напред.

— Исках Стефани Нел да получи книгата, след като си направя копие — изсъска Дьо Рокфор. — Точно за това ти платих. Нищо повече. Някога ми беше от полза. Вече не е така.

— Книгата… е… у… мен.

Дьо Рокфор сви рамене.

— Лъжеш. Знам точно къде се намира книгата.

Хансен поклати глава.

— Няма… да можеш… да я… вземеш.

— Грешиш. Всъщност ще е доста лесно.

 

 

Малоун щракна ключа за флуоресцентните лампи в историческия отдел. Книги от всякаква форма, цвят и размер заемаха черните лакирани рафтове. Но той търсеше едно конкретно томче отпреди няколко седмици. Беше го купил заедно с други исторически книги от средата на XX век от един италианец, който смяташе, че стоката му е далеч по-ценна от цената, която Малоун бе готов да плати. Повечето продавачи не можеха да разберат, че цената се влияе от търсенето, редкостта и уникалността. Възрастта невинаги бе важна, защото, както и през XXI век, винаги се бяха печатали боклуци.

Помнеше, че бе продал няколко от книгите на италианеца, но се надяваше тази все още да е у него. Не помнеше да е напускала магазина, макар да бе възможно някой от служителите му да е извършил продажбата. За щастие книгата лежеше на втория ред отдолу, точно където я бе поставил.

Твърдата корица, облечена някога с тъмнозелено ленено платно, сега бе избеляла до лимонено. Беше без хартиена обложка. Страниците бяха тънки като паяжина, с позлатени ръбове, изпълнени с множество гравюри. Заглавието все още личеше, изписано с неравни златни букви.

„Рицарите на Храма на Соломон“

Годината на издаване беше 1922-ра. Още от началото бе заинтригуван, тъй като бе чел твърде малко за тамплиерите. Знаеше, че не са били обикновени монаси, а по-скоро религиозни воини — нещо като духовнически отряд на специалните сили. Но твърде опростената му представа беше за мъже в бели роби, украсени с елегантни червени кръстове. Явно холивудски стереотип. Спомняше си, че когато бе прелистил томчето, то го бе запленило.

Отнесе книгата до един от многото фотьойли, пръснати из книжарницата, настани се удобно и започна да чете.

През 1118 г. християните отново владеели Светите земи. Първият кръстоносен поход се оказал огромен успех. Но макар мюсюлманите да били разгромени, земите им конфискувани, а градовете им окупирани, те не били поробени. Вместо това се настанили по периферията на новосъздадените християнски кралства и нападали всеки, който се осмелявал да поеме към Божи гроб.

Една от причините за кръстоносните походи била безопасността на поклонниците, а пътните такси били основният източник на доход за християнското царство Йерусалим. Ежедневно пристигали потоци поклонници, поединично, по двойки, на групи, а понякога дори като цели откъснали се от родината си общности. За съжаление пътищата в двете посоки не били безопасни. Мюсюлмани чакали в засада, бандити бродели свободно и дори християнските войници заплашвали поклонниците, тъй като грабежът бил обичайното им средство за препитание.

Така че когато един рицар от Шампан, Юг дьо Пайен, основал нов монашески орден на братя воини, който да се грижи за безопасния преход на поклонниците, състоящ се от него самия и още осем рицари, идеята била посрещната с всеобщо одобрение. Балдуин II, който управлявал Йерусалим, предоставил на новия орден подслон под джамията „Ал Акса“, мястото, на което християните вярват, че по-рано се е издигал Храмът на Соломон. Така новият орден приел името на своя дом — Орден на бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон в Йерусалим.

В началото братството не приемало членове. Всеки рицар дал обет за бедност, целомъдрие и послушание. Поотделно не притежавали нищо. Всичките им светски богатства ставали собственост на ордена. Живеели заедно и се хранели в пълно мълчание. Подрязвали късо косите си, но не подстригвали брадите. Набавяли храната и облеклото си от чуждата милостиня, а свети Августин им служел като модел за подражание. Печатът на ордена бил особено показателен: двама рицари яхнали един кон — спомен от времето, когато рицарите не можели да си позволят собствен кон.

За средновековното съзнание съществуването на религиозен орден, съставен от воини, не представлявало противоречие. Напротив, новият орден допадал както на религиозния плам, така и на войнствената храброст. Създаването му решавало и друг проблем — този за липсата на постоянна войска, тъй като вече съществувало трайно присъствие от доверени рицари.

През 1128 г. братството се разраснало, получавайки политическа подкрепа на влиятелни места. Европейските принцове и прелати дарявали земи, пари и припаси. В крайна сметка папата признал новия орден и скоро рицарите тамплиери се превърнали в единствената постоянна войска в Светите земи.

Поведението им се ръководело от строг устав, състоящ се от 686 правила. Ловът бил забранен, както и хазартът. Разговорите се свеждали до минимум, на смеха се гледало с лошо око. Украшенията били забранени. Спели на светлина, облечени и готови за битка.

Магистърът имал абсолютна власт. След него идвали сенешалите, които играели ролята на заместници и съветници. Маршалите командвали войските по време на битка. Servientes на латински, или сержанти на френски, били занаятчиите, работниците и адютантите, които подкрепяли братята рицари и били гръбнакът на ордена. Съгласно папски декрет от 1148 г. всеки рицар носел върху бялата си мантия червен кръст с четири еднакво дълги рамена, които се разширявали при върха. Били първата дисциплинирана, добре екипирана и съвършено уредена постоянна войска след римско време. Братята рицари участвали във всеки от последвалите кръстоносни походи и винаги били първи в боя, последни на бойното поле и никога не вземали откуп за пленниците. Вярвали, че службата в ордена ще им осигури пътя към рая и в хода на двеста години постоянни битки, двайсет хиляди тамплиери действително се превърнали в мъченици, загивайки в бой. През 1139 г. с папска була орденът бил поставен под изключителния контрол на папата, което му позволявало да действа свободно из целия християнски свят, независим от монарсите. Подобно действие нямало прецедент и набирайки политическа и икономическа сила, орденът натрупал огромно богатство. Крале и патриарси му завещавали огромни суми. Барони и търговци получавали заеми в замяна на обещанието след тяхната смърт къщите, земите, лозята и градините им да преминат към ордена. На поклонниците се осигурявал безопасен път до и от Светите земи в замяна на щедри дарения. В началото на XIV век тамплиерите съперничели на ломбардците, генуезците и дори на евреите по количеството пари, които контролирали. Кралете на Франция и Англия съхранявали хазните си в подземията на ордена. Дори мюсюлманите извършвали финансови операции с тях. Парижкият храм, главна квартира на тамплиерите, се превърнал в център на световния валутен пазар. Постепенно организацията се развила във финансова и военна институция, която едновременно се издържала и се управлявала самостоятелно. От определен момент нататък тамплиерските имоти, около 9000, били напълно освободени от данъци. Това уникално положение довело до конфликти с местното духовенство, тъй като църквите им западали, а имотите на тамплиерите процъфтявали. Съперничеството с други ордени, особено с този на рицарите хоспиталиери, само засилвало напрежението.

През XII и XIII век контролът върху Светите земи преминавал в ръцете ту на християните, ту на арабите. Издигането на Саладин като владетел на мюсюлманите осигурило на арабите първия им велик военен водач и Йерусалим паднал през 1187 г.

Тамплиерите ограничили дейността си в Акр, укрепен замък близо до средиземноморския бряг. През следващите стотина години позициите им в Светите земи отслабнали, но в Европа, където основали широка мрежа от църкви, абатства и имоти, тамплиерите преживявали разцвет. Когато през 1291 г. Акр паднал, орденът загубил както последната си твърдина в Светите земи, така и целта на съществуванието си.

Строго поддържаната тайнственост, която в началото ги отличавала от другите, в крайна сметка станала причина за клеветите. През 1307 г. френският крал Филип IV хвърлил око на необятните тамплиерски имоти и арестувал мнозина от братята. Последвали съдебни процеси. Папа Климент V официално разпуснал ордена през 1312 г. Окончателният удар бил нанесен на 18 март 1314 г., когато последният магистър Жак дьо Моле бил изгорен на кладата.

 

 

Малоун продължаваше да чете. Някъде в дълбините на съзнанието му нещо все го глождеше — нещо, което бе прочел при първия бегъл преглед на книгата преди няколко седмици. Бе научил, че преди разгрома на ордена през 1307 г. членовете му се били превърнали в специалисти по корабоплаване, управление на имоти, отглеждане на животни, земеделие и, най-важното — финанси. Докато църквата забранявала научните опити, тамплиерите се учели от своите врагове арабите, чиято религия насърчавала свободната мисъл. Освен това успели да укрият, досущ както днешните банки разпределят богатството си сред множество трезори, невероятно количество активи. Съществувал дори един средновековен френски стих, който чудесно описвал баснословно богатите тамплиери и внезапното им изчезване.

Господарите на Храма, охолното братство,

живеещо сред злато и сребро

и несметно богатство.

Къде изчезнаха? Каква бе участта им,

на тези братя толкова могъщи,

че нямаше смелчага да протегне пръсти

към тяхното съкровище сияйно,

от векове натрупано потайно?

Историята не била особено ласкателна към ордена. Макар да завладявали въображението на поети и хроникьори — рицарите на Граала в „Парсифал“ били тамплиери, както и демоничните антигерои в „Айвънхоу“, — когато върху кръстоносните походи бил лепнат етикетът за европейска агресивност и империализъм, тамплиерите били неотменно свързвани с брутален фанатизъм и жестокост.

Малоун продължаваше да прехвърля книгата, докато накрая стигна онзи откъс, който бегло помнеше от първия прочит. Знаеше, че е там. Паметта никога не му изневеряваше. Думите описваха как на бойното поле тамплиерите винаги развявали вертикално знаме, разделено на две части — едната черна, олицетворяваща греховете, от които братята рицари се били отказали, а другата — бяла, представляваща новият им живот в ордена. На знамето имало надпис на френски. В превод думата означавала възвишено, благородно, славно състояние. Терминът се използвал и като боен вик на ордена.

Beauseant. Бъди прославен.

Точно тази дума бе промълвил мъжът с червеното яке, преди да скочи от Кръглата кула.

Какво всъщност ставаше?

В съзнанието му заработиха старите инстинкти. Чувства, които смяташе за затихнали през последната година. Добрите агенти бяха едновременно любопитни и предпазливи. Забравиш ли едно от двете, неизбежно се стига до катастрофални последствия. Преди години бе допуснал подобна грешка при една от първите си задачи и безразсъдността му бе струвала живота на колега агент. Това не бе единственият човек, за чиято смърт се чувстваше виновен, но беше първият и той никога не забрави проявената небрежност. Стефани бе загазила. В това нямаше съмнение. Беше му наредила да не се бърка в работата й, така че би било безсмислено да говори отново с нея. Но може би Петер Хансен би могъл да даде повече информация.

Погледна часовника си. Късно беше, но Хансен бе известен като нощна птица и със сигурност не си беше легнал още. Ако пък беше легнал, щеше да го събуди. Остави книгата и се запъти към вратата.