Стив Бери
Наследството на тамплиерите (3)

1

Копенхаген, Дания

Четвъртък, 22 юни, в наши дни, 14:50 ч.

Котън Малоун забеляза ножа в същия миг, в който видя Стефани Нел. Бе се разположил удобно в бял плетен стол на масичка пред кафе „Николай“. Бе приятен слънчев следобед и ширналият се пред него прочут Хобро Плац гъмжеше от хора. В кафето кипеше обичайната оживена дейност — настроението бе леко трескаво, — а той чакаше Стефани от близо половин час.

Тя беше дребничка, на около шейсет години, макар никога да не бе признавала възрастта си, а когато веднъж Малоун надникна в архива, съдържащ сведения за служителите на Министерството на правосъдието, в квадратчето, определено за година на раждане, мигаше текстът „няма информация“. В тъмната й коса сребрееха нишки, в кафявите й очи се долавяше едновременно състрадателният поглед на либерала и суровият блясък на прокурора. Двама президенти се бяха опитали да я назначат за министър на правосъдието, но тя бе отклонила и двете предложения. Един министър на правосъдието бе лобирал ожесточено за уволнението й — особено след като ФБР й бе възложило да го разследва, — но Белият дом категорично бе отхвърлил идеята, защото освен всичко останало Стефани Нел бе педантично почтена.

Мъжът с ножа, от друга страна, бе нисък и набит, с тесни черти и къса коса. В източноевропейското му лице се долавяше нещо измъчено, някакво отчаяние, което разтревожи Малоун повече, отколкото проблясващото острие. Бе облечен спортно, с джинси и яркочервено яке.

Малоун се надигна от стола, но очите му останаха приковани в Стефани. Почуди се дали да не извика, за да я предупреди, но разстоянието бе твърде голямо, а наоколо бе доста шумно. За миг една от модернистичните скулптури, с които бе осеян Хобро Плац, я скри от погледа му. Неприлично дебелата гола жена бе легнала по корем, а внушителните й бедра бяха закръглени като обрулени от ветровете планински склонове. Когато Стефани изникна от другата страна на бронзовата статуя, мъжът с ножа се бе доближил до нея и пред очите на Малоун сряза каишката, преметната през лявото й рамо, дръпна кожената чанта и блъсна Стефани върху плочите.

Някаква жена изпищя и гледката на размахалия нож крадец предизвика суматоха. Мъжът с червеното яке се втурна напред с чантата на Стефани в ръка, блъскайки хората по пътя си. Крадецът сви рязко вляво, заобиколи друга бронзова скулптура и хукна да бяга. Като че ли се бе насочил към Кобмагергаде, пешеходна улица, която излизаше от Хобро Плац, вървеше на север и потъваше дълбоко в търговската част на града.

Малоун скочи от масата. Искаше да пресрещне нападателя, преди да е успял да свие зад ъгъла, но няколко паркирани велосипеда препречиха пътя му. Заобиколи колелата, хукна отново и направи почти пълен кръг около някакъв фонтан, преди да скочи върху жертвата си.

Стовариха се заедно върху твърдия камък, мъжът с червеното яке пое основната част от удара и Малоун веднага отбеляза колко жилаво бе тялото на противника му. Мъжът се претърколи веднъж и заби коляно в корема на Малоун. Въздухът рязко изсвистя от дробовете му и вътрешностите му се свиха. Мъжът с червеното яке скочи на крака и побягна по Кобмагергаде.

Малоун се изправи, но моментално се присви отново и пое няколко плитки глътки въздух. По дяволите. Загубил бе форма. Посъвзе се и отново хукна, но беглецът вече имаше четирийсетина метра преднина. Докато траеше кратката им схватка, Малоун не бе видял нож, но докато си пробиваше път по улицата между магазинчетата, забеляза, че мъжът все още стиска кожената чанта. Гърдите му горяха, но разстоянието помежду им намаляваше.

Нападателят дръпна количката за цветя от ръцете на дрипавия старец, предлагащ стоката си на Хобро Плац и Кобмагергаде. Малоун ненавиждаше уличните продавачи, които сякаш нарочно блокираха пътя към книжарницата му, особено в събота. Мъжът с червеното яке блъсна количката по паветата към Малоун. Не можеше да я остави да лети надолу — по улицата имаше твърде много хора, включително деца, така че се стрелна вдясно, сграбчи я и я спря с рязко дръпване.

Хвърли поглед назад и забеляза Стефани, която тъкмо завиваше по Кобмагергаде, придружена от полицай. Бяха на половин футболно игрище зад него, а той нямаше време да чака.

Втурна се напред, чудейки се накъде ли се е насочил мъжът. Вероятно бе оставил кола там, където Кобмагергаде се вливаше в поредния оживен копенхагенски площад, или пък го чакаше шофьор. Дано да не беше така. Там бе Меката на пазаруващите „Стрьогет“. Стълпотворението от хора бе кошмарно. Бедрата го наболяваха от неочакваното натоварване, мускулите му бегло си спомняха дните във флота и Министерството на правосъдието. Година след доброволното му оттегляне спортният му режим едва ли би впечатлил бившия му работодател.

Пред него се извисяваше Кръглата кула, сгушена плътно до църквата „Света Троица“, като термос до кутия за пикник. Масивната цилиндрична сграда бе девететажна. Датският крал Кристиян IV я бе построил през 1642 г. и символът на царуването му — позлатена цифра 4, обгърната от буква „С“ — блестеше върху мрачното тухлено здание. Под нея се пресичаха пет улици и мъжът с червеното яке можеше да избере всяка една, за да се изплъзне от преследвача си.

Появиха се полицейски коли.

Едната спря с изскърцване на гуми под южната стена на Кръглата кула. Друга пристигна откъм Кобмагергаде, отрязвайки пътя за бягство на север. Мъжът бе в клопка на площада. Спря за миг, сякаш преценяваше положението, после се втурна надясно и изчезна във вътрешността на кулата.

Какво ли смяташе да направи този глупак? Нямаше друг изход, освен портала на приземния етаж. Но може би той не го знаеше. Малоун изтича до входа. Познаваше норвежеца в будката за билети. Човекът прекарваше часове наред в книжарницата му, а страстта му беше английската литература.

— Арни, къде изчезна онзи мъж? — попита той на датски, едва поемайки дъх.

— Мина тичешком, без да плати.

— Има ли някой горе?

— Една възрастна двойка се качи преди известно време.

Към върха на кулата нямаше нито асансьор, нито стълби. Догоре се виеше спираловидна пътека, направена още през XVII век, за да изтеглят астрономическите инструменти. Местните екскурзоводи обичаха да разказват как веднъж руският император Петър Велики се изкачил до върха на кон, а императрицата го следвала в каляска.

Малоун чуваше как на горния етаж отекват стъпки. Поклати глава, предусещайки какво го очаква.

— Кажи на полицията, че се качвам. — И се затича.

В средата на спираловидната пътека мина покрай стъклена врата, водеща към Голямата зала. Бе заключена, лампите бяха загасени. Външните стени на кулата бяха опасани от декоративни двойни прозорци с метални решетки. Заслуша се и отново долови бързи стъпки над главата си. Продължи да се изкачва, а дишането му ставаше все по-тежко и накъсано. Забави крачка, когато мина покрай един средновековен макет високо на стената, изобразяващ движението на планетите. Знаеше, че изходът към площадката на покрива бе само на няколко метра зад последния завой.

Вече не чуваше стъпките. Направи няколко крачки напред и мина през сводестия вход. В центъра се издигаше осмоъгълна обсерватория — не от времето на Кристиян IV, а от по-скоро, — опасана с широка тераса. От лявата му страна бе защитена от декоративна желязна ограда, а единственият вход бе препречен с верига. Плетеници от ковано желязо красяха външния ръб на кулата отдясно. Отвъд ниските перила се надигаха червените покриви и зелените заострени кули на града.

Малоун заобиколи площадката и видя проснат на земята възрастен мъж. Над тялото се бе изправил мъжът с червеното яке. Бе опрял ножа в гърлото на възрастна дама и бе обгърнал с ръка гръдния й кош. Жената явно бе на ръба на истерията, но страхът бе стегнал гърлото й.

— Не мърдайте — каза й Малоун на датски.

Огледа мъжа. Мъката още проблясваше в тъмните печални очи. Капчици пот лъщяха на яркото слънце. Нещо възпря Малоун да се приближи повече. Звукът от стъпки подсказваше, че полицията ще пристигне всеки миг.

— Защо не се успокоите? — попита той на английски.

Явно бе, че мъжът разбира, но ножът не помръдна. Погледът му се стрелкаше във всички посоки. Изглежда, се колебаеше какво да прави и Малоун се разтревожи още повече. Отчаяните хора винаги вършат безразсъдни неща.

— Хвърлете ножа. Полицията вече идва. Няма как да се измъкнете.

Мъжът отново изви очи към небето, а после погледна Малоун. В очите му се четеше нерешителност. Какво всъщност ставаше? Крадец на чанти, който хуква към върха на трийсетметрова кула без изход.

Стъпките под тях се чуваха все по-силно.

— Полицията идва.

Мъжът отстъпи към железните перила, но продължи да притиска възрастната жена. Малоун усети безусловния ултиматум, който налагаше някакво решение, затова отново поясни:

— Няма как да се измъкнете.

Мъжът стисна още по-здраво тялото на жената и олюлявайки се, отстъпи още. Опря гръб на високите до кръста външни перила, а зад него и жертвата му остана само въздух. Паниката внезапно изчезна от очите му и го обзе някакво странно спокойствие. Блъсна жената напред и Малоун я подхвана, преди да се свлече на земята. Мъжът с червеното яке изписа кръст във въздуха и стискайки чантата на Стефани, се извъртя над перилата, изкрещя една-единствена дума — „beauseant“ — и рязко замахна с ножа през гърлото си в същия момент, в който тялото му политна към улицата.

Жената започна да вие, а полицаите се появиха откъм портала. Малоун я пусна и се втурна към перилата. Мъжът с червеното яке лежеше проснат върху паважа трийсет метра по-долу.

Малоун се извърна и погледна към небето, погледът му се плъзна покрай знамето на върха на обсерваторията, датския национален флаг — бял кръст върху червен фон, — увиснал вяло в неподвижния въздух.

Какво ли бе гледал мъжът? И защо беше скочил?

Взря се отново надолу и видя Стефани, която си проправяше път с лакти сред нарастващата тълпа. Кожената й чанта лежеше на няколко метра от мъртвия и пред озадачения му поглед тя я дръпна от паважа и се стопи сред зяпачите. Проследи я с поглед как се провира сред множеството и се отдалечава по една от уличките, които тръгваха от Кръглата кула и потъваха в претъпкания „Стрьогет“, без нито веднъж да се обърне.

Малоун поклати глава, смаян от случилото се, и промърмори на себе си:

— Какво, по дяволите, става тук?