Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

29

Вилньов-лез-Авиньон

Малоун се втренчи в Ройс Кларидън и накрая каза:

— Бива си ви.

— Доста съм тренирал. — Кларидън погледна към Стефани. — Вие сте съпругата на Ларс, нали?

Тя кимна.

— Той беше страхотен човек и мой приятел. Толкова интелигентен. И същевременно толкова наивен. Подценяваше противниците си.

Все още бяха в солариума и Кларидън забеляза интереса на Малоун към входната врата.

— Никой няма да ни безпокои. Никой не иска да слуша несвързаните ми брътвежи. Постарах се да бъда доста досаден. Всеки ден с нетърпение чакат да се оттегля тук.

— Откога живеете в санаториума?

— От пет години.

Малоун бе смаян.

— Но защо?

Кларидън бавно закрачи сред саксиите с буйни растения. Зад стъклото хоризонтът на запад бе опасан от черни облаци, а слънцето пламтеше в пролуките като огън в пещ.

— И други търсят това, което търсеше Ларс. Не открито, за да не привлекат вниманието, но жестоко се разправят с тези, които застанат на пътя им. Така че дойдох тук и се престорих на болен. Хранят ме добре, грижат се за нуждите ми и най-важното — не задават въпроси. Не съм водил смислен разговор, освен със самия себе си, от пет години. А ви уверявам, такива разговори не са особено интересни.

— А защо разговаряте с нас? — попита Стефани.

— Вие сте вдовицата на Ларс. За него бих направил всичко. А и тази бележка. Изпратена е от човек, който е наясно с нещата. Възможно е да е от хората, които не допускат никой да застане на пътя им. От онези, за които ви споменах.

— Ларс застана ли на пътя им? — попита Стефани.

Кларидън кимна.

— Мнозина искаха да разберат какво е научил.

— Каква беше връзката ви с него? — попита Стефани.

— Имах достъп до книжния пазар, а той търсеше много редки материали.

Малоун знаеше, че антикварните книжарници са свърталище както на колекционери, така и на изследователи.

— В крайна сметка станахме приятели и аз започнах да споделям страстта му. Този район е родното ми място. Семейството ми живее тук от средновековието. Някои от предците ми били катари, изгорени живи от католиците. Но, от друга страна, Ларс също умря. Толкова жалко. След него също загинаха хора. Затова дойдох тук.

— Какви хора?

— Един книжар от Севиля. Един библиотекар в Марсилия. Един студент в Рим. Да не говорим за Марк.

— Ърнст Сковил също е мъртъв — каза Стефани. — Прегазила го е кола миналата седмица, точно след като разговарях с него.

Кларидън бързо се прекръсти.

— Онези, които търсят, определено биват наказвани. Кажете ми, мила госпожо, вие знаете ли нещо?

— Разполагам с дневника на Ларс.

Изражението му помръкна от тревога.

— Значи сте в смъртна опасност.

— Защо? — попита Малоун.

— Това е ужасно — каза забързано Кларидън. — Толкова ужасно. Не е редно да ви замесват. Изгубили сте съпруга и сина си…

— Какво знаете за Марк?

— Именно след неговата смърт дойдох тук.

— Синът ми загина в лавина.

— Не е вярно. Убиха го. Както и другите, които споменах.

Малоун и Стефани млъкнаха, изчаквайки чудатият възрастен човек да поясни.

— Марк тръгна по следите, открити много по-рано от баща му. Не притежаваше неговата страст и му трябваха години, за да разшифрова бележките на Ларс, но накрая успя да извлече някакъв смисъл от тях. Тръгна на юг в планините, за да търси, но така и не се върна. Точно като баща си.

— Съпругът ми се обеси от мост.

— Знам, мила госпожо. Но винаги съм се питал какво точно е станало.

Стефани не каза нищо, но мълчанието й означаваше, че и тя си задава същия въпрос.

— Казахте, че сте дошли тук, за да избягате от тях. Кои са те? — попита Малоун. — Рицарите тамплиери?

Кларидън кимна.

— На два пъти се сблъсках лице в лице с тях. Не беше приятно.

Малоун реши да остави тази идея да се поуталожи за известно време. Все още държеше бележката, изпратена на Ърнст Сковил в Рен-льо-Шато. Размаха листа.

— А как ще ни посочите пътя? Къде би трябвало да отидем? И какъв е този инженер, от който трябва да се пазим?

— Тази. Жена е. И тя търси това, за което копнееше Ларс. Името й е Касиопея Вит.

— Добре ли борави с пушката?

— Притежава много таланти. Сигурен съм, че и стрелбата е един от тях. Живее в Живор, място на древна крепост. Цветнокожа е, мюсюлманка и притежава огромно богатство. Опитва се да възстанови един замък в гората, използвайки строителни техники от тринайсети век. Нейният дом се намира наблизо и тя лично ръководи проекта. Затова я наричат Инженера. Срещали ли сте я?

— Два пъти. Спаси ми кожата в Копенхаген и в Авиньон. Което ме кара да се чудя защо някой ни предупреждава да се пазим от нея.

— Мотивите й са подозрителни. Търси онова, което търсеше и Ларс, но по други причини.

— И какво търси тя? — попита Малоун, уморен от загадки.

— Това, което братята от Храма на Соломон оставили след себе си преди много години. Тяхната Велика тайна. Това, което е открил свещеникът Сониер. Това, което братята търсят от векове.

Малоун не вярваше на нито дума от казаното, но отново размаха листа хартия.

— Е, тогава посочете ни правилния път.

— Не е толкова просто. Пътят е осеян с пречки.

— Знаете ли поне откъде трябва да започнем?

— Щом разполагате с дневника на Ларс, значи знаете повече от мен. Често говореше за дневника си, но никога не ми е позволявал да го видя.

— Разполагаме също така с копие от „Надгробните паметници на Лангедок“ — каза Стефани.

Кларидън ахна.

— Никога не съм вярвал, че тази книга съществува.

Тя отвори чантата си и му показа томчето.

— Истинска е.

— Може ли да видя надгробния камък?

Тя отвори на съответната страница и му показа рисунката. Кларидън я разгледа с интерес. После се усмихна.

— Ларс щеше да остане доволен. Рисунката е добра.

— Бихте ли пояснили? — попита Малоун.

— Абат Бигу научил някаква тайна от Мари д’Отпул дьо Бланшфор точно преди смъртта й. Побягнал за Франция през 1793-та, знаел е, че никога няма да се върне, затова скрил наученото в църквата в Рен-льо-Шато. По-късно, през 1891 година, Сониер открил информацията в една стъкленица.

— Това го знаем — прекъсна го Малоун. — Не знаем обаче каква е била тайната на Бигу.

— Напротив, знаете — възрази Кларидън. — Я дайте да видя дневника на Ларс.

Стефани му подаде дневника. Той нетърпеливо запрелиства и им показа една от страниците.

kriptograma.png

— Предполага се, че в стъкленицата е била ето тази криптограма.

— Откъде знаете? — запита Малоун.

— За да сме сигурни, трябва да познаваме Сониер.

— Целите сме слух.

— Докато Сониер бил жив, не била написана и дума за парите, които похарчил за църквата и другите сгради. Никой извън Рен дори не знаел за съществуването им. Когато починал през 1917 година, напълно го забравили. Документите и вещите му били откраднати или изгубени. През 1947 година любовницата му продала цялото имение на някакъв мъж на име Ноел Корбю. Самата тя починала шест години по-късно. Така наречената легенда за Сониер и голямото съкровище, което открил, се появила в печата за първи път през 1956 година. Местен вестник публикувал три поредни статии, които уж разказвали истинската история. Но източникът на материала бил същият Корбю.

— Знаем това — каза Стефани. — Разкрасил историята, добавил разни случки, променил други. Последвали нови вестникарски статии и историята постепенно станала още по-фантастична.

— Измислиците напълно заменили фактите — кимна Кларидън.

— За пергаментите ли говорите? — попита Малоун.

— Чудесен пример. Сониер никога не е откривал пергаменти в колоната на олтара. Корбю и другите след него измислили тази подробност. Никой никога не е виждал тези пергаменти и въпреки това текстът им е отпечатан в безброй книги, като уж всеки от тях криел някакво кодирано послание. Пълни глупости и Ларс го знаеше.

— Но Ларс също е публикувал текстовете от пергаментите в книгите си — отбеляза Малоун.

— Разговаряхме за това и той винаги ми казваше: „Хората обичат загадките.“ Но знам, че не му беше приятно.

Малоун се обърка.

— Значи историята за Сониер е лъжа?

Кларидън кимна.

— Съвременната версия е фалшива в по-голямата си част. Повечето от написаните книги също така свързват Сониер с картините на Никола Пусен, особено с „Пастирите на Аркадия“. През 1893 година Сониер уж отнесъл двата намерени пергамента в Париж, за да бъдат разшифровани, и докато бил там, закупил репродукция на тази картина и на още две от Лувъра. Говори се, че съдържат скрити послания. Проблемът е, че по онова време Лувърът не продавал репродукции на картини, а и липсват сведения „Пастирите на Аркадия“ да е била излагана там през 1893 година. Но хората, които разпространявали тази измислица, не се притеснявали особено от несъответствията. Просто предполагали, че никой няма да провери фактите, и поне известно време действително било така.

— Ларс къде е намерил криптограмата? — попита Малоун.

— Корбю написал цял ръкопис, посветен на Сониер.

Малоун си спомни отделни изречения от изпратените на Ърнст Сковил осем страници. Написаното от Ларс за любовницата. В един момент тя все пак разкрила на Ноел Корбю едно от скривалищата на Сониер. Корбю го е споменал в ръкописа, който успях да намеря.

— Макар Корбю да отделил доста време, за да разказва на репортерите измислици за Рен, в ръкописа си се постарал да опише истинската история така, както я научил от любовницата.

Още изречения изскочиха в съзнанието на Малоун. Корбю така и не разкрил какво е научил, ако въобще е имало нещо. Но богатството от информация, съдържащо се в ръкописа му, кара човек да се запита откъде е могъл да научи всичко, за което е писал.

— Корбю, естествено, не допуснал никой да види ръкописа, тъй като истината съвсем не била така впечатляваща като лъжите. Умрял в края на шейсетте в катастрофа и ръкописът му изчезнал. Но Ларс го открил.

Малоун заразглежда редиците букви и символи в криптограмата.

— И какво всъщност е това? Някакъв код?

— И то доста използван през осемнайсети и деветнайсети век. Случайни букви и символи, подредени в решетка. И някъде сред целия този хаос се крие послание. Просто и лесно за изработване, но дори за времето си доста трудно за дешифриране. Както и днес, ако нямаше ключ.

— Какво искате да кажете?

— Необходима е някаква цифрова последователност, за да се открият точните букви на посланието. Понякога, за да се усложни още повече криптограмата, началната точка в решетката също е съвсем случайна.

— Ларс успял ли е да я дешифрира? — попита Стефани.

— Не успя — поклати глава Кларидън. — И това го вбесяваше. Но накрая, няколко седмици преди да умре, реши, че е открил нова следа.

Търпението на Малоун започваше да се изчерпва.

— Предполагам, не е споделил каква.

— Не, мосю. Такъв си беше той.

— Е, накъде да тръгнем оттук? Посочете ни пътя, както се очакваше да направите.

— Върнете се отново в пет следобед, на шосето точно зад главната сграда и чакайте. Ще дойда при вас.

— Нима можете да излизате?

— Тук никой няма да се натъжи, ако си тръгна.

Малоун и Стефани се спогледаха. Тя сигурно също се питаше дали е разумно да следват указанията на Кларидън. До момента цялата авантюра включваше опасни или параноични личности, но не и налудничави хипотези. Определено имаше нещо и ако Малоун искаше да научи повече, щеше да се наложи да играе според правилата, наложени от странния човечец срещу него.

Все пак държеше да разбере.

— Къде отиваме?

Кларидън се обърна към прозореца и посочи на изток. На километри в далечината, върху един надвесен над Авиньон хълм, се издигаше дворец крепост с ориенталски вид като изваден от арабските приказки. Златистото му сияние изпъкваше на фона на източното небе и създаваше впечатлението за няколко постройки, скупчени една върху друга, всяка издигнала се върху скалите, предизвикателно изправена. Точно както и обитателите му преди почти сто години — седем папи французи, които господствали над християнския свят иззад укрепените стени.

— В двореца на папите — каза Кларидън.