Стив Бери
Наследството на тамплиерите (26)

24

Абатство „Де Фонтен“, 22:00 ч.

Сенешалът откри Джефри. Търсеше го още откакто разпуснаха конклава и накрая научи, че се е оттеглил в един от по-малките параклиси в северното крило зад библиотеката.

Влезе в помещението, осветено единствено от свещи, и видя Джефри, легнал на пода. Братята често полагаха тялото си пред божия олтар по този начин. По време на церемонията на посвещението това действие показваше смирение, демонстрираше незначителността им пред небето, а по-нататъшното му използване бе един вид напомняне.

— Трябва да поговорим — каза той тихо.

Младият му помощник остана неподвижен няколко секунди, после бавно се изправи на колене, прекръсти се и стана.

— Разкажи ми съвсем точно какво планирахте с магистъра. — Не беше в настроение за преструвки и за щастие Джефри имаше по-спокоен вид, отколкото по-рано в Залата на предците.

— Искаше да е сигурен, че двата пакета ще бъдат изпратени по пощата.

— А спомена ли защо?

— Защо да споменава? Та той бе магистър. Аз съм обикновен брат.

— Вероятно е имал достатъчно доверие в теб, щом е поискал помощта ти.

— Каза, че това ще ви бъде неприятно.

— Не съм толкова дребнав. — Долавяше, че помощникът му не споделя всичко. — Разкажи ми.

— Не мога.

— Защо?

— Магистърът ме инструктира да отговоря на въпросите за пратките. Но не бива да казвам нищо повече, докато не се случи още нещо.

— Джефри, какво друго трябва да се случи? Дьо Рокфор пое водачеството. На практика с теб сме сами. Братята се съюзяват с Дьо Рокфор. Какво още трябва да стане?

— Не съм аз този, който преценява.

— Дьо Рокфор няма да успее без Великата тайна. Сам чу реакциите по време на конклава. Братята ще го изоставят, ако не успее да я открие. Обсъждахте ли го с магистъра? Знаеше ли нещо повече от това, което споделяше с мен?

Джефри мълчеше и сенешалът внезапно осъзна, че помощникът му е надарен със зрялост, каквато не бе забелязал у него по-рано.

— Срамувам се да призная, но магистърът ме бе предупредил, че маршалът ще ви победи на конклава.

— Какво друго ти каза?

— Нищо, което да мога да разкрия на този етап.

Тази уклончивост го дразнеше.

— Магистърът ни бе изключително интелигентен човек. Както сам казваш, предвидил е какво ще се случи. Явно е мислил доста напред в бъдещето, щом те е направил свой оракул. Кажи ми, какво се очаква да сторя? — Не успя да прикрие молбата в гласа си.

— Поръча ми да ви отговоря на този въпрос с думите на Исус: „Който не може да се откаже от майка си и баща си, както Аз правя, не може да Ми е ученик“.

Думите бяха от Евангелието на Тома. Но какво ли означаваха в този контекст? Сети се за друго, писано от Тома. „И който не обича майка си и баща си, както Аз правя, не може да е Мой ученик.“

— Искаше освен това да ви напомня думите на Исус: „Нека този, който търси, не се спре в своето търсене, докато не намери…“.

— „Когато намери, той ще се смути и когато се смути, той ще се изуми от възхита и ще царства над всичко“ — довърши той припряно. — Нима всичко, което е казал, е под формата на гатанки?

Джефри отново не отговори. Младият мъж бе с много по-нисък ранг от сенешала, пътят му към познанието тепърва започваше. Членуването в ордена представляваше плавен напредък към пълния гностицизъм, който обикновено отнемаше три години. Джефри бе дошъл в манастира едва преди осемнайсет месеца от дом на йезуитите в Нормандия. Бе изоставен там още като дете и бе отгледан от монасите. Магистърът веднага го бе забелязал и бе изискал включването му в административния персонал. Сенешалът се бе учудил на това прибързано решение, но старецът се бе усмихнал и бе казал: „Така постъпих и с теб.“

Сложи ръка върху рамото на помощника си.

— Щом магистърът е разчитал на помощта ти, явно е имал високо мнение за способностите ти.

Върху бледото лице се изписа решително изражение.

— Няма да го разочаровам.

Братята поемаха различни пътища. Някои се насочваха към администрацията. Други ставаха занаятчии. Трети се трудеха като майстори и фермери, така че абатството да е независимо от външния свят. Някои се посвещаваха изцяло на религията. Само около една трета ставаха рицари. Джефри бе предопределен да стане рицар през следващите пет години, в зависимост от постигнатия напредък. Вече бе изкарал чиракуването и бе завършил необходимото елементарно обучение. Сега му предстоеше едногодишно изучаване на Светото писание, преди да положи първата си клетва за вярност. Колко жалко, помисли си сенешалът, че може би ще загуби всичко, за което се е трудил.

— Сенешале, ами Великата тайна? Действително ли може да бъде открита, както твърди маршалът?

— Това е единственото ни спасение. Дьо Рокфор не я е намерил, но вероятно смята, че знаем нещо. А така ли е?

— Магистърът говореше за това. — Джефри изстреля думите с явно неудоволствие.

Сенешалът зачака да чуе още нещо.

— Каза ми, че мъжът на име Ларс Нел бил най-близо до откритието. Каза, че пътят на Нел бил правилният. — Бледото лице на Джефри бе изкривено от вълнение.

С магистъра неведнъж бяха обсъждали Великата тайна. Тя съществувала от древността, много преди 1307 г., но след чистката я укрили, за да лишат Филип IV от богатството и мъдростта на тамплиерите. В месеците преди 13 октомври Жак дьо Моле успял да скрие всичко ценно за ордена. За съжаление никъде не било записано местоположението на тайната, а впоследствие Черната смърт изтребила всяка душа, която знаела нещо. Единствената следа се съдържаше в един текст от Хрониките от 4 юни 1307 г. Къде е най-доброто място да скриеш камъче? Следващите магистри се бяха опитвали да отговорят на този въпрос и бяха търсили упорито, докато всякакво усилие не бе започнало да изглежда безсмислено. Но едва през XIX век на бял свят бяха излезли нови следи — не от ордена, а от двама енорийски свещеници в Рен-льо-Шато. Абат Антоан Бигу и Беранже Сониер. Сенешалът знаеше, че Ларс Нел бе възкресил тяхната невероятна история и бе написал книга по темата през седемдесетте години на XX век, която разказваше на света за малкото френско селце и предполагаемата му древна тайна. А сега научаваше, че той бил най-близо до откритието и че пътят му бил правилният. Направо не можеше да повярва. Канеше се да разпитва още, но се чуха стъпки. Обърна се точно когато четирима рицари, които познаваше, нахълтаха в стаята. Следваше ги Дьо Рокфор, вече облечен в бялото расо на магистър.

— Заговорничите ли, сенешале? — попита Дьо Рокфор със светнали очи.

— Вече не. — Зачуди се кому ли бе нужна подобна демонстрация на сила. — Публика ли ви трябва?

— Тук сме за твое добро. Макар да се надявам да свършим всичко цивилизовано. Арестуван си.

— По какво обвинение?

— Нарушаване на клетвата.

— Смяташ ли да ми обясниш?

— Пред подходящата аудитория. Тези братя ще те придружат до спалнята ти, където ще останеш през нощта. Утре ще намеря по-подходящо помещение за целта. Тогава заместникът ти ще иска да заеме стаята си.

— Колко мило от твоя страна.

— И аз така мисля. Но ти се радвай. Някога щяха да те настанят в килия за каещи се.

Чувал бе за такива килии. Бяха толкова тесни, че затворникът можеше само да стои приклекнал, а липсата на храна и вода усилваха мъчението.

— Смяташ да възстановиш използването на килията?

Видя, че предизвикателството подразни Дьо Рокфор, но французинът само се подсмихна. Този демон рядко се отпускаше дотам, че да си позволи истинска усмивка.

— Моите последователи, за разлика от твоите, са верни на клетвата си. Няма да има нужда от подобни мерки.

— Почти ти вярвам.

— Виждаш ли, точно това безочие бе причината да те предизвикам. Тези от нас, които са обучени в дисциплина и набожност, никога не биха говорили по този непочтителен начин.

— Нима да отречеш дължимото на нашия магистър е проява на почтителност?

— Това бе цената, която той плати за своята арогантност.

— Бил е възпитан точно като теб.

— Което показва, че и ние грешим.

Увъртанията на Дьо Рокфор го дразнеха, така че той се овладя и заяви:

— Настоявам на правото си на съд.

— Ще го получиш. Междувременно ще бъдеш затворен.

Дьо Рокфор направи знак с ръка. Четиримата братя пристъпиха напред и макар да изпитваше страх, сенешалът предпочете да запази достойнство и да тръгне с тях.

Излезе от параклиса, заобиколен от охраната, но на прага се спря за миг и се обърна назад, за да хвърли последен поглед към Джефри. Младият мъж бе останал безмълвен по време на размяната на реплики между него и Дьо Рокфор. Новият магистър проявяваше типичното си пренебрежение към толкова млад брат. Щяха да изминат доста години, преди Джефри да представлява някаква опасност.

Но сенешалът не бе съвсем сигурен в това.

Никаква сянка от страх, срам или опасения не помрачаваше лицето на Джефри.

Изражението му излъчваше непоколебима решителност.