Стив Бери
Наследството на тамплиерите (40)

38

Неделя, 25 юни

Абатство „Де Фонтен“, 5:25 ч.

Дьо Рокфор затръшна вратата след себе си. Желязото изтрещя в металната рамка като изстрел.

— Готово ли е всичко? — попита той един от помощниците си.

— Както поръчахте.

Добре. Време бе да демонстрира сила. Тръгна бавно по подземния коридор. Намираше се три етажа под земята, в една част на абатството, която била обитавана още преди хиляда години. Безбройните реставрации бяха превърнали стаите около него в лабиринт от помещения, които понастоящем се използваха предимно като складове.

Преди три часа се бе върнал в абатството с дневника на Ларс Нел и Ройс Кларидън. Загубата на „Задгробните паметници на Лангедок“, книгата от търга, тегнеше в съзнанието му. Можеше само да се надява дневникът и Кларидън да му предоставят достатъчен брой от липсващите късчета.

А и цветнокожата жена също представляваше сериозен проблем.

Неговият свят бе изцяло мъжки. Опитът му с жените бе минимален. Убеден бе, че са друга порода, но жената, с която се бе сблъскал при моста „Сен Бенезе“ бе сякаш от друг свят. Не бе показала и следа от страх и бе проявила хитростта на лъвица. Беше го примамила право към моста, знаейки точно как ще се измъкне. Единствената й грешка бе изпускането на дневника. Трябваше да разбере коя е.

Но всяко нещо с времето си.

Влезе в една зала с таван от чамови греди, непроменена от времето на Наполеон. В средата й имаше дълга маса, а върху нея лежеше Ройс Кларидън, изпънат по гръб. Ръцете и краката му бяха привързани към стоманени шипове.

— Мосю Кларидън, разполагам с твърде ограничено време, а искам доста от вас. Сътрудничеството ви ще направи всичко много по-лесно.

— Какво очаквате да ви кажа? — Думите бяха пропити с отчаяние.

— Само истината.

— Знам твърде малко.

— Е, хайде, да не започваме с лъжа.

— Нищо не знам.

Той вдигна рамене.

— Чух ви в архива. Та вие сте съкровищница от информация.

— Всичко, което казах в Авиньон, ми хрумна в момента.

Дьо Рокфор направи знак на един брат, който стоеше в другия край на стаята.

Мъжът пристъпи и сложи отворен съд върху масата. С три протегнати пръста загреба от някаква лепкава белезникава топка.

Дьо Рокфор смъкна обувките и чорапите на Кларидън.

Пленникът вдигна глава да погледне.

— Какво правите? Какво е това?

— Мазнина за готвене.

Братът размаза мазнината върху босите стъпала на Кларидън.

— Какво правите?

— Не може да не познавате историята. Когато тамплиерите били арестувани през 1307 година, Инквизицията използвала различни средства за изтръгването на признания. Вадели им зъбите, бъркали с желязо в отворените рани. Вкарвали клинове под ноктите им. Използвали огъня по най-разнообразни изобретателни начини. Една от техниките включвала намазване на стъпалата с мазнина и излагане на кожата на пряк пламък. Краката бавно се изпичали, а кожата падала като крехко месо. Много от братята не издържали на агонията. Онези, които оцелели, до един направили признания. Дори Жак дьо Моле не издържал.

Братът приключи работата си с мазнината и се оттегли от стаята.

— В нашите Хроники пише за един тамплиер, който, след като бил подложен на мъчението с огъня и признал обвиненията, бил занесен пред инквизиторите, стискайки торбичка с почернелите кости на собствените си стъпала. Позволили му да ги запази като спомен от изпитанието. Колко мило от страна на мъчителите му, не смятате ли?

Той се приближи към съд с въглени в ъгъла на стаята. Бе наредил да го приготвят преди час и въглените вече бяха нажежени до бяло.

— Предполагам, сте решили, че огънят е запален, за да топли стаята. Под земята е студеничко, особено тук, в планините. Но не, поръчах този огън специално за вас.

Той избута съда с въглените на метър от голите крака на Кларидън.

— Доколкото знам, най-важното било огънят да е слаб и постоянен. Не бива да е твърде силен, така мазнината ще се изпари твърде бързо. Точно както при пържолите бавният огън дава най-добри резултати.

Очите на Кларидън се разшириха.

— Когато през четиринайсети век измъчвали братята ми, се смятало, че Бог щял да даде сила на невинните да понесат болките, така че само виновните щели да признаят греховете си. Според мен това било доста удобно, защото всички признания, изтръгнати с мъчения, били неотменими. Щом признаеш, въпросът приключвал.

Той побутна жаравата на педя от оголената кожа.

Кларидън изпищя.

— Толкова рано, мосю? Та все още нищо не се е случило. Нима не притежавате никаква твърдост?

— Какво искате?

— Доста неща. Но можем да започнем със значението на „Дон Мигел де Маняра чете правилата на Каридад“.

— В нея има нещо, което насочва към абат Бигу и надгробната плоча на Мари д’Отпул дьо Бланшфор. Ларс Нел откри криптограмата. Твърдеше, че ключът към решаването й се намира в картината. — Кларидън говореше с бясна скорост.

— Чух всичко в архива. Искам да узная нещата, които не успяхте да кажете.

— Не знам нищо друго. Моля ви, краката ми се пържат.

— Точно това е идеята. — Той бръкна под расото си и извади дневника на Ларс Нел.

— У вас ли е? — възкликна смаяно Кларидън.

— Защо сте толкова шокиран?

— Вдовицата му. Беше у нея.

— Вече не е. — Бе изчел повечето бележки по пътя от Авиньон. Запрелиства страниците, докато стигна до криптограмата, и вдигна разгърнатите страници, така че Кларидън да я види.

— Това ли е открил Ларс Нел?

— Oui. Oui.

— Какво гласи посланието?

— Не знам. Наистина не знам. Махнете огъня. Моля ви, умолявам ви. Ужасно ме боли.

Дьо Рокфор реши, че малко състрадание ще развърже езика на пленника по-бързо. Дръпна жаравата назад.

— Благодаря ви. Благодаря. — Кларидън дишаше запъхтяно.

— Продължавайте да говорите.

— Ларс Нел открил криптограмата в ръкопис, написан от Ноел Корбю през шейсетте години.

— Никой не е успял да открие този ръкопис.

— Но Ларс успял. Бил е у свещеник, на когото Корбю поверил страниците преди смъртта си през 1968 година.

Знаеше за Корбю от докладите на един от предшествениците си. Този маршал също бе търсил Великата тайна.

— И какво за тази криптограма?

— Абат Бигу споменава картината в църковния регистър малко преди да избяга в Испания. Ларс вярваше, че тя съдържа ключа към загадката. Но умря, преди да успее да я разшифрова.

Дьо Рокфор не разполагаше с литография на картината. Жената я бе взела заедно с книгата от търга. Но това едва ли бе единствената репродукция на „Правилата на Каридад“. Сега, когато знаеше какво да търси, щеше да намери и друга.

— А синът му какво знаеше? Марк Нел? Каква информация има?

— Не много. Беше преподавател в Тулуза. Търсеше през почивните дни, като хоби. Не беше особено сериозен. Но когато загина в лавината, беше тръгнал да търси скривалището на Сониер в планините.

— Не е загинал там.

— Разбира се, че загина. Преди пет години.

Дьо Рокфор пристъпи към него.

— Марк Нел живя тук, в абатството, през последните пет години. Измъкнаха го от снега и го донесоха. Магистърът ни го прибра и го направи сенешал. Искаше дори да го направи и магистър. Но благодарение на мен не успя. Марк Нел избяга днес следобед. През последните пет години тършува из архивите ни, търсейки следи, а ти си се крил в лудницата като уплашена от светлината хлебарка.

— Това са пълни глупости.

— Това е истината. Той живееше при нас, докато ти си се криел от страх.

— Страхувах се от вас и от братята. И Ларс се страхуваше от вас.

— Имаше причини да се страхува. Няколко пъти ме е лъгал, а аз ненавиждам измамата. Имаше възможност да се покае, но предпочете да продължи с лъжите.

— Вие го обесихте от онзи мост, нали? Винаги съм го знаел.

— Той бе неверник, атеист. Сигурно си наясно, че бих направил всичко, за да постигна целта си. Аз нося бялото расо. Аз съм магистърът на абатството. Близо петстотин братя чакат заповедите ми. Уставът е ясен. Заповедта на магистъра се изпълнява, сякаш идва от Христос, защото именно Христос е казал, чрез думите на Давид: Ob auditu auris obedivit mihi. Той ми се подчини в мига, в който ме чу. Това също би трябвало да всява ужас в сърцето ти. — Той посочи дневника. — А сега ми кажи какво гласи този ребус.

— Ларс смяташе, че разкрива местоположението на откритото от Сониер.

Дьо Рокфор посегна към жаравата.

— Кълна се, краката ви ще се превърнат в чукани, ако не отговорите на въпроса ми.

Очите на Кларидън се разшириха още повече.

— Но какво трябва да направя, за да докажа искреността си? Знам само части от историята. Ларс си беше такъв. Споделяше много малко. Нали имате дневника му. — Отчаянието придаваше достоверност на думите му.

— Продължавам да слушам.

— Знам, че Сониер намерил криптограмата в църквата на Рен, когато сменял олтара. Открил гробница, от която станало ясно, че Мари д’Отпул не била погребана отвън, в двора на църквата, а под нея.

Прочел бе всичко в дневника, но по-интересно бе друго.

— Как е научил това Ларс Нел?

— Открил информация за гробницата в някакви стари книги в Монфор-Ламори, феодалното владение на Симон дьо Монфор, които описвали църквата на Рен с големи подробности. По-късно намерил допълнителна информация в ръкописа на Корбю.

Рокфор ненавиждаше името Симон дьо Монфор — един от многото опортюнисти на XIII век, командир в Албигойските войни, който бе опустошил Лангедок в името на Църквата. Ако не бе той, тамплиерите щяха да постигнат мечтата си за собствена държава, което със сигурност щеше да предотврати последвалото им унищожение. Единственият недостатък в ранното съществуване на ордена бе зависимостта му от светските закони. Винаги се бе питал защо първите няколко магистри бяха чувствали потребност да се обвържат така тясно с кралете.

— Сониер научил, че предшественикът му абат Бигу, поръчал плочата на Мари д’Отпул. Смятал, че написаното върху нея, както и информацията за картината, оставена от Бигу в църковните регистри, са ключове към загадката.

— Та те са абсурдно очевидни.

— Не и през осемнайсети век — възрази Кларидън. — По онова време повечето хора били неграмотни. Така че и най-простият код, дори самите думи, биха били достатъчно ефективни. А всъщност така и се оказва, след като са останали скрити толкова време.

Нещо, прочетено в Хрониките, пробяга в съзнанието на Дьо Рокфор, нещо от времето след чистката. Единствената записана следа за местоположението на Великата тайна. Къде е най-подходящото място да скриеш камъче? Отговорът внезапно изникна, съвсем очевиден.

— На земята — промълви той.

— Какво казахте?

Той рязко се отърси от мислите си.

— Можете ли да си спомните какво точно видяхте на картината?

Главата на Кларидън се залюшка надолу-нагоре.

— Oui, мосю. Всяка подробност.

Този идиот явно не бе чак толкова безполезен.

— Освен това разполагам с рисунката — добави Кларидън.

Правилно ли бе чул?

— Рисунката на надгробния камък?

— В архива си водех бележки. Когато лампите угаснаха, грабнах листа от масата.

Чутото безкрайно допадна на Рокфор.

— Къде е?

— В джоба ми.

Реши да сключи сделка.

— Какво ще кажете да си сътрудничим? И двамата разполагаме с определена информация. Защо не обединим усилията си?

— А каква ще е ползата?

— Непосредствената награда е, че краката ви ще останат невредими.

— Прав сте, мосю. Това страшно ми харесва.

Дьо Рокфор реши да играе с това, към което знаеше, че се стреми мъжът.

— Търсим Великата тайна по причини, различни от вашите. Убеден съм, че щом я намерим, известно парично обезщетение ще ви компенсира за положените усилия. — За всеки случай изясни нещата докрай. — Освен това нямам намерение да ви пусна. А ако успеете да се измъкнете, ще ви намеря.

— Като че ли нямам особен избор.

— Знаете, че ви оставиха в ръцете ни.

Кларидън не отговори.

— Говоря за Малоун и Стефани Нел. Не направиха никакъв опит да ви спасят. Постараха се да спасят само себе си. Чух как се молите за помощ в архива. Те също са чули. Но не направиха нищо.

Остави думите да потънат в съзнанието му, надявайки се, че правилно преценява слабия характер на човека.

— Заедно, мосю Кларидън, ще успеем. Разполагам с дневника на Ларс Нел и имам достъп до архиви, каквито не можете и да си представите. Вие имате информацията за надгробния камък и знаете неща, които аз не знам. И двамата искаме едно и също, така че нека го намерим.

Дьо Рокфор сграбчи един нож, сложен на масата между разперените крака на Кларидън и сряза въжетата.

— Хайде, да се хващаме на работа.