Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

37

Малоун отвори очи, размърда вдървения си врат и прецени, че няма нищо счупено. Разтри подутите мускули с разтворена длан и се опита да се съвземе. Погледна часовника си. Единайсет и двайсет вечерта. Бил е в безсъзнание около час. Стефани лежеше на метър от него. Запълзя към нея, повдигна главата й и леко я разтърси. Тя премигна и се опита да фокусира погледа си.

— Доста грубо пипат — промърмори тя.

— На мен ли го казваш? — Той заоглежда просторната зала. Отвън дъждът бе отслабнал. — Трябва да се измъкнем оттук.

— Ами нашите приятелчета?

— Ако искаха да сме мъртви, вече щяхме да бъдем. Мисля, че приключиха с нас. Имат книгата и дневника, а и Кларидън. Не сме им нужни.

Забеляза пистолета, който лежеше наблизо, и направи жест към него.

— Ето за колко опасни ни смятат.

Стефани разтърка главата си.

— Беше много лоша идея, Котън. Не трябваше да предприемам нищо, след като ми изпратиха дневника. Ако не се бях обадила на Ърнст Сковил, вероятно още щеше да е жив. И в никакъв случай не трябваше да замесвам теб.

— Доколкото си спомням, сам настоях. — Той бавно стана. — Трябва да тръгваме. По някое време ще дойдат чистачките. А нямам настроение да отговарям на полицейски въпроси.

Помогна на Стефани да се изправи.

— Благодаря ти, Котън. За всичко. Оценявам помощта ти.

— Говориш, сякаш всичко е приключило.

— За мен е така. Каквото и да са търсели Ларс и Марк, ще трябва да го намери някой друг. Аз се прибирам у дома.

— Ами Кларидън?

— Какво можем да направим? Нямам представа кой го е отвлякъл или къде биха могли да го отведат. А и какво ще кажем на полицията? Рицарите тамплиери отвлякоха един от пациентите на лудницата. Да бъдем реалисти. Опасявам се, че ще трябва да се оправя сам.

— Знаем името на жената — каза той. — Кларидън спомена, че се казвала Касиопея Вит. И ни каза къде живее в Живор. Можем да я открием.

— И за какво? За да й благодарим, че ни спаси живота? Мисля, че и тя ще трябва да се оправя сама, което е напълно по силите й. Както сам каза, вече не ни смятат за важни.

Права беше.

— Трябва да се прибираме, Котън. Няма какво да направим повече тук, и двамата.

Отново бе права.

Успяха да намерят изхода на двореца и се върнаха при взетата под наем кола. При положение че се бяха отървали от преследвачите си на излизане от Рен, Малоун бе сигурен, че не са ги проследили до Авиньон. Предположи, че мъжете или са ги причаквали в града, което бе малко вероятно, или са използвали някакво електронно устройство. Следователно гонитбата и изстрелите, преди да вкара реното в калта, са целели да приспят бдителността му.

Точно както бе станало.

Явно вече не ги смятаха за участници в разиграващата се непонятна игра, така че решиха да се върнат в Рен-льо-Шато и да пренощуват там.

Пътят им отне близо два часа и те влязоха в селото малко преди два сутринта. Свеж ветрец галеше билото, а когато излязоха от паркинга, Млечният път грееше над главите им. Не се виждаше нито една светлинка в селото. Улиците все още бяха влажни от вчерашния порой.

Малоун бе изтощен.

— Да починем малко и ще тръгнем около обяд. Със сигурност ще има полет от Париж до Атланта.

Стигнаха вратата и Стефани отключи. Влязоха, Малоун щракна една лампа в кабинета и веднага забеляза върху един от столовете раница, която не бе нито негова, нито на Стефани.

Посегна към пистолета на колана си.

Някакво движение в спалнята привлече погледа му. На прага се появи мъж и насочи пистолет „Глок“ към него.

Малоун вдигна своя пистолет.

— Кой, по дяволите, си ти?

Мъжът бе млад, може би на трийсетина години, със същата къса коса и набито телосложение, на които се бе нагледал през последните дни. Лицето му, макар и красиво, имаше войнствено изражение — очите му бяха черни като топчета мрамор — и държеше пистолета напълно уверено. Но Малоун долови някакво колебание, сякаш мъжът не бе сигурен дали среща приятел или враг.

— Попитах кой си.

— Свали пистолета, Джефри — чу се глас от спалнята.

— Сигурен ли сте?

— Моля те.

Ръката с пистолета се отпусна. Малоун направи същото.

Още един мъж се появи от сенките.

Беше набит, но с дълги крайници и късо подстригана кестенява коса. И той държеше пистолет, но на Малоун му бе нужна само секунда, за да разпознае трапчинката на брадичката, смуглата кожа и топлите очи от снимката, която все още стоеше на масичката вляво от него.

Чу дълбоката въздишка на Стефани.

— Мили боже — прошепна тя.

Той самият бе шокиран.

Пред тях стоеше Марк Нел.

 

 

Тялото на Стефани започна да трепери. Сърцето й лудо туптеше. В продължение на няколко секунди трябваше да положи неимоверни усилия, за да си поеме въздух.

Единственото й дете стоеше пред нея.

Искаше й се да се хвърли към него, да му каже колко съжалява за всичките им недоразумения, колко е щастлива да го види. Но мускулите й отказваха да реагират.

— Мамо — обади се Марк. — Синът ти се връща от гроба.

Тя долови хладината в гласа му и незабавно усети, че сърцето му все още е отвърнато от нея.

— Къде се губи толкова време?

— Дълга история.

Нито сянка на състрадание не смекчи погледа му. Тя зачака обяснение, но той не каза нищо.

Малоун се приближи към нея, сложи ръка върху рамото й и наруши неудобното мълчание.

— Защо не седнеш?

Тя чувстваше, че губи контрол над живота си, мислите й бяха невероятно объркани и тя с мъка успяваше да овладее напрежението си. По дяволите, все пак бе шеф на едно от най-специализираните звена в американското правителство. Ежедневно разрешаваше най-различни кризи. Вярно, нито една не бе лична като тази тук, но щом Марк предпочиташе първата им среща да бъде толкова хладна, така да бъде. Нямаше да достави удоволствието на нито един от присъстващите да сметнат, че е подвластна на емоциите си.

Затова седна и каза:

— Добре, Марк. Разкажи ни своята дълга история.

 

 

Марк Нел отвори очи. Като по чудо не бе на две хиляди и четиристотин метра височина във Френските Пиренеи, с котки на обувките и с пикел в ръка, тръгнал по стръмната пътека в търсене на съкровището на Беранже Сониер.

Намираше се в стая от камък и дърво, с таван от почернели греди. Мъжът, надвесил се над него, бе висок и изпит, с посивяла оредяла коса и гъста сребриста брада. Очите му имаха особен виолетов цвят, какъвто не помнеше да е виждал друг път.

— Внимателно — каза мъжът на английски. — Все още си слаб.

— Къде съм?

— В място, което от векове е било остров на безопасност.

— Има ли си име?

— Абатство „Де Фонтен“.

— Това е на километри от мястото, където бях.

— Двама от подчинените ми те следваха и те спасиха, когато снегът започна да те поглъща. Разбрах, че лавината е била сериозна.

Все още бе ярък споменът му как планината потръпва, а върхът й се срива като огромна катедрала. Цял хребет се бе свлякъл високо над него и снегът бе потекъл надолу като кръв от отворена рана. Костите му все още бяха сковани от вледеняващия студ. След това си спомни как се бе търкалял надолу. Правилно ли беше чул казаното от човека над него?

— Защо са ме следвали?

— По моя заповед. Както понякога следвахме баща ти.

— Познавали сте баща ми?

— Теориите му винаги са ме интригували. Затова се постарах да се запозная както с него самия, така и с хипотезите му.

Опита се да седне в леглото, но остра болка прониза дясната му половина. Той изохка и се хвана за стомаха.

— Имаш счупени ребра. И аз съм чупил ребра на младини. Много боли.

Марк се облегна назад.

— Донесли са ме дотук?

Възрастният мъж кимна.

— Братята ми са обучени да проявяват съобразителност.

Бе забелязал бялото расо и въжените сандали.

— Това манастир ли е?

— Това е мястото, което си търсил.

Не бе сигурен как да реагира.

— Аз съм магистър на Бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон. Ние сме тамплиери. Баща ти ни търсеше в продължение на десетилетия. Ти също. Затова прецених, че часът най-после е настъпил.

— Часът за какво?

— Съжалявам, че го казвам, но животът ти е пълен хаос. Тъгуваш за баща си повече, отколкото би могъл да понесеш, а той е мъртъв вече от шест години. Отчуждил си се от майка си, което е по-тежко, отколкото може да си представи човек. Избрал си професията на учител, но не се чувстваш удовлетворен. Опитваш се да защитиш убежденията на баща си, но не успяваш да постигнеш напредък. Затова и пристигна в Пиренеите — в търсене на причината, поради която абат Сониер е прекарал толкова много време тук. Сониер е пребродил целия район в търсене на нещо. Сигурно си открил сред документите му квитанции от наемането на карета и кон. Удивително е, нали, как един скромен свещеник е могъл да си позволи подобен лукс.

— Какво знаете за майка ми и баща ми?

— Много.

— Нима очаквате да ви повярвам, че сте магистърът на тамплиерите?

— Осъзнавам, че подобна идея трудно може да се възприеме. Аз самият изпитах подобни затруднения, когато братята се обърнаха към мен преди десетилетия. Защо засега не се съсредоточим върху раните и здравето ти и да разгледаме нещата едно по едно?

 

 

— Останах на легло три седмици — каза Марк. — След това можех да ходя само в определени части на абатството, но често разговарях с магистъра. Накрая се съгласих да остана и положих клетвата.

— Но какво те накара да направиш подобно нещо? — попита Стефани.

— Да погледнем нещата реално, мамо. С теб не бяхме разговаряли от години. Татко го нямаше вече. Магистърът бе прав. Бях в задънена улица. Татко бе търсил съкровището на тамплиерите, техните архиви и самите тях. Една трета от това, което бе търсил, току-що бе открило мен. Исках да остана.

За да потисне нарастващото си вълнение, Стефани отклони вниманието си към по-младия мъж, изправил се зад Марк. Усещаше някакъв ореол от чистота около него, но същевременно долавяше и интерес, сякаш за пръв път чуваше тези неща.

— Джефри ли се казвате? — попита тя, като си припомни, че така го бе нарекъл Марк.

Той кимна.

— Не знаехте ли, че съм майката на Марк?

— Знам твърде малко за братята си. Така повелява уставът. Не говорим за себе си. Ние сме част от братството. Миналото ни няма значение за настоящите ни задачи.

— Звучи твърде безлично.

— Според мен е просветляващо.

— Джефри ти е изпратил един колет — каза Марк. — Дневникът на татко. Получи ли го?

— Заради него дойдох.

— Беше с мен в деня на лавината, Магистърът го взе, когато станах член на братството. Установих, че е изчезнал след смъртта му.

— Магистърът ви е мъртъв? — попита Малоун.

— Имаме нов водач — каза Марк. — Но той е демон.

Малоун описа мъжа, който се бе изправил срещу него и Стефани в катедралата в Роскилде.

— Това е Раймон дьо Рокфор — каза Марк. — Откъде го познавате?

— Стари приятели сме — отговори Малоун и им разказа част от случилото се в Авиньон.

— Кларидън със сигурност е пленник на Дьо Рокфор — отбеляза Марк. — Бог да помага на Ройс.

— Изпитваше ужас от тамплиерите — каза Малоун.

— По отношение на този има пълно основание.

— Все още не си ни казал защо остана в абатството цели пет години — напомни Стефани.

— Това, което търсех, бе там. Магистърът ми бе като баща. Беше добър, благ човек, изпълнен със състрадание.

Тя схвана намека.

— Не като мен?

— Сега не е време за този разговор.

— А кога? Мислех, че си мъртъв, Марк. А ти си бил затворен в абатство и си заговорничил с тамплиерите…

— Синът ви бе нашият сенешал — намеси се Джефри. — Той и магистърът ни ръководеха добре. Бе благословия за ордена ни.

— Бил е втори по ранг? — изненада се Малоун. — Как си се издигнал толкова бързо?

— Сенешалът се избира от магистъра. Само той има правото да определя кой е достоен за поста — обади се Джефри. — И изборът му бе добър.

Малоун се усмихна.

— Имаш си предан помощник.

— Джефри е истинска съкровищница от информация, макар че никой няма да научи нищо от него, докато той не сметне, че моментът е подходящ.

— Какво искаш да кажеш? — попита Малоун.

Марк заговори, разказвайки им случилото се през последните четирийсет и осем часа. Стефани слушаше със смесица от удивление и яд. Синът й говореше за братството с благоговение.

— Орденът на тамплиерите — каза Марк — е създаден от тайнствена група от деветима рицари, които пазели поклонниците по пътя към Светите земи, и се превърнал в конгломерат, състоящ се от десетки хиляди братя, пръснати в над девет хиляди имения. Крале, кралици и папи се бояли от тях. Никой, чак до Филип Четвърти през 1307 година не успял да им се противопостави. Знаете ли защо?

— Предполагам, заради военното им надмощие — отбеляза Малоун.

Марк поклати глава.

— Не военните умения, а знанието им давало сила. Притежавали информация, до която никой друг нямал достъп.

Малоун въздъхна.

— Марк, двамата не се познаваме, но е посред нощ, спи ми се и вратът ужасно ме боли. Не може ли да прескочим гатанките и да минем към същността на въпроса?

— Сред съкровищата на тамплиерите имало и някакво доказателство, което се отнасяло до разпнатия Христос.

Стаята утихна, докато думите попиваха в съзнанието им.

— Какво доказателство? — попита Малоун.

— Не знам. Нарича се Великата тайна. Доказателството било намерено в Светите земи, под Йерусалимския храм, скрито горе-долу между първата и седемдесетата година след Христа, когато храмът бил унищожен. Тамплиерите го пренесли във Франция и го скрили, а местоположението му било известно само на най-висшестоящите от тях. Когато Жак дьо Моле, магистър на тамплиерите по времето на чистката, бил изгорен на клада през 1314 година, тайната на скривалището си отишла с него. Филип Четвърти се опитал да се добере до информацията, но не успял. Татко вярваше, че абат Бигу и абат Сониер в Рен-льо-Шато са я намерили. Беше убеден, че Сониер е открил скривалището на тамплиерите.

— А също и магистърът — вметна Джефри.

— Видяхте ли какво имам предвид? — Марк погледна към приятеля си. — Кажеш ли вълшебните думички, получаваш информация.

— Магистърът съвсем ясно каза, че според него Бигу и Сониер са били прави — добави Джефри.

— Прави за кое? — попита Марк.

— Това не каза. Само че са били прави.

Марк погледна към тях.

— И на мен, мистър Малоун, както и на вас, са ми омръзнали загадките.

— Наричай ме Котън.

— Интересно име. Как сте го получили?

— Дълга история. Някой път ще ти разкажа.

— Марк — намеси се Стефани, — не е възможно да вярваш, че съществува някакво категорично доказателство за разпнатия Христос. Дори баща ти не е стигал толкова далеч.

— Откъде би могла да знаеш? — Въпросът съдържаше горчивина.

— Знам, че…

— Не знаеш нищо, мамо. Точно това е проблемът. Никога не си знаела какво мисли татко. Смяташе, че всичко, което търси, е пълна измислица, че пропилява таланта си. Никога не си го обичала достатъчно, за да му позволиш да бъде самия себе си. Смяташе, че търси слава и богатство. А той търсеше истината. Христос е умрял. Христос е възкръснал. Христос ще дойде отново. Ето това го интересуваше.

Стефани успя да възвърне донякъде самообладанието си и си наложи да не реагира на този упрек.

— Татко бе сериозен учен. Трудовете му имаха стойност, но той просто никога не говореше открито за истинските си търсения. Когато откри Рен-льо-Шато през седемдесетте години и разказа на света историята на Сониер, това бе просто начин да изкара пари. Независимо какво се е случило там, историята си я бива. Милиони хора с удоволствие я четяха, въпреки преувеличенията. Ти беше една от малкото, които не я прочетоха.

— С баща ти се опитвахме да преодолеем различията си.

— Как? Като му повтаряше, че пропилява живота си, че вреди на семейството си, че се е провалил?

— Е, добре, по дяволите, сбърках. — Гласът й се извиси. — Искаш ли да го повторя пак? Сбърках. — Тя стана от стола, а отчаяното решение я изпълваше със сила. — Всичко провалих. Това ли искаш да чуеш? В съзнанието ми си мъртъв от пет години. А ето те сега тук и единственото, което искаш, е да призная, че съм сгрешила. Е, добре. Ако можех да го кажа и на баща ти, щях да го направя. Ако можех да го помоля за прошка, щях да го направя. Но не мога. — Думите й се лееха бързо, емоциите я бяха завладели напълно и тя смяташе да изрече всичко, докато все още имаше смелост. — Дойдох тук да видя какво бих могла да направя. Да се опитам да довърша това, което Ларс и ти самият сте смятали за важно. Това е единствената причина, поради която съм тук. Мислех, че най-после постъпвам правилно. Но не се прави на толкова благочестив. Ти също не постъпи правилно. Единствената разлика между нас е, че аз успях да науча нещо през последните пет години.

Тя се отпусна тежко върху стола, чувствайки, че постепенно се съвзема. Съзнаваше обаче, че пропастта помежду им само се бе разширила, и я побиха тръпки.

— Среднощ е — най-после каза Малоун. — Хайде да поспим малко и да продължим споровете след няколко часа.