Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

28

Абатство „Де Фонтен“

Сенешалът последва Джефри през лабиринта от сводести коридори. Надяваше се преценката му да е точна и всички братя действително да са в параклиса за обедните молитви.

До този момент не бяха видели никого.

Стигнаха до етажа, който приютяваше горната зала, канцелариите и общите помещения. В отминали времена, когато абатството било недостъпно за външни лица, никой от членовете на ордена нямал право да пристъпва отвъд входа на приземния етаж. Но през XX век, когато туризмът започнал да процъфтява и другите абатства отворили портите си, Абатството на водопадите ги последвало, за да не буди подозрения, и започнало да организира посещения и лекции, много от които се провеждали именно тук.

Влязоха в просторното фоайе. Прозорците с грапаво зеленикаво стъкло хвърляха мътни снопове светлина върху пода с шахматно наредени плочки. Едната стена бе почти изцяло закрита от чудовищно голямо дървено разпятие, друга — от гоблен. На изхода към друг коридор, отвъд широкото пространство, на трийсетина метра от тях, стоеше Раймон дьо Рокфор, зад него петима братя, въоръжени с пистолети.

— Тръгвате ли си? — попита Дьо Рокфор.

Сенешалът замръзна, но Джефри вдигна своя пистолет и стреля два пъти. Мъжете в другия край се хвърлиха на земята, докато куршумите отскачаха от стената.

— Натам — извика Джефри и посочи наляво към друг коридор.

Два куршума изсвириха покрай тях.

Джефри изпрати още един към другия край на фоайето и двамата заеха отбранителна позиция на входа на коридора, до един от салоните, в които някога търговците предлагали стоките си за продан.

— Е, добре — провикна се Дьо Рокфор. — Вече привлякохте вниманието ми. Нужно ли е да се стига до кръвопролитие?

— От теб зависи — отвърна сенешалът.

— Мислех, че високо цениш клетвата си. Нима не е твой дълг да се подчиняваш на магистъра? Заповядах ти да останеш в стаята си.

— Така ли? Забравил съм.

— Интересно как за теб важат едни правила, а за нас останалите — други. Но дори и така да е, не можем ли да проявим разум?

Тази проява на любезност бе доста озадачаваща.

— Какво предлагаш?

— Очаквах, че ще се опиташ да избягаш. Най-подходящото време са обедните молитви, така че бях нащрек. Виждаш ли, добре те познавам. Но твоят съюзник ме изненадва. Проявява смелост и вярност. Бих искал и двамата да се присъедините към каузата ми.

— И какво се очаква да направим?

— Да ни помогнете да си възвърнем миналото, вместо да спъвате усилията ни.

Нещо не беше съвсем наред. Дьо Рокфор се преструваше. Явно искаше да спечели време.

Сенешалът се извърна бързо назад.

Иззад ъгъла се показа въоръжен мъж. Джефри също го забеляза. Сенешалът стреля веднъж към полите на расото му. Чу изплющяването на куршума, раздиращ плътта, и писъка на мъжа, който се свлече върху плочите. Дано Бог му прости. Уставът забраняваше да се наранява друг християнин. Но нямаше избор. Трябваше да избяга от този затвор.

— Да вървим.

Джефри мина отпред и двамата хукнаха, прескачайки гърчещия се от болки брат.

Свиха зад ъгъла и продължиха напред.

Зад гърба им се носеха стъпки.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза той на Джефри.

Изтичаха покрай поредната извивка в коридора. Джефри спря пред една открехната врата и двамата се вмъкнаха вътре, затваряйки я внимателно. Миг по-късно мъжете тичешком ги подминаха, а стъпките им постепенно заглъхнаха.

— Коридорът свършва при гимнастическия салон. Скоро ще разберат, че ни няма там — прошепна той.

Хукнаха отново, запъхтени от възбуда, и се отправиха към гимнастическия салон, но при следващото разклонение, вместо да свият надясно, поеха наляво към трапезарията.

Сенешалът се питаше защо изстрелите не бяха смутили останалите братя.

Но музиката в параклиса винаги бе силна и трудно можеше да се чуе нещо отвън. И все пак, ако Дьо Рокфор бе очаквал бягството му, можеше да се предположи, че и други братя щяха да патрулират из абатството.

Дългите скамейки и маси в трапезарията бяха пусти. Откъм кухнята се носеше ароматът на задушени домати и бамя. В нишата за оратора, издълбана на метър и половина височина в една от стените, стоеше облечен в расо брат с пушка в ръка. Сенешалът се хвърли под една маса, използвайки раницата си, за да омекоти удара, а Джефри се пъхна под съседната.

В дебелата дъбова повърхност се заби куршум.

Джефри изскочи изпод масата и бързо изстреля два куршума, единият от които уцели стрелеца. Мъжът в нишата се олюля и падна на пода.

— Уби ли го? — попита сенешалът.

— Надявам се, че не. Май го уцелих в рамото.

— Нещата излизат извън контрол.

— Вече е твърде късно.

Изправиха се. От кухнята наизскачаха мъже, облечени в изцапани престилки. Кухненският персонал. Не представляваха опасност.

— Връщайте се обратно, веднага — извика сенешалът и всички го послушаха.

— Сенешале — каза Джефри с глас, изпълнен с лоши предчувствия.

— Хайде, води ме.

Излязоха от трапезарията по друг коридор. Зад тях се чуваха гласове, придружавани от забързаното шляпане на кожени подметки по каменния под. Стрелбата по двама от братята би мотивирала и най-кротките им преследвачи. Сенешалът бе бесен, че бе паднал право в клопката на Дьо Рокфор. Каквото и доверие да бе внушавал някога на братята, то вече безвъзвратно бе изчезнало. Никой не би се съгласил да го следва и той проклинаше глупостта си.

Влязоха в спалното крило. В дъното на коридора имаше затворена врата. Джефри изтича пред него и провери резето. Заключено.

— Май нямаме голям избор — отбеляза сенешалът.

— Хайде — каза Джефри.

Втурнаха се в спалнята, голяма овална стая с тесни легла, наредени под прозорците успоредно едно на друго като в казарма.

От коридора се дочу вик. Нови възбудени гласове. Идваха хора.

— Оттук няма друг изход — каза той.

Стояха сред редицата празни легла. Зад тях бе входът, който всеки миг щеше да се изпълни с врагове. Отпред бяха тоалетните.

— В банята — каза той. — Да се надяваме да ни подминат.

Джефри изтича към другия край на стаята, където две врати водеха към отделните помещения.

— Насам.

— Не. Да се разделим. Ти влез в едната. Скрий се в някоя кабина и стъпи върху чинията. Аз ще вляза в другата. Ако сме тихи, може и да извадим късмет. Освен това — той се поколеба, тъй като истината не му се нравеше… — нямаме друг шанс.

 

 

Дьо Рокфор разгледа раната от куршума. Рамото на мъжа кървеше, братът се гърчеше от болки, но проявяваше забележително самообладание, като с всичка сила се мъчеше да не загуби съзнание. Беше поставил стрелец в трапезарията с идеята, че вероятно сенешалът в крайна сметка ще успее да си пробие път дотам. И се бе оказал прав. Но бе подценил решимостта на врага си. Братята полагаха клетва никога да не нараняват друг брат. Бе вярвал, че сенешалът е прекалено голям идеалист, за да изневери на клетвата си. Но ето че вече отнасяха двама братя към лазарета. Надяваше се да не се наложи да закарат някой от тях до болницата в Перпинян или Мон Луи. Можеха да изникнат въпроси. Лекарят на абатството бе квалифициран хирург и разполагаше с добре оборудвана операционна зала, която неведнъж бе използвана в предходните години, но все пак уменията му имаха граници.

— Отнесете го при лекаря и му кажете да се погрижи за ранените — нареди Дьо Рокфор на един лейтенант. Погледна часовника си. Оставаха четирийсет минути до края на обедните молитви.

Приближи се друг брат.

— Вратата в дъното на коридора, след входа на спалнята, все още е заключена, както наредихте.

Сигурен бе, че не са се връщали през трапезарията. Раненият не бе съобщил за подобно нещо. Оставаше една-единствена възможност. Взе пистолета на новодошлия.

— Остани тук. Не пускай никого. Ще се оправя сам.

 

 

Сенешалът влезе в ярко осветеното помещение с редици тоалетни кабини, писоари и умивалници от неръждаема стомана, монтирани в мраморни плотове. Чу как Джефри влиза в една от кабините в съседното помещение. Остана неподвижно и се опита да успокои нервите си. Никога не бе изпадал в такава ситуация. Пое няколко дълбоки глътки въздух, обърна се и хвана дръжката на вратата, открехна я един сантиметър и погледна през процепа.

Спалнята все още беше празна.

Може би преследвачите бяха отминали. Абатството бе прорязано от коридори като мравуняк. Трябваха им само няколко безценни минути, за да се измъкнат. Отново се прокле за слабостта си. Всичките години размисли и стремления бяха пропилени. Сега бе беглец и всеки миг повече от четиристотин братя щяха да се превърнат в негови врагове. Аз просто уважавам силата на враговете ни. Така бе казал на магистъра само преди ден. Поклати глава. Голямо уважение бе проявил, няма що. До този миг бе проявил единствено глупост.

Вратата към спалнята се отвори и Раймон дьо Рокфор прекрачи вътре.

Съперникът му дръпна масивното резе на вратата.

Каквито и надежди да бе хранил сенешалът, сега вече бяха безсмислени.

Финалната сцена щеше да се разиграе тук и сега.

Рокфор, с пистолет в ръка, започна да обхожда помещението, чудейки се къде е плячката му. Не бяха успели да го заблудят. Но сенешалът нямаше намерение да рискува живота на Джефри. Искаше да привлече вниманието на преследвача си. Отпусна дръжката на вратата и я остави да се затвори с тихо хлопване.

 

 

Дьо Рокфор долови някакво движение с периферното си зрение, чу как вратата леко се завърта на хидравличните си панти и тихо хлопва в металната рамка. Погледът му се стрелна към дъното на спалнята и вратите към тоалетните.

Прав беше.

Те бяха тук.

Време бе да приключи с този проблем.

 

 

Сенешалът огледа банята. Флуоресцентните лампи заливаха всичко с ярка светлина. Помещението изглеждаше още по-голямо от дългото огледало над плота с умивалниците. Подът бе застлан с плочки, а тоалетните бяха отделени с мраморни прегради. Всичко бе старателно направено, за да трае дълго.

Пъхна се във втората кабина и затвори люлеещата се врата. Скочи върху тоалетната чиния и се повдигна над преградата, така че да успее да затвори и заключи вратите на първата и третата кабина. След това се сви обратно, все така върху тоалетната чиния, надявайки се Дьо Рокфор да захапе въдицата.

Искаше да привлече вниманието му с нещо. Измъкна рулото тоалетна хартия от стойката му.

Усети раздвижване на въздуха при отварянето на вратата.

Чу стъпките по пода.

Изправи се върху тоалетната чиния с пистолет в ръка и си наложи да диша бавно.

 

 

Дьо Рокфор насочи автоматичния пистолет с късо дуло към кабините. Сенешалът бе вътре. Знаеше го. Но в коя точно? Смееше ли да губи време и да се наведе, за да разгледа пространството под вратата?

Три от вратите бяха затворени, три — отворени.

Не. Реши да стреля.

 

 

Сенешалът прецени, че разполага само с няколко секунди, преди Дьо Рокфор да започне да стреля, така че запрати стойката за тоалетна хартия под преградата към първата кабина.

Металът издрънча върху плочките.

 

 

Дьо Рокфор стреля в първата кабина и ритна вратата навътре. Мраморен прах се вдигна във въздуха. Той изстреля още един откос, който срина тоалетната чиния и мазилката от стената.

Потече вода.

Но кабината беше празна.

 

 

В мига, преди Дьо Рокфор да осъзнае грешката си, сенешалът стреля над преградата, изпращайки два куршума в гърдите на врага си. Изстрелите отекнаха в стените и звукът сякаш раздра мозъка му.

Видя как Дьо Рокфор пада назад върху мраморния плот и се превива като ударен в гърдите. Но не забеляза от раните да тече кръв. Мъжът изглеждаше по-скоро зашеметен. След това зърна синьо-сивата материя под дупките в бялото расо.

Бронирана жилетка.

Прицели се отново и стреля в главата.

 

 

Дьо Рокфор усети новия изстрел и събра сили да се търкулне от плота в мига, в който куршумът полетя от дулото. Тялото му се хлъзна по мокрия под, през локвите вода, към външната врата.

Късчета порцелан и камък захрущяха под него. Огледалото изтрещя, като първо се напука, а после се изсипа на прах върху плота. Тоалетната бе твърде тясна, а врагът му се бе оказал неочаквано смел. Отстъпи към вратата и се измъкна точно когато втори изстрел рикошира в стената зад него.

 

 

Сенешалът скочи от тоалетната чиния и изхвръкна от кабината. Промъкна се към вратата и се приготви да излезе. Дьо Рокфор със сигурност го чакаше. Но нямаше намерение да показва страх. Не и сега. Дължеше тази битка на своя магистър. Евангелието бе ясно. Исус бе дошъл не да донесе мир, а меч. Той също.

Стисна зъби, приготви пистолета и рязко отвори вратата.

Първото нещо, което видя, бе Раймон дьо Рокфор. Второто бе Джефри, с пистолет опрян плътно във врата на магистъра, а оръжието на Дьо Рокфор лежеше на пода.