Стив Бери
Наследството на тамплиерите (42)

40

11:05 ч.

Стефани си наля чаша горещо кафе и предложи да долее на Джефри, но младият мъж отказа.

— Позволено ни е само по една чаша на ден — поясни той.

Тя седна до кухненската маса.

— Във всичко ли се ръководите от устава?

— Това е нашият живот.

— Мислех, че тайнствеността също е важна за братството. Защо тогава говориш толкова открито?

— Моят магистър, който вече е при Всевишния, ми поръча да съм откровен с вас.

— А откъде ме е познавал твоят магистър? — учуди се тя.

— Той внимателно следеше проучванията на съпруга ви. Много преди да дойде в абатството, но впоследствие ми разказа всичко. Двамата със съпруга ви са разговаряли няколко пъти. Магистърът бил негов изповедник.

Тази информация я разтърси.

— Нима Ларс се е свързал с тамплиерите?

— Всъщност тамплиерите са го открили. Магистърът се е свързал с него, но дори съпругът ви да е знаел, че магистърът е човек от ордена, не го е показал. Вероятно е смятал, че това би сложило край на контактите им. Но със сигурност е знаел.

— Струва ми се, че магистърът ти е бил интересна личност.

Лицето на младия мъж се озари.

— Той бе мъдър човек, който се опитваше да върши добрини за ордена.

Тя си спомни как защитаваше Марк преди няколко часа.

— Синът ми помогна ли в това начинание?

— Точно затова беше избран за сенешал.

— А фактът, че е син на Ларс Нел, има ли нещо общо с този избор?

— Нямам право да коментирам това, госпожо. Разбрах кой всъщност е нашият сенешал едва преди няколко часа. Тук, в тази къща. Така че нямам представа.

— Не знаете ли нищо един за друг?

— Много малко и на някои от нас ни тежи. Други пък се наслаждават на уединението. Но ние прекарваме живота си заедно в такава постоянна близост, сякаш сме в затвор. Прекалената интимност би се превърнала в проблем. Затова уставът забранява всякаква форма на сближаване между братята. Държим се настрана, а мълчанието ни е наложено от службата ни към Бог.

— Не изглежда лесно.

— Сами сме избрали този живот или това приключение. — Той поклати глава. — Магистърът ме предупреди, че ще открия много нови неща. И е бил прав.

Тя отпи от кафето си.

— Значи магистърът е бил сигурен, че двамата с теб ще се срещнем?

— Той изпрати дневника с надеждата, че ще дойдете. Изпрати писмо и на Ърнст Сковил с откъси от дневника, свързани с вас. Надяваше се двамата да се свържете. Знаеше, че навремето със Сковил не сте били в добри отношения. Научил го от съпруга ви. Но разбрал, че разполагате с огромни ресурси. Искаше вие двамата и ние със сенешала да открием Великата тайна.

Тя си припомни обяснението на този термин.

— Наистина ли вашият орден вярва, че в историята за Христос има истини, които светът не знае?

— До момента обучението ми не е достатъчно, за да отговоря на въпроса ви. Трябва да служа дълги години, преди да бъда посветен във всичко за ордена. Но смъртта, поне за мен и според обучението, което съм преминал, изглежда, е краят. Стотици хиляди братя са измрели по бойните полета на Светите земи. И нито един не се е вдигнал от гроба.

— Католическата църква би провъзгласила думите ти за ерес.

— Църквата е институция, създадена от хора и управлявана от хора. Каквито и други значения да й се придават, те също са творение на човека.

Тя реши да предизвика съдбата.

— Какво се очаква от мен, Джефри?

— Помогнете на сина си.

— Как?

— Той трябва да завърши започнатото от баща му. Раймон дьо Рокфор не бива да открие Великата тайна. Магистърът бе категоричен по този въпрос. Затова беше планирал нещата и затова бях обучен и аз.

— Марк ме мрази.

— Марк ви обича.

— Откъде би могъл да знаеш?

— Магистърът ми каза.

— Той няма как да го знае.

— Магистърът знаеше всичко. — Джефри бръкна в джоба на панталона си и извади оттам запечатан плик. — Каза ми да ви предам това, когато сметна, че моментът е подходящ.

Подаде смачкания плик и се изправи.

— Сенешалът и мистър Малоун отидоха в църквата. Ще ви оставя сама.

Тя оцени жеста му. Нямаше представа какви чувства може да предизвика съобщението у нея, затова изчака Джефри да се оттегли в кабинета и едва тогава отвори плика.

„Мисис Нел, двамата не се познаваме, но имам чувството, че знам много за Вас от разказите на Ларс, който споделяше с мен терзанията си. Синът Ви беше различен. Той таеше грижите в себе си, споделяше изключително малко. В няколко случаи успявах да науча нещо, но чувствата му не бяха така открити като тези на баща му. Може би е наследил тази черта от Вас, без да искам да звучи непочтително. Това, което съм сигурен, че се случва в момента, в който четете писмото, е наистина сериозно. Раймон дьо Рокфор е опасен. Действа безразсъдно, както през вековете са действали мнозина от ордена. Неговата ограниченост замъглява съзнанието му. Синът Ви се опита да му отнеме лидерството, но изгуби. За съжаление Марк не притежава решителността да довежда докрай битките си. Влизането в бой изглежда лесно, воденето му още по-лесно, но спечелването му се оказва трудно. Както споровете му с Вас. Битката му с Дьо Рокфор. Битката със собствената му съвест. Всички те са предизвикателства за него. Смятах, че ако Ви събера, срещата може да се окаже решаваща и за двама ви.

Пак повтарям, не Ви познавам, но вярвам, че Ви разбирам. Съпругът Ви е мъртъв, а толкова много неща са останали неразрешени. Възможно е това търсене най-сетне да отговори на въпросите Ви. Предлагам Ви следния съвет. Доверете се на сина си, забравете миналото, мислете само за бъдещето. Така ще си осигурите спокойствие. Моят орден е уникален в християнския свят. Нашите вярвания са различни заради това, което първите братя са научили и са ни предали. Това прави ли ни по-малко или повече християни? Според мен нито едното, нито другото. Откриването на Великата тайна ще отговори на голяма част от въпросите Ви, но се страхувам, че ще предизвика и множество други. Двамата със сина Ви трябва да решите кое е най-доброто, когато настъпи този съдбоносен момент, а аз се надявам, че той ще настъпи, защото имам вяра във Вас. Случи се възкресение. Предложен Ви е втори шанс. Мъртвите се вдигнаха и сега отново са сред Вас. Възползвайте се от това чудо, но Ви предупреждавам: Освободете съзнанието си от предразсъдъците, с които то е свикнало да живее. Открийте ума си за по-велики понятия и разсъждавайте с по-сигурни методи. Защото само тогава ще успеете. И нека Бог бъде с Вас.“

Една сълза се търкулна по бузата й. Плачът беше странно чувство за нея. Не помнеше да е плакала от дете. Беше високообразована и притежаваше опит, който можеше да се придобие само чрез десетилетия работа по върховете на разузнаването. През цялата си кариера беше разнищвала купища трудни случаи. Бе вземала съдбоносни решения. Но опитът й не можеше да й послужи сега. Бе напуснала света на доброто и злото, на правилното и погрешното, на черното и бялото и бе попаднала в царство, където другите не само узнаваха най-съкровените й мисли, но ги и разбираха. Магистърът, с когото не бе разменила и дума, изглежда, напълно разбираше болката й.

Но той беше прав.

Завръщането на Марк беше истинско възкресение. Славно чудо с безкрайни възможности.

— Натъжават ли ви думите му?

Тя вдигна поглед. Джефри стоеше до вратата. Стефани избърса сълзите.

— В известен смисъл. Но също така ми носят радост.

— Магистърът беше такъв. Познаваше и болката, и радостта. Макар през последните му дни да остана само болката.

— Как умря?

— Ракът го отнесе преди две нощи.

— Липсва ли ви?

— Бях отгледан сам, без щастието да имам семейство. Монасите и монахините ме подготвиха за живота. Бяха добри с мен, но никой не ме обичаше истински. Трудно е да израснеш без родителска обич.

Признанието я порази.

— Магистърът проявяваше изключителна доброта към мен, може би дори обич, но най-вече ми имаше огромно доверие.

— Тогава не трябва да го разочароваш.

— Няма.

Тя посочи писмото.

— Мога ли да го задържа?

Той кимна.

— Ваше е. Аз трябваше да ви го предам.

Тя се стегна.

— Марк и Котън защо са в църквата?

— Стори ми се, че сенешалът иска да говори с мистър Малоун.

Тя се изправи.

— Сигурно и ние трябва да…

На вратата се почука. Тя се напрегна, когато погледът й попадна върху отключената ключалка. Котън и Марк биха влезли направо. Забеляза, че Джефри също се стегна и в ръката му се появява пистолет. Тя пристъпи към вратата и погледна през прозорчето.

Насреща й се взираше познато лице.

Ройс Кларидън.