Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

17

Абатство „Де Фонтен“, 13:00 ч.

Дьо Рокфор бе доволен. В първия си сблъсък със сенешала бе постигнал решителна победа. Досега в ордена бе имало успешни възражения само срещу шестима магистри, като греховете им варираха от кражба и страхливост до страст по някоя жена. Всичко това датираше отпреди векове, в десетилетията след чистката, когато братството бе слабо и неорганизирано. За съжаление значението на възражението бе по-скоро символично. Мандатът му като магистър все пак щеше да бъде отбелязан в Хрониките, успехите и постиженията му щяха да бъдат старателно описани, но в отделен текст щеше да се добави, че братята са го сметнали за недостоен за памет.

През последните няколко седмици помощниците му се бяха погрижили необходимите две трети от братята да са готови да гласуват за него и това да стане достояние на сенешала. Този жалък глупак трябваше да осъзнае колко тежка ще бъде предстоящата битка. Обидата от възражението бе без значение за магистъра. Независимо от всичко щяха да го положат в гробницата редом до предшествениците му. Възражението бе по-скоро начин да смаже предполагаемия му наследник и да спечели съюзници. Това бе древен инструмент, създаден от устава по времето, когато честта и паметта все още са означавали нещо. Но той бе успял да го възкреси успешно, за да го използва като първи залп във войната, която трябваше да приключи по залез-слънце. Той щеше да бъде новият магистър.

Орденът на бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон съществуваше без прекъсване от 1118 г. Филип IV, крал на Франция, наричан с невероятно неуместното прозвище Филип Хубави, се бе опитал да го унищожи през 1307 г. Но и той, подобно на сенешала, бе подценил врага си и бе успял единствено да изпрати ордена в нелегалност.

Някога десетки хиляди братя ръководели комендантства, ферми, храмове и замъци на територията на девет хиляди имения из цяла Европа и Светите земи. Само видът на брата рицар, облечен в бяло, с червения кръст на гърдите, будел страх у враговете. Братята притежавали имунитет срещу отлъчване от Църквата и не били задължени да плащат феодални данъци. Орденът имал правото да задържи цялата плячка от войните. Подвластни единствено на папата, рицарите тамплиери представлявали самостоятелна държава.

Но в продължение на седемстотин години не бяха водили битки. Орденът се бе оттеглил в едно абатство в Пиренеите под прикритието на обикновена монашеска общност. Връзките с епископите в Тулуза и Перпинян бяха запазени, изпълняваха се и всички необходими задължения към Римската църква. Не се случваше нищо, което да привлече внимание, да отличи абатството или да възбуди любопитство към случващото се зад стените му. Всички братя полагаха два вида обети. Един към Църквата, който се полагаше по необходимост. И друг към братството, който означаваше всичко. Древните ритуали все още се извършваха, макар и под прикритието на тъмнината, зад здравите укрепления, при затворени порти.

И всичко това заради Великата тайна. Парадоксалното безсилие на този дълг го отвращаваше. Орденът съществуваше, за да брани тайната, но тя нямаше да съществува, ако не беше орденът. Сериозно затруднение. Но все пак дълг. Целият му живот бе представлявал подготовка за следващите няколко часа. Изоставен от родителите си, той бе отгледан от йезуитите в едно църковно училище близо до Бордо. В Началото братята били предимно разкаяли се престъпници, разочаровани любовници, хора, отхвърлени от обществото. Днес идваха от всички прослойки. От светските среди идваха най-много кандидати, но религиозната общност раждаше истинските водачи. Последните десет магистри бяха получили религиозно образование. Той самият бе следвал в Париж, после бе завършил семинарията в Авиньон. След завършването бе останал да преподава още три години. Когато орденът се бе обърнал към него, той бе прегърнал устава с неподправен ентусиазъм.

През своите петдесет и шест години така и не бе опознал женска плът, нито пък бе изкушаван от мъж. Съзнаваше, че издигането му до ранга на маршал бе опит на предишния магистър да задоволи амбициите му, може би дори бе капан, чрез който да си спечели достатъчно врагове, та по-нататъшното му издигане да стане невъзможно. Но Рокфор бе използвал поста си мъдро, бе създал приятели, бе спечелил преданост, правил бе услуги. Монашеският живот му подхождаше. През последните десет години бе изчел задълбочено Хрониките и сега бе наясно с всеки аспект — и добър, и лош — от историята на ордена. Не смяташе да повтаря грешките от миналото. Твърдо вярваше, че в Началото именно самоналожената изолация на братството бе ускорила падението му. Тайнствеността му бе създала аура и събудила подозрения; оттук крачката към обвиненията бе твърде малка. Затова трябваше да сложи край. Седемстотингодишното мълчание трябваше най-после да бъде нарушено. Правилникът бе съвсем ясен.

Да се знае, че когото магистърът нареди нещо, не бива да има колебание, заповедта трябва да се изпълни мигновено, сякаш идва от небето.

Телефонът на бюрото му издаде тих звън и той вдигна слушалката.

— Нашите двама братя в Рен-льо-Шато — съобщи заместникът му — докладваха, че Стефани Нел и Малоун в момента се намират там. Както предвидихте, Стефани отишла право на гробището и открила гроба на Ърнст Сковил.

Хубаво е да познаваш врага си.

— Нека братята ни само наблюдават, но да бъдат готови да действат.

— Относно другия въпрос, който поръчахте да разследваме. Все още нямаме представа кой извади от строя братята в Копенхаген.

Мразеше да му докладват за неуспехи.

— Готово ли е всичко за довечера?

— Ще бъде.

— Колко души придружиха сенешала до Залата на предците?

— Трийсет и четири.

— Знаем ли кои са?

— Всички до един.

— Трябва да получат възможност да се присъединят към нас. Ако не пожелаят, разправете се с тях. Но нека първо се постараем да привлечем по-голямата част. Което не би трябвало да представлява проблем. Малцина предпочитат да са на страната на губещите.

— Консисторията започва в шест.

Сенешалът явно следваше задълженията си и свикваше конклава преди падането на нощта. Изходът от консисторията бе единственото неизвестно в уравнението — процедурата бе организирана така, че да направи манипулациите невъзможни, — но той дълго я бе изучавал и се бе подготвил за нея.

— Бъдете готови — нареди Дьо Рокфор. — Сенешалът ще бърза, за да предизвика объркване. Господарят му бе избран по същия начин.

— Няма да понесе лесно поражението.

— Аз и не очаквам подобно нещо. Именно затова съм му подготвил изненада.