Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

13

23:50 ч.

Малоун реши да не рискува и се измъкна от църквата през един от задните изходи, отвъд сакристията. В момента най-важно бе да се добере до Стефани. Не можеше да си позволи да се засяга от грубото й държане. Мъжът от катедралата, онзи, който бе убил Петер Хансен, очевидно имаше свои проблеми. Някой бе ликвидирал двамата му съучастници. Нямаше представа кой го бе направил и защо, но му бе благодарен, тъй като измъкването от гробницата вероятно щеше да се окаже сложно. За кой ли път се прокле, че се е забъркал във всичко това, но вече бе твърде късно. Беше затънал, независимо дали му харесваше, или не.

Излезе от „Стрьогет“ по заобиколен път и накрая стигна „Конгенс Ниторв“, шумен градски площад, ограден от внушителни сгради. Всичките му сетива бяха нащрек и той зорко се озърташе за преследвачи. В този късен час на площада почти нямаше движение. В източния му край беше Нихавн. Крайбрежната алея беше пълна с хора, които вечеряха на изнесените отвън масички. Носеше се музика.

Малоун забърза по тротоара към хотел „Д’Англетер“. Ярко осветената седеметажна сграда бе обърната към морето и заемаше цялото място между две пресечки. Елегантната сграда бе строена през XVIII век и стаите бяха приютявали крале, императори и президенти. Влезе във фоайето и мина край рецепцията. От лоби бара долиташе нежна мелодия. Няколко късни посетители си пиеха кротко вътре. Върху един от мраморните плотове имаше цяла редица телефони и той използва един от тях, за да позвъни в стаята на Стефани Нел. Телефонът иззвъня три пъти, преди тя да отговори.

— Събуди се — каза той.

— Май въобще не ме слушаш, Котън. — Гласът все още звучеше със същата нервност както в Роскилде.

— Петер Хансен е мъртъв.

Настъпи тишина.

— В стая шестстотин и десет съм.

 

 

Той влезе в стаята. Стефани бе облечена в един от хотелските халати. Разказа й всичко, което току-що се бе разиграло. Тя слушаше безмълвно както навремето, когато й докладваше. В уморените й черти долови нещо като чувство за поражение. Надяваше се то да промени отношението й към него.

— Сега вече ще ми позволиш ли да ти помогна? — попита той.

Тя го изгледа внимателно. Както често бе забелязвал, очите й променяха цвета си според настроението й. В някои отношения му напомняше за майка му, макар да бе само с десет-дванайсет години по-възрастна от него. Гневът й минути по-рано не бе необичаен за характера й. Не обичаше да греши и ненавиждаше, когато друг изтъкваше грешките й. Талантът й бе не в събирането на информация, а в нейния анализ и оценка — Стефани бе педантичен организатор, който кроеше и планираше с хитростта на пантера. Много пъти бе наблюдавал как взема трудни решения без никакво колебание — министри и президенти бяха разчитали на трезвата й преценка, — така че настоящото й объркване го озадачаваше, както и необичайният ефект, който оказваше върху обикновено разумните й преценки.

— Аз ги насочих към Хансен — промърмори тя. — В катедралата не се възпротивих, когато намекна, че вероятно дневникът на Ларс е у Хансен. — После му предаде разговора.

— Опиши ми го.

Когато тя го стори, той отбеляза:

— Това е същият тип, който започна стрелбата и който уби Хансен.

— Мъжът, който скочи от Кръглата кула, работеше за него. Искаше да открадне чантата ми, в която бе дневникът на Ларс.

— След което отиде на същия търг, сигурен, че ще си там. Кой знаеше, че ще ходиш?

— Само Хансен. В службата знаят единствено, че съм на почивка. Взела съм телефон с всички видове обхвати, но ги предупредих да не ме безпокоят, освен в случай на катастрофа.

— Откъде разбра за търга?

— Преди три седмици получих колет с клеймо от Авиньон, Франция. Вътре намерих бележка и дневника на Ларс. — Тя млъкна. — Не бях виждала този дневник от години.

Малоун знаеше, че по принцип темата бе табу. Ларс Нел се бе самоубил преди единайсет години. Бяха го намерили обесен на един мост в Южна Франция, а в джоба му имаше бележка, която гласеше единствено: „Стефани довиждане.“ За учен, написал толкова много книги, подобно кратко съобщение изглеждаше почти обидно. Макар по това време вече да бяха разделени, Стефани понесе тежко загубата и Малоун помнеше колко трудни бяха следващите няколко месеца. Никога не бяха разговаряли за смъртта му. Дори фактът, че сега я споменаваше, бе нещо изключително.

— Дневник за какво? — попита той.

— Ларс бе запленен от тайните на Рен-льо-Шато.

— Знам. Чел съм книгите му.

— Не си ми казвал.

— Никога не си ме питала.

Тя явно долови раздразнението му. Доста неща се случваха и нито един от двамата нямаше време за празни приказки.

— Ларс си изкарваше прехраната, развивайки теории за онова, което евентуално е станало в Рен-льо-Шато и околностите му — каза тя. — Но записваше много от личните си догадки в дневника, който винаги носеше със себе си. След като умря, мислех, че е останал у Марк.

Друга неприятна тема. Марк Нел бе завършил средновековна история в Оксфорд и работеше като преподавател в университета в Тулуза, Южна Франция. Преди пет години бе изчезнал в Пиренеите. Лавина. Тялото му така и не бе открито. Малоун знаеше, че трагедията бе още по-голяма, поради факта че Стефани и синът й не бяха особено близки. Доста неприятности се бяха случили на семейство Нел, от които нито една не му влизаше в работата.

— Този проклет дневник бе като призрак, завърнал се да ме тормози — въздъхна тя. — Седеше си там. Изписан с почерка на Ларс. Бележката ме уведомяваше за търга и за книгата. Помня, че Ларс я бе споменавал, и в дневника имаше бележки за нея, така че дойдох да я купя.

— И никакви предупредителни звънчета ли не зазвъняха в главата ти?

— А защо? Работата на съпруга ми нямаше нищо общо с моята. Занимаваше се с безобидно търсене на несъществуващи неща. Откъде бих могла да предположа, че ще са замесени хора, готови да убиват?

— Онзи мъж, дето скочи от Кръглата кула, бе достатъчно ясен знак. Трябваше да дойдеш при мен още тогава.

— Трябва да свърша това сама.

— Какво да свършиш?

— Не знам, Котън.

— Защо е толкова важна тази книга? На търга научих, че представлява блудкав пътепис без никаква стойност. Бяха шокирани, че се продава на такава цена.

— Нямам представа. — Почувства раздразнение в гласа й. — Наистина, не знам. Преди две седмици седнах, прочетох дневника на Ларс и трябва да призная, че бях като омагьосана. Колкото и да е срамно, до миналата седмица не бях прочела нито една от книгите му. А когато го направих, започнах да се чувствам ужасно заради отношението си към него. Единайсет години могат доста да променят гледната ти точка.

— И какво възнамеряваше да правиш?

Тя поклати глава.

— Не знам. Просто да купя книгата. Да я прочета и да видя какво ще се получи оттам нататък. Смятах да отскоча до Франция и да прекарам няколко дни в къщата на Ларс. Отдавна не съм ходила там.

Очевидно се опитваше да се помири със своите демони, но трябваше да вземе предвид и реалността.

— Трябва ти помощ, Стефани. Нещо се мъти тук, а аз имам опит точно в такива неща.

— Не трябва ли да си гледаш книжарницата?

— Сътрудниците ми могат да я поемат за няколко дни.

Колебаеше се, но явно обмисляше предложението му.

— Ти беше най-добрият агент, който съм имала. Все още ти се сърдя, че напусна.

— Направих каквото трябваше.

Тя поклати глава.

— И то точно Хенрик Торвалдсен да те отвлече. Първо удар под кръста, после обида.

Миналата година, когато се бе пенсионирал и й бе казал, че възнамерява да се премести в Копенхаген, тя се бе зарадвала за него. До момента, в който не научи, че Торвалдсен има пръст в решението му. Типично за нея, така и не бе обяснила реакцията си, а той я познаваше достатъчно добре, за да премълчи въпросите си.

— Имам и други лоши новини за теб — каза той. — Човекът, който спечели търга за книгата. Онзи по телефона. Бил е Хенрик.

Тя му хвърли презрителен поглед.

— Работил е с Петер Хансен — добави той.

— Какво те навежда на такова заключение?

Той й разказа какво е научил по време на наддаването и какво му бе казал мъжът по радиостанцията. Ненавиждам хора, които ме мамят.

— Явно Хансен е играел и за двата лагера срещу играча в средата, а именно последният е спечелил.

— Изчакай ме отвън — каза тя.

— Затова и дойдох. Двамата с Хенрик трябва да поговорите. Но трябва да излезем оттук предпазливо. Възможно е онези мъже все още да са долу.

— Ще се облека.

Той тръгна към вратата.

— Къде е дневникът на Ларс?

Тя посочи към сейфа.

— Вземи го.

— Разумно ли е?

— Полицията ще открие тялото на Хансен. Няма да им отнеме много време да съберат две и две. Трябва да сме готови да действаме.

— Мога да се справя с полицията.

Той я погледна право в очите.

— От Вашингтон те измъкнаха от затвора в Роскилде, защото нямат представа какво правиш. Убеден съм, че в момента някой от министерството се опитва да разбере. Мразиш въпросите, но няма да можеш да кажеш на министъра на правосъдието да върви по дяволите, когато ти се обади. Все още не съм сигурен какви точно ги вършиш, но знам със сигурност, че не желаеш да разговаряш по въпроса. Така че си стягай багажа.

— Именно тази твоя арогантност никак не ми липсва.

— А твоята слънчева личност остави празнина в живота ми. Не можеш ли поне веднъж да направиш каквото ти казвам? На терена е достатъчно трудно и без да се държиш глупаво.

— Нямам нужда да ми се напомня подобно нещо.

— Напротив, имаш.

И той излезе.