Стив Бери
Наследството на тамплиерите (18)

16

Рен-льо-Шато, Франция, 11:30 ч.

Преди Куиза Малоун сви на изток от главната магистрала и подкара наетата кола нагоре по виещия се път, който предлагаше изумителни гледки към близките хълмове, обрасли със скални рози, лавандула и мащерка. В далечината като мършави пръсти се издигаха обгорените останки на крепост. Докъдето стигаше погледът, земята носеше романтичния отпечатък на далечните времена, когато рицарите се спускали от укрепените височини като грабливи птици в преследване на врага.

Малоун и Стефани хванаха самолет от Копенхаген за Париж в четири сутринта, откъдето взеха първия редовен полет на „Ер Франс“ за Тулуза. Час по-късно те вече пътуваха с кола на югозапад към района, известен като Лангедок. По пътя Стефани му разказа за селцето, кацнало върху неприветливия склон, който изкачваха в момента.

Галите били първите заселници тук, привлечени от възможността да виждат на километри отвъд широката долина на река Од. Но всъщност вестготите построили крепостта, съживили древното келтско име на местността — Реде, което означавало „колесница“ — и в крайна сметка превърнали селото в търговско средище. Двеста години по-късно, когато вестготите били прогонени на юг в Испания, франките превърнали Реде в кралски град. Към XIII век обаче той започнал да запада и към края на Албигойските войни бил опожарен. Оттук преминали няколко богати фамилии от Франция и Испания и накрая дошъл един от лейтенантите на Симон дьо Монфор. Семейството построило замък, около който изникнало малко селце, и постепенно името се променило от Реде в Рен-льо-Шато. Потомците на Дьо Монфор управлявали земята и града до 1781 г., когато починала и последната наследница Мари д’Отпул дьо Бланшфор.

Преди смъртта й се говорело, че е предала някому голяма тайна — бе казала Стефани, — която семейството й пазило в продължение на векове. Нямала деца, а съпругът й починал преди нея, така че поради липса на друг, с когото да я сподели, тя предала тайната си на своя изповедник абат Антоан Бигу, който бил енорийският свещеник на Рен.

Докато се взираше напред към последния завой на тесния път, Малоун се опитваше да си представи живота в такова отдалечено място. Изолираните долини образуваха съвършеното убежище както за бегълци, така и за поклонници с неспокоен дух. Лесно се виждаше защо районът се е превърнал в Мека за въображението за търсачи на загадки, в място, от което писателите с неортодоксално въображение можеха да изковат репутацията си. Като Ларс Нел.

Наближиха града. Малоун намали и мина през порта с колони от варовик. Една табела предупреждаваше: FOUILESS INTERDITES. Разкопките са забранени.

— Наложило се е да сложат табела заради иманярите, така ли? — попита той.

Стефани кимна.

— Преди години хората ровели калта навсякъде в търсене на съкровище. Дори поставяли динамит. Наложило се да внесат ред.

Отвъд градската порта дневната светлина помръкна. Варовиковите сгради бяха плътно наредени като книги върху полица, много от тях със заострени покриви, дебели врати и ръждясали железни веранди. Тесен каменен път се виеше нагоре по склона. Хора с раници и пътеводители пъплеха във върволица, плътно до стените от двете страни на пътя. Малоун зърна два-три магазина, книжарница и ресторант. Няколко тесни улички се отклоняваха от главната улица към отделни сгради. Цялото градче не бе по-широко от петстотин метра.

— Само стотина души живеят тук постоянно — обади се Стефани. — Но се посещава от петдесет хиляди всяка година.

— Ларс е оказал сериозно влияние.

— По-голямо, отколкото съм предполагала.

Тя посочи напред и го упъти да завият наляво. Минаха покрай павилиони, предлагащи броеници, брошки, картини и сувенири на понеслите фотоапарати туристи.

— Идват с цели автобуси — каза тя. — С желанието да повярват в невъзможното.

Изкачиха още един склон и той паркира пежото на посипан с пясък паркинг. Там вече бяха паркирали два автобуса, а шофьорите им обикаляха наоколо и пушеха. От едната страна се издигаше водна кула, очуканите й камъни бяха украсени със зодиакалните знаци.

— Тълпите прииждат отрано — каза Стефани, докато излизаха от колата. — Идват да видят дома, който абатът построил с мистериозното съкровище, което уж намерил.

Малоун пристъпи към високата до кръста му каменна стена. Панорамата, която се разкриваше под него — ниви, гори, долини и скали, — бе наистина впечатляваща. Сребристозелените хълмове бяха осеяни с кестени и дъбове. Озърна се. Огромната грамада на заснежените Пиренеи скриваше хоризонта на юг. От запад вееше режещ вятър, за щастие стоплен от лятното слънце. Погледна надясно. На стотина метра се издигаше кула, построена в различен от готическия стил, с назъбен покрив и кръгла купичка, красяща кориците на множество книги и туристически брошури. Бе кацнала на ръба на една скала, сурова и предизвикателна, сякаш вкопчила се в камъка. От далечната й страна се извиваше дълга площадка назад към железен парник и към друга групичка стари каменни сгради, всяка увенчана с покрив от оранжеви плочи. По укрепленията крачеха хора с камери в ръце и се възхищаваха на гледката под тях.

— Това е купата „Магдала“. Бива си я, нали? — попита го Стефани.

— Струва ми се някак не намясто.

— И аз винаги така съм смятала.

Отдясно на „Магдала“ се намираше градина, която водеше към ниска сграда в ренесансов стил, която сякаш също бе от съвсем друга епоха.

— Вила „Витания“ — каза тя. — Сониер построил и нея.

Името му направи впечатление. Витания.

— Взел го е от Библията. В Светите земи означавало „къща с отговор“.

Тя кимна.

— Сониер явно е остроумничел с имената. — Тя посочи няколко сгради зад гърба им. — Къщата на Ларс е надолу по тази уличка. Преди да тръгнем натам, трябва да свърша нещо. Докато вървим, ще ти разкажа какво се е случило тук през 1891 година. Прочетох го миналата седмица. То е извадило това кътче от неизвестността.

 

 

Абат Беранже Сониер размишляваше над смелата задача, която му предстоеше. Църквата „Мария Магдалина“ била построена върху вестготски руини и осветена през 1059 г. Сега, осем века по-късно, вътрешността й тънеше в разруха заради покрива, който течеше така, сякаш въобще липсваше. Стените също се ронеха, основите поддаваха. Необходими бяха търпение и издръжливост, за да се отстранят щетите. Той смяташе, че задачата ще е по силите му.

Бе едър, мускулест, широкоплещест, с късо подстригана черна коса. Единствената привлекателна черта, от която се възползваше, бе трапчинката на брадичката му. Тя придаваше леко палаво изражение на суровите му черни очи и гъсти вежди. Роден и израснал на няколко километра оттук, в селцето Монтазел, той познаваше добре географията на Корбиер. Още от детството си познаваше Рен-льо-Шато. Църквата на селцето, посветена на света Мария Магдалина, бе използвана твърде рядко през последните десетилетия и никога не бе предполагал, че някой ден множеството й проблеми ще се превърнат в негови.

— Пълна бъркотия — заяви мъжът на име Русе.

Той погледна към зидаря.

— Напълно съм съгласен.

Приятелят му Бабу укрепваше една от стените. Архитектът на района наскоро бе препоръчал да съборят сградата, но Сониер никога не би го позволил. Имаше нещо в старата църква, което сякаш настояваше тя да бъде спасена.

— Ще са нужни много пари, за да се довърши ремонтът — заяви Русе.

— Страшно много пари. — Сониер добави и усмивка към думите си, за да даде на по-възрастния мъж да разбере, че приема предизвикателството. — Но ние ще направим този дом достоен за Бог.

Това, което не сподели, бе, че вече бе осигурил прилична сума. Завещанието на един от предшествениците му бе оставило шестстотин франка именно за ремонта. Бе успял да убеди и градската управа да му заеме още хиляда и четиристотин франка. Но основната част от парите бе дошла тайно преди пет години. Три хиляди франка му бяха завещани от графиня Шамбор, вдовицата на Анри, последния претендент от династията на Бурбоните за френския престол. Същевременно Сониер бе успял да привлече вниманието към личността си с антирепубликанските си проповеди, които пробуждаха монархически чувства у енориашите му. Правителството, раздразнено от думите му, бе спряло годишната му издръжка и бе настояло за уволнението му. Епископът му бе наредил да се оттегли от поста за девет месеца, но междувременно действията му бяха привлекли вниманието на графинята, която се бе свързала с него чрез посредник.

— Откъде да започнем? — попита Русе.

Доста бе мислил по този въпрос. Витражите на прозорците вече бяха подменени, а в скоро време щяха да довършат и новото стълбище пред главния вход. Северната стена, по която работеше Бабу, трябваше да се поправи, да се сложи и нов амвон и да се ремонтира покривът. Но той знаеше точно откъде трябва да започнат.

— Ще започнем от олтара.

Лицето на Русе изрази любопитство.

— Точно там гледат всички — поясни Сониер.

— Както кажете, абате.

Допадаше му уважението, което му засвидетелстваха по-възрастните енориаши, макар да бе само на трийсет и осем. През последните пет години бе заобичал Рен. Беше близо до дома си, разполагаше с предостатъчно възможности да изучава Светото писание и да усъвършенства латинския, гръцкия и еврейския. Освен това обичаше да се катери по планините, да ходи за риба и на лов. Но бе дошло време да извърши нещо градивно.

Приближи се до олтара. Горната му част бе от бял мрамор, издълбан от водата, която векове наред се бе стичала от пробития покрив. Мраморният къс се опираше на две декоративни колони, с издълбани вестготски кръстове и гръцки букви.

— Ще сменим горната част и колоните — обяви той.

— Как, абате? — попита Русе. — Няма начин да успеем да го повдигнем.

Той посочи към Бабу.

— Използвайте ковашкия чук. Няма нужда да сме прекалено деликатни.

Бабу домъкна тежкия инструмент и прецени ситуацията. С мощен замах вдигна чука и го стовари върху средата на олтара.

Дебелата повърхност се пропука, но камъкът не поддаде.

— Плътен е — каза Бабу.

— Давай пак — нареди Сониер с въодушевление.

Още един удар, и плочата се разцепи, а двете половини се срутиха една върху друга между все още изправените колони.

— Довършете — каза.

Набързо натрошиха двата къса на множество по-дребни. Сониер се наведе.

— Давайте да разчистим.

— Ние ще го направим, абате — каза Бабу, пускайки чука. — Вие само ги струпайте.

Двамата вдигнаха няколко едри къса и тръгнаха към вратата.

— Отнесете ги до гробището и ги подредете в купчина. Сигурно ще ни потрябват там — подвикна Сониер след тях.

Когато излязоха, той забеляза, че и двете колони бяха останали невредими. Изчисти прахта и парчетата от върха на едната с ръка. Върху другата все още лежеше къс мрамор и когато го захвърли в купчината, забеляза на върха на колоната плитък жлеб. Бе не по-голям от дланта му, явно предназначен да хване издатъка на горната част, но във вдлъбнатината проблясваше нещо.

Той се наведе и внимателно издуха прахта. Да, вътре имаше нещо. Стъкленица, която бе не по-дълга от показалеца му и съвсем малко по-дебела, а гърлото й беше запечатано с червен восък. Разгледа я отблизо и забеляза, че съдържа свитък хартия. Зачуди се колко ли време е стояла там. Не бе чувал олтарът да е ремонтиран наскоро, така че явно отдавна е била скрита вътре. Измъкна предмета от скривалището му.

 

 

— Всичко започна с тази стъкленица — каза Стефани.

— И аз съм чел книгите на Ларс — кимна Малоун. — Но мислех, че Сониер е открил три пергамента в колоната с някакви кодирани послания.

— Всичко това е част от мита, който други са добавили към историята — поклати тя глава. — Виж, по тази тема разговаряхме с Ларс. Повечето от слуховете плъзнали през петдесетте. Пуснал ги кръчмар от Рен, който искал да привлече повече клиенти. Лъжа след лъжа. Ларс така и не приел версията за тия пергаменти. Предполагаемото им съдържание е отпечатано в безброй книги, но никой никога не ги е виждал.

— Тогава защо е писал за тях?

— За да продава книгите си. Знам, че се чувстваше неудобно, но все пак го правеше. Винаги е повтарял, че каквото и богатство да е открил Сониер, то може да се проследи до 1891 година и до съдържанието на стъкленицата. Но само той вярваше в това. — Тя посочи една каменна сграда. — Това е къщата, в която е живял Сониер. Сега е превърната в музей. Колоната с жлеба е изложена на видно място.

Подминаха опашките пред будките и продължиха по калдъръма.

— Църквата „Мария Магдалена“ — каза тя, сочейки към една сграда в римски стил. — Някога била параклис на местните графове. А сега, само срещу няколко евро, можеш да видиш великото творение на абат Сониер.

— Май не одобряваш направеното.

Тя вдигна рамене.

— Никога не съм го одобрявала. Точно това беше проблемът.

Отдясно забеляза полусрутен замък, със спечени от слънцето мръсно кафяви стени.

— Това е имението на Отпул — каза тя. — По време на революцията попаднало в ръцете на правителството и оттогава е в окаяно състояние.

Заобиколиха източния край на църквата и минаха под каменна порта, върху която бе издълбан знак, напомнящ на череп с кръстосани кости. Малоун си припомни от книгата, която бе чел предишната вечер, че същият символ присъства върху много от надгробните плочи на тамплиерите.

Земята отвъд входа бе осеяна с камъчета. Знаеше как французите наричат това пространство. Enclos paroissiaux. Дворът на енорията. Не беше нищо особено — едната страна оградена от ниска стена, другата стигаща до църквата, а входът бе с формата на триумфална арка. Гробището приютяваше множество масивни камъни, надгробни плочи и паметници. Върху някои от гробовете бяха положени цветя, а много бяха украсени по френски обичай със снимки на покойниците.

Стефани се приближи към една от плочите, върху която нямаше нито цветя, нито снимка, а Малоун остана да я наблюдава отдалеч. Знаеше, че местните жители толкова са обичали Ларс Нел, че го бяха дарили с привилегията да бъде погребан в двора на любимата им църква.

Надгробната плоча бе проста и отбелязваше единствено името, датите и кратък епитаф за съпруга, бащата и учения.

Приближи се до нея.

— Въобще не се поколебаха да го погребат тук — промърмори тя.

Той разбра какво искаше да каже. В осветената земя.

— Кметът по онова време заяви, че липсвали неоспорими доказателства за самоубийство. С Ларс бяха близки и той искаше приятелят му да бъде погребан тук.

— Идеалното място — обади се той.

Знаеше, че тя изпитва болка и че би възприела всякаква проява на съчувствие като нарушаване на личното й пространство.

— Допуснах много грешки по отношение на Ларс — каза тя. — И повечето от тях впоследствие ми струваха и Марк.

— Бракът е трудно нещо. — Неговият собствен се бе провалил заради егоизма му. — Както и гледането на деца.

— Винаги съм смятала тази страст на Ларс за глупава. Аз бях юрист на държавна служба, занимавах се с важни задачи. А той търсеше невъзможното.

— Тогава защо дойде?

— Започнах да осъзнавам, че му го дължа. — Очите й останаха сведени към гроба.

— Или че го дължиш на самата себе си?

— Може би го дължа и на двама ни — промълви тя.

Той реши да не рови повече. Стефани посочи един отдалечен ъгъл.

— Любовницата на Сониер е погребана там.

Малоун бе разбрал за съществуването на любовница от книгите на Ларс. Била с шестнайсет години по-млада от Сониер, едва на осемнайсет, когато изоставила професията си на шапкарка и станала икономка на абата. Била край него в продължение на трийсет и една години до самата му смърт през 1917 г. Всичко, с което се бе сдобил Сониер, в крайна сметка било завещано на нейно име, включително земите и банковите му сметки. Ето защо впоследствие било невъзможно който и да е, включително и Църквата, да предяви претенции към тях. Продължила да живее в Рен, да се облича в траурни дрехи и да се държи също толкова странно, колкото и когато любовникът й бил жив, до смъртта си през 1953 г.

— Била странна птица — каза Стефани. — Години след смъртта на Сониер споменала, че богатството, което натрупал, можело да стигне за прехраната на целия Рен в продължение на сто години, но въпреки това тя живяла в мизерия до последния си ден.

— Някой разбрал ли е защо?

— Единствените й думи по въпроса били: Нямам право да го докосна.

— Нали уж не знаеше много?

— Не знаех до миналата седмица. Книгите и дневникът се оказаха пълни с информация. Ларс е отделил доста време да разпитва местните.

— Звучи ми като сведения от втора или трета ръка.

— Данните за Сониер действително не са автентични. Починал е толкова отдавна. Но любовницата му живяла чак до петдесетте, така че през седемдесетте и осемдесетте все още имало много хора, които я познавали. През 1946 година продала вила „Виталия“ на някакъв мъж на име Ноел Корбю. Именно той я превърнал в хотел — същият кръчмар, за когото споменах, че измислил голяма част от слуховете за Рен. Любовницата обещала да предаде на Корбю голямата тайна на Сониер, но към края на живота си получила удар, от който загубила говора си.

Тръгнаха по спечената земя, като на всяка крачка усещаха хрущенето на чакъла.

— Сониер също бил погребан тук по-рано, но кметът заявил, че гробът му е застрашен от търсачите на съкровища. — Тя поклати глава. — Така че преди няколко години изровили свещеника и го преместили в гробница в градината. Сега ще ти поискат три евро, за да видиш гроба му… цената, която гарантира безопасността на останките.

Долови сарказма й.

— Помня, че преди години идвах тук веднъж — посочи тя към гроба. — Когато Ларс дойде за пръв път в края на шейсетте, гробовете бяха обозначени само с два нащърбени кръста, обрасли с бурени. Никой не се грижеше за тях. Никой не се интересуваше. Сониер и любовницата му бяха напълно забравени.

Парцелът бе ограден с желязна верига, а в бетонните вази бяха поникнали цветя. Малоун забеляза епитафа върху един от камъните, който едва се разчиташе:

Тук почива Беранже Сониер

Енорийски свещеник на Рен-льо-Шато

1853–917

Починал на 22 януари 1917 г.

на 64-годишна възраст

— Някъде четох, че плочата била твърде трошлива, за да я преместят — каза тя. — Така че я оставили. Още една атракция за туристите.

Той посочи към надгробната плоча на любовницата.

— А тя не е ли представлявала интерес за любопитните?

— Явно не, щом са я оставили тук.

— Връзката им не се ли е възприемала като скандална?

Тя вдигна рамене.

— Сониер щедро раздавал придобитото богатство. Помниш ли водната кула край паркинга? Той я построил за града. Павирал пътища, ремонтирал къщи, давал заеми. Така че му прощавали всички слабости. А и по онова време не било толкова необичайно свещениците да имат икономки. Или поне Ларс така е писал в една от книгите си.

Група шумни туристи се показаха иззад ъгъла и се насочиха към гроба.

— Ето ги, идват да зяпат — каза Стефани с известно презрение в гласа. — Чудя се дали щяха да се държат така и у дома си, в гробището, където са погребани техните близки.

Развълнуваната тълпа се приближи и някакъв екскурзовод започна да обяснява за любовницата на Сониер. Стефани се отдръпна назад и Малоун я последва.

— Това е само атракция за тях — промълви Стефани. — Мястото, където абат Сониер открил съкровището си и уж украсил църквата с послания, които някак насочват към местоположението му. Трудно е да си представиш, че някой може да вярва на подобни глупости.

— А Ларс не е ли писал точно това?

— До известна степен. Но помисли само, Котън. Дори и свещеникът да е открил богатство, защо ще оставя карта, та някой друг да може да го намери? Построил е всичко сам. Последното нещо, което би искал, е някой да посегне на богатството му. — Тя поклати глава. — Материалът е страхотен за книги, но значително се разминава с истината.

Тъкмо се канеше да разпита още, но забеляза как погледът й се отклонява към другия край на гробището, където няколко каменни стъпала водеха, надолу към сянката на дъб, надвесен над група плочи. В сенките забеляза пресен гроб, украсен с пъстри букети, а сребърните букви върху надгробната плоча светеха на фона на чистата сива повърхност.

Стефани тръгна натам и той я последва.

— О, боже — каза тя и лицето й доби загрижено изражение.

Той прочете текста. Ърнст Сковил. По отбелязаните дати изчисли, че мъжът е бил на седемдесет и три, когато е починал. Миналата седмица.

— Познаваше ли го? — попита я той.

— Разговарях с него преди три седмици. Точно след като получих дневника на Ларс. — Погледът й бе прикован върху гроба. — Беше един от хората, работили с Ларс, с които исках да се видя.

— Каза ли му какво възнамеряваш да направиш?

Тя бавно кимна.

— Съобщих му за търга, за книгата и че ще идвам в Европа.

Малоун не можеше да повярва на ушите си.

— Доколкото си спомням, снощи заяви, че никой не е знаел.

— Излъгах.