Стив Бери
Наследството на тамплиерите (62)

60

Малоун гледаше как Стефани, Касиопея и Марк слизат по стълбата. Торвалдсен остана горе, за да чака Джефри да им подава инструменти.

— Говоря сериозно — каза Марк. — Тамплиерите са били любители на капаните. Чел съм в Хрониките за техниките, които са разработили.

— Дръжте очите си отворени на четири — каза Малоун. — Ако искаме да намерим нещо, трябва да бъдем много внимателни.

— Минава три часът — каза Касиопея. — Слънцето ще се скрие след още два. Тук е студено още сега.

Малоун с удоволствие би си сложил ръкавици и топли чорапи, каквито Джефри бе отишъл да купи. Проходът, който се простираше и в двете посоки, се осветяваше само от процеждащата се от тавана светлина. Малоун се съмняваше, че без фенерчетата ще виждат по-далеч от носа си.

— Слънчевата светлина не ни върши никаква работа. Долу ще ни трябва изкуствена. Трябва само Джефри да се върне с храната и топли дрехи. Хенрик — провикна се той, — кажи ни, когато добрият брат се върне.

— Приятно търсене, Котън.

— Какво мислите за това място? — попита той останалите.

— Може да е част от хореум — отвърна Касиопея. — Когато римляните управлявали тези земи, създали подземни складове за съхранение на малотрайни стоки. Служели им като съвременните хладилни камери. Няколко са оцелели. Това може да е една от тях.

— И тамплиерите са разбрали за нея? — попита Стефани.

— Те също са ползвали подобни — каза Марк. — Учили са се от римляните. Касиопея може да се окаже права. Когато Дьо Моле наредил на Жилбер дьо Бланшфор да скрие богатството от храма, може да е избрал точно такова място. Под невзрачна църква в малко абатство без никаква връзка с ордена.

Малоун насочи лъча на фенера напред, обърна се и погледна в другата посока.

— Накъде?

— Добър въпрос — отвърна Стефани.

— Вие с Марк тръгнете натам — каза той. — Ние с Касиопея ще тръгнем в другата посока.

Долови, че нито Марк, нито Стефани харесаха тази идея, и каза:

— Няма време за спорове. Забравете ги. Просто си вършете работата. Ти би казала точно така, Стефани.

— Прав е. Да тръгваме — обърна тя към Марк.

Малоун ги проследи с поглед, докато не се изгубиха в тъмнината.

— Браво, Малоун — прошепна Касиопея. — Но смяташ ли, че е разумно да ги изпращаш заедно? Имат толкова много неща за изясняване.

— Няма нищо по-добро от малко напрежение, за да се оценят един друг.

— Това и за нас двамата ли се отнася? — попита тя.

— Тръгвай и ще видим — освети лицето й той.

 

 

Дьо Рокфор и още дванайсет братя приближиха от юг полуразрушеното абатство. Умишлено избягнаха селцето и паркираха на около километър от него в гъстата гора. Тръгнаха пеш през шубрака и червените скали. Беше чувал, че районът привлича туристите като магнит. Над тях се надвесваха зелени склонове и лилави зъбери, но пътеката бе добре отъпкана, вероятно от местните овчари, и стигаше на около километър от разрушените стени и купчини отломки, представлявали навремето храм на човешката набожност.

Той спря и погледна часовника си. Наближаваше четири часът. Брат Джефри бе казал, че ще се върне при развалините в четири. Огледа се. Руините се издигаха върху издадена скала на около стотина метра нагоре. Колата на Малоун беше паркирана отдолу.

— Скрийте се сред дърветата — заповяда той. — Не се показвайте.

След няколко минути един ландроувър се спусна по стръмния път и спря до колата на Малоун. Той видя Джефри да слиза и да се оглежда, но не издаде присъствието си. Все още не беше сигурен дали това не е капан.

Джефри се поколеба, после отвори багажника и извади два кашона. Взе ги и тръгна по пътеката към абатството. Дьо Рокфор го изчака да мине и изскочи на пътя.

— Чаках те, братко.

Джефри спря и се обърна. Лицето му беше пребледняло. Той не каза нищо, остави кашоните на земята, бръкна под якето си и извади деветмилиметров автоматичен пистолет. Дьо Рокфор позна пистолета. Австрийското оръжие бе от арсенала на абатството.

Джефри провери пълнителя.

— Тогава доведете хората си и да приключваме.

 

 

Непоносимото напрежение прогони всички мисли от главата на Малоун. Вървеше след Касиопея, докато си проправяха път през подземния проход. Той беше около метър широк и два метра висок, със сухи грапави стени.

От повърхността ги деляха четири-пет метра спечена пръст. Тесните пространства не бяха най-любимите му места. Касиопея обаче запазваше хладнокръвие. Беше виждал подобна смелост у агенти, които работеха най-добре под крайно напрежение. Оглеждаше внимателно чакъла пред тях за следи от други капани. Винаги му се бе струвало смешно, когато в приключенските филми подвижните платформи от камък и метал, които би трябвало да са на хиляди години, все още действаха, сякаш са били смазани вчера. Желязото и камъкът бяха чувствителни към въздуха и водата. Бронзът обаче беше издръжлив. Нови островърхи копия на дъното на някой дълбок трап щяха да се окажат доста неприятни.

Касиопея спря, насочила светлината на фенера си на около три метра напред.

— Какво има? — попита той.

— Виж.

Той насочи фенера си към мястото и го видя.

 

 

Стефани мразеше затворени пространства, но нямаше намерение да го казва на глас, особено пред сина си, който и без това нямаше особено високо мнение за нея. За да разсее напрежението, което изпитваше, тя попита:

— Как ли рицарите са донесли съкровището си тук?

— Вкарвали са предметите един по един. Нищо не е можело да ги спре, освен залавянето и смъртта.

— Сигурно им е било доста трудно.

— Имали са предостатъчно време.

И двамата внимателно оглеждаха земята пред краката си. Марк опипваше повърхността пред всяка стъпка.

— Предпазните им мерки надали са били прекалено изтънчени — каза Марк, — но са били ефикасни. Орденът е притежавал подземни трезори из цяла Европа. Повечето са били охранявани и чрез всевъзможни капани. Тук няма нужда от пазачи заради отдалечеността на мястото и поставените капани. А и не биха искали да привличат внимание с присъствието на рицари.

— На баща ти щеше да му хареса тук — не можа да се стърпи тя.

— Да, знам.

Светлината на фенерчето й попадна на нещо върху стената. Тя сграбчи рамото на Марк.

— Виж.

В скалата бяха издълбани букви.

NON NOBIS DOMINE

NON NOBIS SED NOMINE TUO DA GLORIUM

PAUPERS COMMILITONES CHRISTI TEMPLIQUE SALAMONIS

— Какво пише? — попита тя.

— „Не нам, Господи, не нам, а на своето име дай слава. Бедните рицари на Христа и на храма на Соломон.“ Това е мотото на тамплиерите.

— Значи е истина. Това е мястото.

Марк не отговори.

— Прости ми, Господи — прошепна тя.

— Господ няма нищо общо с това. Човекът е сътворил тази бъркотия и само той може да я оправи. — Марк посочи с фенерчето надолу. — Погледни.

Тя се вгледа в осветения кръг и видя метална решетка — врата, която водеше към друг проход.

— Тук ли са складирали всичко? — попита тя и без да чака отговор, избърза покрай него. Едва направила няколко стъпки, чу как Марк изкрещя:

— Не!

Земята се разтвори под краката й.

 

 

Фенерчетата им осветиха скелет, проснат върху пода на прохода, с череп, опрян в стената.

— Да се приближим — каза Малоун.

Тръгнаха предпазливо напред, но той забеляза, че подът леко хлътва. Сграбчи Касиопея за рамото.

— Виждам го — каза тя и спря. — Тази е дълга. Няколко метра.

— Проклетите ями са били незабележими по тяхно време, но дървото отдолу вече е изгнило. — Те заобиколиха хлътналата част, стъпвайки по твърдия под, и се приближиха до скелета.

— Само кости — каза тя.

— Погледни гърдите. Ребрата и лицето. На места са счупени. Явно е паднал в ямата. Тези дупки са от копията.

— Кой ли е бил?

Нещо привлече погледа му. Приклекна и бръкна между костите, откъдето извади почерняла сребърна верижка, на която висеше медальон.

— Печатът на тамплиерите. Двама мъже на един кон. Олицетворявал бедността на отделния рицар. Преди няколко дни видях подобна рисунка в една книга. Обзалагам се, че това е маршалът, написал доклада, който в момента използваме. Изчезнал от абатството, когато узнал решението на криптограмата от абат Жели. Дошъл, намерил отговора, но не бил достатъчно предпазлив. Сониер вероятно е открил тялото му и просто го е оставил тук.

— Но как би могъл Сониер да знае? Как е разшифровал криптограмата? Марк ми позволи да прочета доклада. Според Жели Сониер не бил разгадал криптограмата, която намерил в църквата, и тъй като го подозирал, не му казал нищо.

— Да, ако предположим, че написаното от маршала е истина. Сониер или маршалът са убили Жели, за да не разкаже какво е открил. Ако убиецът е бил маршалът, което е доста вероятно, то тогава той е написал доклада, за да прикрие следите си. Така никой не би се досетил, че е напуснал абатството, за да дойде тук и да открие сам Великата тайна на ордена. Тогава какво значение би имало, че е записал криптограмата?

Той извърна глава от скелета и насочи фенера си към прохода.

— Погледни тук.

Касиопея се изправи и видя издълбан в скалата кръст с четири равни рамена, които се разширяваха в края.

— Изображението с кръста — каза тя. — Само тамплиерите са можели да го носят благодарение на един папски декрет.

Той си спомни прочетеното в книгата за тамплиерите.

— Кръстовете били червени върху бял фон и символизирали желанието за саможертва в битката срещу неверниците. — Той проследи надписа над кръста с лъча на фенера.

PAR CE SIGNE TU LE VAINCRAS

— С този символ ще го победиш — преведе той. — Същият надпис стои в църквата в Рен над съда със светена вода до вратата. Сониер го е поставил там.

— Изявлението на Константин при първата му битка с Максентий. Точно преди битката Константин видял в небето бляскав кръст и тези думи под него.

— Има малка разлика обаче. Марк каза, че в оригиналната фраза няма думата „го“. Само „С този символ ще победиш“.

— Прав е.

— Сониер е вмъкнал това „го“ между тринайсетата и четиринайсетата буква във фразата — 1314.

— Годината, в която Жак дьо Моле бил екзекутиран.

— Сониер е решил да прибави и малко ирония в символизма си и наистина е успял.

Той зашари с фенерчето в тъмнината и забеляза, че проходът свършва след двайсетина метра. В края му имаше метална решетка, заключена с верига и резе, препречваща коридор, който водеше в друга посока.

Касиопея също го забеляза.

— Май пристигнахме.

Зад тях се чу тропот и някой извика:

— Не!

И двамата се обърнаха.