Стив Бери
Наследството на тамплиерите (49)

47

Малоун трепна при думите на Стефани. Отдавна се питаше кога ли ще се изчерпи търпението й.

— Не можеш да го направиш — каза Марк на майка си. — Последното нещо, което ни трябва, е намесата на правителството.

— И защо не? — попита Стефани. — Трябва да се направи обиск на абатството. Каквото и да вършат там, то няма нищо общо с религията.

— Точно обратното — каза Джефри с разтреперан глас. — Там цари дълбока набожност. Братята са се посветили на Бога. Животът им е богослужение.

— А между богослуженията учите за експлозиви, ръкопашен бой и точна стрелба? Нещо не се връзват нещата, не мислиш ли?

— Ни най-малко — намеси се Торвалдсен. — Първите тамплиери били отдадени на Господ и същевременно представлявали страховита бойна сила.

— Вече не е тринайсети век. — Стефани очевидно не се впечатли. — Дьо Рокфор има свои цели и властта да ги наложи на другите. В наши дни наричаме хора като него терористи.

— Изобщо не си се променила — не издържа Марк.

— Не, не съм. Все още смятам, че тайните организации с пари, оръжия и озлобление представляват проблем. И моята работа е да се разправя с тях.

— Това не те засяга.

— Тогава защо магистърът ви ме въвлече във всичко това?

Добър въпрос, помисли си Малоун.

— Не разбираше нищо още когато татко беше жив.

— Тогава защо не ми обясниш?

— Мистър Малоун — намеси се Касиопея, — искате ли да разгледате проекта по реставрацията на замъка?

Домакинята им явно искаше да остане насаме с него. Той също искаше да й зададе няколко въпроса.

— С удоволствие.

Касиопея отмести стола си и се изправи.

— Тогава нека ви ги покажа. Така ще предоставим на останалите време да поговорят, тъй като очевидно имат нужда. Моля, чувствайте се като у дома си. Двамата с мистър Малоун ще се върнем след малко.

Той последва Касиопея навън в ярката следобедна светлина. Тръгнаха по сенчестата алея през паркинга към строителната площадка.

— Когато работата приключи — каза Касиопея, — тук ще стои замък от тринайсети век, точно както преди седемстотин години.

— Сериозно начинание.

— Най-добре се чувствам с големите начинания.

Влязоха в обекта през широка дървена порта и тръгнаха към подобна на плевня постройка от пясъчник, която приютяваше съвсем съвременна рецепция. Извън нея се надигаше миризмата на прах, коне и строителни отломки. Виждаха се около стотина души.

— Основите на цялата сграда са положени и стената от западната страна вече е почти готова — каза Касиопея. — Имаме готовност да започнем ъгловите кули и основните сгради. Но се изисква време. Трябва да приготвим тухлите, камъка, дървото и хоросана точно както се е правело преди седемстотин години, използвайки същите технологии и сечива. Дори хората ще са облечени както по онова време.

— А същата храна ли ще ядат?

Тя се усмихна.

— Въвели сме известни модерни удобства.

Поведе го през строителната площадка нагоре по стръмния хълм към една малка издатина в скалата, откъдето добре се виждаше всичко.

— Често идвам тук. Сто и двайсет мъже и жени работят на пълен работен ден.

— И сумата за заплатите им сигурно е доста голяма.

— Това е нищожна цена, за да гледаш как историята се разгръща пред очите ти.

— Имаш прякор — Инженера. Така ли ти викат наистина?

— Служителите ми измислиха прякора. Учила съм средновековни строителни технологии. Сама проектирах всичко.

— Знаеш ли, от една страна, си твърде арогантна кучка, но от друга — доста интересна личност.

— Съзнавам, че репликата ми за сина на Хенрик по време на обяда не беше особено уместна. Защо не отвърна на удара?

— Защо? Ти изобщо не знаеше какво говориш.

— Ще се опитам да не прибързвам повече с преценката си.

Той се подсмихна.

— Съмнявам се, но и аз не съм толкова чувствителен. Отдавна съм се сдобил с кожа на гущер. Трябва да си дебелокож, за да оцелееш в този бизнес.

— Но нали си се пенсионирал?

— Това никога не се получава окончателно. Просто малко по-често се оказваш извън пътя на куршумите.

— Значи помагаш на Стефани Нел от приятелски чувства?

— Странно, нали?

— Ни най-малко. Всъщност напълно съответства на характера ти.

Сега вече му стана любопитно.

— Откъде знаеш какъв ми е характерът?

— Когато Хенрик ме помоли да се заема със случая, те проучих доста подробно. Имам приятели от бившите ти среди. Всички имат много високо мнение за теб.

— Радвам се, че ме помнят.

— А ти знаеш ли нещо за мен? — попита тя.

— Само общи работи.

— Имам доста странности.

— Значи двамата с Хенрик би трябвало добре да се разбирате.

Тя се усмихна.

— Явно го познаваш.

— А ти откога го познаваш?

— От дете. Беше приятел на родителите ми. Разказа ми за Ларс Нел преди много години. Проучванията му ме заплениха. Затова станах негов ангел пазител, макар да ме смяташе за дявол. За съжаление не успях да му помогна в последния ден от живота му.

— Там ли беше?

Тя поклати глава.

— Беше тръгнал на юг към планината. Бях тук, когато Хенрик се обади и ми каза, че са открили тялото му.

— Дали се е самоубил?

— Ларс очевидно бе тъжен човек. Беше дълбоко разочарован. Заради всички аматьори, които се бяха възползвали от труда му и го бяха изопачили до неузнаваемост. Загадката, която се опитваше да разреши от доста време, си остава неразгадана. Така че, да, възможно е да се е самоубил.

— А ти от какво се опитваше да го предпазиш?

— Мнозина се опитваха да злоупотребят с изследванията му. Повечето бяха амбициозни търсачи на съкровища, други просто авантюристи, но накрая се появи Раймон дьо Рокфор. За щастие винаги успявах да скрия присъствието си от тях.

— Дьо Рокфор е настоящият магистър.

Тя сбърчи чело.

— Което обяснява подновените му усилия в проучванията. Сега е в състояние да управлява всички тамплиерски средства.

Очевидно не знаеше нищо за Марк Нел, нито къде бе живял през последните пет години. Той й разказа всичко и добави:

— Марк бе победен от него при избора на нов магистър.

— Значи става въпрос за лична вражда?

— Отчасти. — Но не е само това, помисли си той, докато проследяваше как една теглена от кон каручка си проправя път по спечената пръст към една от недовършените стени.

— Днес работят за туристите — каза тя, забелязала интереса му. — Това е част от атракцията. Утре ще се върнем към сериозното строителство.

— На табелата при входа пише, че строежът ще отнеме трийсет години.

— Най-малко.

Наистина беше странна.

— Нарочно оставих дневника на Ларс в Авиньон, за да може Дьо Рокфор да го намери.

Разкритието го шокира:

— Но защо?

— Хенрик искаше да говори лично с близките на Нел. Затова сме тук. Той каза, че си почтен човек. Доверявам се на изключително малко хора на този свят, но Хенрик е един от тях. Ето защо ще повярвам на думите му и ще ти разкажа някои неща, които никой друг не знае.

 

 

Марк слушаше разказа на Хенрик Торвалдсен. Майка му също изглеждаше заинтригувана, но Джефри гледаше втренчено масата, почти без да мига, сякаш бе изпаднал в транс.

— Време е да разберете в какво вярваше Ларс — каза Хенрик на Стефани. — Противно на това, което вероятно си мислите, той не беше ексцентрик, хукнал да търси съкровища. Зад проучванията му се криеше доста сериозна цел.

— Ще пренебрегна обидата ти, тъй като искам да чуя каквото имаш да кажеш.

В погледа на Торвалдсен се прокрадна раздразнение.

— Теорията на Ларс беше проста, макар да не беше изцяло негова. Ърнст Сковил формулира по-голямата част, включвайки съвсем нов прочит на евангелията от Новия завет и особено описанията на възкресението. Касиопея ви го подсказа преди малко. Да започнем с Евангелието от Марк. То е първото, написано е около седемдесет години след Христа и вероятно е било единственото, което християните притежавали след смъртта на Христос. Съдържа шестстотин шейсет и пет стиха, но само осем от тях описват възкръсването. Най-забележителното събитие е споменато съвсем бегло. Защо? Отговорът е прост. При написването му историята за възкресението все още не е била развита и евангелието свършва, без да спомене, че апостолите вярвали, че Исус ще се въздигне от мъртвите. Точно обратното, пише, че апостолите се разбягали. Във версията на Марк се появяват само жени, а и те пренебрегват заповедта да предадат на апостолите, че трябва да отидат в Галилея, за да срещнат възкръсналия Христос. Жените също се разбягват объркани, без да кажат на никого за случилото се. Няма никакви ангели, само един облечен в бяло младеж, който спокойно обявява: Той възкръсна. Без пазачи, без погребални одежди и без възкръснал Бог.

Марк знаеше, че всичко, разказано от Торвалдсен, е вярно. Беше проучил евангелието старателно.

— Евангелието от Матей се появява едно десетилетие по-късно. По онова време римляните били плячкосали Йерусалим и разрушили храма. Много евреи избягали в гръцко говорещия свят. Ортодоксалните евреи, които останали в Светите земи, смятали новите евреи християни за толкова лоши, колкото навремето били самите римляни, и между тях съществувала враждебност. Евангелието на Матей вероятно е написано от някой от тези новопоявили се евреи християни. Евангелието на Марк оставяло множество неизяснени въпроси и затова Матей променил историята в съответствие с размирните времена.

Тук вече вестителят, който съобщава за възкръсването, е ангел. Той се спуска сред земетресение, с лице като светкавица. Пазачите са поразени от мълнии. Камъкът от входа на гробницата е отместен и на него е кацнал ангел. И жените са обзети от страх, но той бързо е заменен от радост. За разлика от жените в Евангелието на Марк тук жените бързат да разкажат на апостолите за случилото се и дори виждат възкръсналия Христос. Възкръсналият Бог е описан за пръв път точно в това евангелие. И какво направили жените?

— Паднали в краката му и му се помолили — тихо каза Марк. — След това Исус се явил пред апостолите си и заявил: Даде Ми се всяка власт и на небето и на земята.

— Каква разлика — каза Торвалдсен. — Еврейският месия на име Исус вече се е превърнал в Христос за целия свят. В Евангелието на Матей всичко е по-ярко и наситено с чудеса. Идва ред на Евангелието на Лука, около деветдесет години след Христа. По това време евреите християни съвсем се отдалечили от юдаизма и Лука коренно променил разказа си за възкресението, за да съответства на тази промяна. Тук жените пак отиват при гроба, но го намират празен и казват на апостолите. Петър се връща и открива изоставените погребални одежди. След това Лука разказва за нещо, което не се споменава никъде другаде в Библията. Става въпрос за пътуването на предрешения Исус, за срещата му с неколцина от неговите ученици, за това как споделил храната си с тях, но когато го разпознали, изчезнал. Лука описва и по-късна среща на Исус с всички негови ученици, когато те се усъмнили в неговата плът. Затова той се хранил с тях и после отново изчезнал. Само в Евангелието на Лука откриваме разказ за възнесението на Исус на небето. Какво се е случило? Образът на възкръсналия Христос вече съдържа чувство за екстаз.

Марк беше чел подобни анализи на Светото писание в архивите на тамплиерите. В продължение на векове образованите братя го бяха изследвали, откривали грешки, преценявали противоречията и правели догадки за несъответствията в имената, датите, местата и събитията.

— Идва ред на Йоан — продължи Торвалдсен. — Евангелието, написано най-късно след смъртта на Исус, около сто години след Христа. Тук различията са толкова много, сякаш Йоан описва един съвсем друг Христос. Той твърди, че Исус се родил в Назарет, а не във Витлеем. Останалите трима споменават тригодишни проповеди, Йоан пише за една година. Тайната вечеря според Йоан става в деня преди Пасха, а разпятието — в деня на заколението на пасхалното агне, което също противоречи на описаното в останалите евангелия. Йоан също премества почистването на храма от деня след Цветница до някакъв момент в началото на проповедническата дейност на Христос. В Евангелието на Йоан Мария Магдалина отива в гробницата сама и я открива празна. И през ум не й минава, че може да е възкръснал. Тя решава, че тялото е било откраднато. Едва когато се връща с Петър и другия ученик, тя вижда два ангела. Тогава ангелите се превръщат в самия Исус. Виждате ли как се е променяла подробността за това кой е отишъл в гробницата. Младежът, облечен в бяло, от Евангелието на Марк, се превръща в ангел с вид на светкавица в Евангелието на Матей. Лука описва два ангела, а Йоан ги превръща в самия Исус. И дали възкръсналият Исус е бил видян в градината в първия ден от седмицата, както християните винаги са вярвали? Марк и Лука твърдят, че никой не го е виждал. Матей казва, че са го видели. Йоан отначало твърди, че никой не го е видял, а после пише, че Мария Магдалина все пак го видяла по-късно. Ясно е какво се е случило. С течение на времето възкресението става все по-чудодейно, в съответствие с променящия се свят.

— Предполагам — каза Стефани, — че не вярваш в принципа за библейската непогрешимост.

— В Библията няма нищо буквално. Тя представлява история, изпъстрена с несъответствия, които могат да бъдат обяснени само с вяра. Това може да е вършело работа преди хиляда и дори преди петстотин години, но подобно обяснение вече не е приемливо. Днес човешкият ум изпитва съмнения, задава въпроси. Съпругът ти също си е задавал въпроси.

— И какво е смятал да направи Ларс?

— Невъзможното — промълви Марк.

Майка му го погледна с учудващо разбиращи очи.

— Това никога не го е спирало. — Гласът й беше нисък и мелодичен, сякаш току-що беше осъзнала някаква дълго стаявана истина. — Ако не друго, той беше прекрасен мечтател.

— Мечтите му обаче са били основателни — заяви Марк. — Някога тамплиерите са знаели това, което татко е искал да разбере. Дори днес четат и изучават Светото писание, което не е част от Новия завет. Евангелието на Филип, писмото на Варнава, деянията на Петър, посланията на апостолите, тайната книга на Йоан, Евангелието на Мария, ученията на апостолите. Както и Евангелието на Тома, което според тях вероятно най-много се доближава до истинските думи на Исус, тъй като не е било предмет на безброй преводи. Много от така наречените еретични текстове са истинско откровение. И точно това е направило тамплиерите изключителни и е истинският извор на властта им. Не богатството или силата, а знанията им.

 

 

Малоун стоеше под сянката на високите тополи около скалната издатина. Хладният повей на вятъра омекотяваше изгарящите лъчи на слънцето и му напомняше за есенен следобед на плажа. Чакаше Касиопея да му каже тайната си.

— Защо позволи на Дьо Рокфор да вземе дневника на Ларс Нел?

— Защото е безполезен. — В очите й се прокрадна весело пламъче.

— Мислех, че съдържа личните мисли на Ларс, както и информация, която не е била публикувана. Ключът към всичко.

— Отчасти е така, но информацията в дневника не е ключ към нищо. Ларс го е написал специално за тамплиерите.

— Кларидън дали е знаел това?

— Най-вероятно, не. Ларс беше потаен човек. На никого не казваше пълната истина. Веднъж спомена, че в неговата работа оцеляват само параноиците.

— Откъде ти е известно?

— Хенрик знаеше. Ларс не му беше разказал подробности, но беше споменал за срещите си с тамплиерите. Дори беше убеден, че е разговарял с магистъра им. Срещали се няколко пъти. Но впоследствие на сцената се появил Дьо Рокфор. А той бил съвсем различен — по-агресивен, нетолерантен. Ларс написал дневника, за да привлече вниманието на Дьо Рокфор. Точно като заблуждаващите следи на Сониер.

— А дали магистърът на тамплиерите е разбрал? Когато отнесли Марк в абатството, дневникът бил у него. Магистърът го пазил допреди един месец, когато го изпратил на Стефани.

— Трудно е да се каже. Но след като е изпратил дневника на Стефани, вероятно е преценил, че Дьо Рокфор отново ще тръгне да го търси. Очевидно е искал Стефани да се включи и какъв по-добър начин да я примами с нещо неустоимо.

Хитро измислено. И се беше получило.

— Магистърът е бил сигурен, че Стефани ще използва всички налични средства, за да подпомогне търсенето — каза тя.

— Не е познавал Стефани. Прекалено е упорита. Първо е щяла да се опита да се справи сама.

— Но ти си щял да й помогнеш.

— Голям късметлия съм.

— О, нещата не са толкова зле. Иначе двамата с теб нямаше да се срещнем.

— Както казах, голям късметлия съм.

— Ще го приема като комплимент, а не като обида — каза Касиопея.

— Съмнявам се да си толкова уязвима.

— Добре се справи в Копенхаген — каза тя. — И после в Роскилде.

— Била си в катедралата?

— Известно време. Но си тръгнах, когато започна престрелката. Щеше да е невъзможно да ти помогна, без да разкрия присъствието си, а Хенрик искаше да го пазя в тайна.

— Ами ако не се бях справил с онези мъже?

— Е, хайде. Ти ли няма да се справиш? — И тя му се усмихна. — Я ми кажи, изненада ли се, когато онзи брат скочи от Кръглата кула?

— Такова нещо не се вижда всеки ден.

— Изпълнил е клетвата си. Попаднал е в капан и е избрал смъртта пред позора да издаде ордена.

— Предполагам, че си присъствала, защото бях споменал на Хенрик за идването на Стефани.

— Отчасти. Когато чух за внезапната смърт на Ърнст Сковил, разбрах от неколцина възрастни жители на Рен, че бил говорил със Стефани и че тя щяла да идва във Франция. Всички са вманиачени на тема Рен и прекарват дните си в игри на шах, във фантазии за Сониер и за всевъзможни конспирации. Сковил се хвалеше, че смята да се сдобие с дневника на Ларс. Изобщо не се интересуваше от Стефани, макар да я беше подвел да смята обратното. Очевидно и той не е знаел, че дневникът в крайна сметка е безполезен. Смъртта му обаче предизвика съмненията ми, затова се свързах с Хенрик и разбрах за предстоящото пътуване на Стефани до Дания. Решихме, че и аз трябва да отида там.

— Ами Авиньон?

— Имах връзка в лудницата. Никой не вярваше, че Кларидън е луд. Измамник, неблагонадежден, опортюнист — да, но не и луд. Изчаках да се върнете да го вземете. Двамата с Хенрик знаехме, че в архивите на двореца има нещо важно, но не знаехме какво. Както спомена Хенрик по време на обяда, двамата с Марк не са се срещали. Беше ни много по-трудно да се справим с Марк. Проучванията му бяха епизодични, вероятно единствено в памет на баща му. Каквото и да е открил, не го е споделял с никого. Двамата с Кларидън работеха заедно известно време, но не бяха в тясно сътрудничество. Когато Марк изчезна в лавината, а Кларидън се оттегли в лудницата, двамата с Хенрик се отказахме.

— До този момент.

— Търсенето продължава, но сега може би има накъде да се насочим.

Той я изчака да обясни.

— Имаме книгата със скица на надгробната плоча, както и „Правилата на Каридад“. Заедно може би ще успеем да разберем какво е намерил Сониер, тъй като сме единствените, които притежаваме толкова много късчета от пъзела.

— И какво ще правим, ако открием нещо?

— Като мюсюлманка, бих искала да уведомя целия свят. Но като реалист, не знам. Историческата арогантност на християните е отвратителна. За тях всяка друга религия е имитация. Невероятно, наистина. Цялата западна история е оформена с оглед тесногръдите й концепции. Изкуството, архитектурата, музиката, поезията, дори самото общество са се превърнали в слуги на християнството. Това най-обикновено религиозно движение в крайна сметка е оформило основата, върху която е изградена западната цивилизация. А може да се окаже, че е една лъжа. Не би ли искал да разбереш?

— Не съм религиозен.

Тънките й устни се разтеглиха в усмивка.

— Но си любопитен. Хенрик се възхищава от смелостта и интелекта ти. Ти си библиофил с изключителна памет. Доста добра комбинация.

— Умея и да готвя.

— Не можеш да ме заблудиш — разсмя се тя. — Откриването на Великата тайна би било от огромно значение за теб.

— Да кажем, че би било необикновено откритие.

— Добре. Оставям нещата така. Но ако успеем, ще се радвам да видя реакцията ти.

— Толкова ли си сигурна, че ще открием нещо?

Тя разпери ръце към далечните очертания на Пиренеите.

— Безспорно то е там някъде. Сониер го е открил. Значи ще го открием и ние.

 

 

Стефани се замисли върху казаното от Торвалдсен за Новия завет и уточни:

— Библията не е буквален документ.

Торвалдсен поклати глава.

— Мнозина ревностни християни биха спорили по въпроса. Според тях Библията е Божието слово.

— Баща ти смяташе ли, че Библията не е Божието слово? — попита тя Марк.

— Много пъти сме обсъждали този въпрос. Първоначално аз вярвах и спорех с него. В крайна сметка достигнах до неговите убеждения. Библията е книга с разкази. Славни истории, предназначени да подтикнат хората към добри дела. Може да се каже дори, че са велики, стига човек да следва моралните им поуки. Не смятам, че непременно трябва да са Божието слово. Достатъчно е, че тези думи са една вечна истина.

— Обожествяването на Христос е било просто начин да се подчертае значението на посланието му — каза Торвалдсен. — След като през трети и четвърти век била наложена организираната религия, към неговата история са прибавени толкова много подробности, че вече не може да се разбере кое стои в основата. Ларс искаше да промени това и да разбере какво са притежавали някога тамплиерите. Когато преди години научи за Рен-льо-Шато, веднага осъзна, че Сониер е открил Великата тайна на тамплиерите, и отдаде живота си на разрешаването на загадката на Рен.

Стефани все още не беше убедена.

— Защо смяташ, че тамплиерите са успели да скрият нещо? Нали са били арестувани прекалено бързо? Надали са имали време да укрият каквото и да било.

— Били са подготвени — отвърна Марк. — Описано е в Хрониките. Стореното от Филип IV не е било безпрецедентно. Сто години по-рано е имало инцидент с Фридрих Втори, крал на Германия и Сицилия. През 1228 година пристигнал в Светите земи, но по това време вече бил отлъчен от църквата, което означавало, че не може да ръководи кръстоносен поход. Тамплиерите и хоспиталиерите останали верни на папата и отказали да го последват. Само собствените му тевтонски рицари останали край него. В крайна сметка той постигнал мирен договор със сарацините, разделяйки Йерусалим. Според този договор Храмът на хълма, където била главната квартира на тамплиерите, трябвало да бъде предаден на мюсюлманите. Можете да си представите какво било мнението на тамплиерите за него. Бил точно толкова лишен от морал, колкото и Нерон, бил обект на всеобща омраза. Дори се опитал да отвлече магистъра на ордена. В крайна сметка напуснал Светите земи през 1229 година и докато си проправял път към пристанището в Акр, местните хора го замеряли с екскременти. Ненавиждал тамплиерите заради липсата им на лоялност и когато се върнал в Сицилия, заграбил тяхната собственост и наредил да ги арестуват. Всичко това е записано в Хрониките.

— Значи орденът е бил подготвен? — попита Торвалдсен.

— Орденът вече бил изпитал на собствен гръб какво може да стори един враждебно настроен владетел. Филип Четвърти постъпил по същия начин. Като младеж поискал да стане член на ордена, но тамплиерите му отказали, заради което цял живот таил омраза към братството. В началото на управлението му тамплиерите буквално му спасили живота, когато се опитал да обезцени френската валута и хората се разбунтували. Той потърсил спасение в Парижкия храм и после се чувствал задължен на тамплиерите. А монарсите не обичат да се чувстват длъжни никому. Така че през октомври 1307 година орденът е бил подготвен. За съжаление никъде не са описани мерките, които те предприели. — Марк втренчи поглед в Стефани. — Татко жертва живота си, за да разгадае тази мистерия.

— Обичал е да се рови, нали? — вметна Торвалдсен.

Докато отговаряше на датчанина, Марк продължаваше да гледа Стефани.

— Беше едно от нещата, които наистина му доставяха удоволствие. Искаше да зарадва жена си и самия себе си, но не успя. Затова реши да ни напусне.

— Отказвам да повярвам, че се е самоубил — заяви Стефани на сина си.

— Но никога няма да разберем какво е станало, нали?

— Възможно е и да разберете — каза Джефри. Младият мъж вдигна поглед от масата за пръв път. — Магистърът каза, че можете да научите истината за смъртта му.

— Какво знаеш? — попита тя.

— Само каквото ми каза магистърът.

— Какво ти е разказал за баща ми? — Лицето на Марк се изкриви от гняв. Стефани не си спомняше да е проявявал подобни чувства пред друг освен пред нея самата.

— Трябва сами да разберете. Аз не знам. — Гласът му бе особен, безизразен и помирителен. — Магистърът ми нареди да бъда толерантен към чувствата ви. Ясно подчерта, че сте по-старши от мен и че трябва да се държа почтително с вас.

— Но, изглежда, ти единствен знаеш отговорите — въздъхна Стефани.

— Не, госпожо. Знам единствено опорните точки. Отговорите според магистъра трябва да намерите сами.