Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

56

10:00 ч.

Малоун гледаше възхитено Пиренеите, чието величие толкова му напомняше за Алпите. Разделяйки Франция от Испания, хребетите се диплеха в безкрая, а всеки нащърбен връх, увенчан с проблясващ сняг, се спускаше на преливащи в зелено и лилаво скалисти склонове. Сред върховете се простираха огрени от слънцето долини, дълбоки и застрашителни, убежища на Карл Велики, на франките, на вестготи и маври.

Бяха тръгнали с две коли — взетата под наем и ландроувъра на Касиопея, който беше паркиран на работната площадка. Бяха се измъкнали от замъка доста ловко и явно измамата им беше успяла, тъй като никой не ги следеше. Щом се отдалечиха достатъчно, претърсиха основно и двете коли за устройства за проследяване. Трябваше да признае, че Касиопея притежаваше доста живо въображение.

Преди около час, на тръгване към планината, спряха и си купиха дрехи от един пазар на площада в Акс-льо-Терм, процъфтяващ балнеологичен курорт, обслужващ туристи и скиори. Пъстроцветните им туники и дълги рокли бяха привлекли няколко учудени погледа, но сега вече бяха облечени в джинси, ризи, ботуши и якета, готови за това, което им предстоеше.

Селцето Свети Агулус бе кацнало на ръба на една пропаст, заобиколено от терасирани хълмове, в края на тесен път, който се виеше спираловидно нагоре през сенчестия проход. Не беше много по-голямо от Рен-льо-Шато и представляваше няколко обрулени от времето сгради от варовик, които сякаш се сливаха със скалите зад тях.

Малоун намали малко, преди да влезе в селото, и се спусна по тесен коларски път между дърветата. Касиопея го последва. Излязоха от колите и ги лъхна режещият планински въздух.

— Не мисля, че е много разумно всички да влезем с колите — каза той. — Мястото не ми изглежда често посещавано от туристи.

— Прав е — каза Марк. — Татко винаги проявяваше предпазливост в подобни случаи. Нека влезем двамата с Джефри. Приличаме на туристи, нищо необичайно за лятото.

— Не вярваш, че ще направя добро впечатление? — попита Касиопея.

— Изобщо не ти е трудно да направиш впечатление — ухили се Малоун. — Трудното е да накараш хората да го забравят.

— А теб кой те направи отговорник? — попита Касиопея.

— Аз — заяви Торвалдсен. — Марк познава планината. Говори езика. Нека отидат двамата с брата.

— Е, щом е така — отвърна Касиопея, — вървете.

 

 

Марк вървеше напред. Двамата с Джефри минаха през селската порта и се озоваха на малък сенчест площад. Джефри носеше раницата с книгите, така че приличаха на туристи, излезли на следобедна разходка. Над черните плочи на покривите кръжаха гълъби, борейки се с порива на вятъра, който свиреше в пукнатините и гонеше облаците на север към планината. В средата на площада ромолеше позеленял от времето фонтан. Наоколо нямаше жива душа.

От площада излизаше добре поддържана калдъръмена уличка, обляна в слънчеви петна. Потрепването на копита извести появата на мършав козел, който изчезна в друга уличка. Марк се усмихна.

И тук, подобно на други селца в областта, времето сякаш беше спряло.

Единствено в църквата в дъното на площада се долавяше някакъв спомен за отминала слава. Няколко широки стръмни стъпала водеха до римската порта. Самата сграда обаче беше по-скоро в готически стил. Камбанарията и имаше странна осмоъгълна форма, която веднага привлече вниманието на Марк. Не си спомняше да е виждал подобна църква в района. Големината на сградата говореше за изгубено величие и благосъстояние.

— Странно, че в такова малко селце има толкова внушителна църква — отбеляза Джефри.

— Виждал съм подобни църкви. Преди петстотин години това място е било процъфтяващ търговски център. Така че църквата е била задължителна.

Отнякъде се появи млада жена с осеяно с лунички лице. Тя се усмихна и влезе в малък смесен магазин. Сградата до него приличаше на поща. Марк се замисли за странната приумица на съдбата, опазила Свети Агулус от сарацините, испанците, французите и Албигойските войни.

— Да започнем оттук — предложи той, посочвайки църквата. — Местният свещеник може да се окаже полезен.

Влязоха вътре. Таванът бе яркосин, изпъстрен със звезди. Никакви статуи не красяха обикновените каменни стени. Над семплия олтар висеше дървен кръст. Подът бе покрит с протрити дъски, широки половин метър, които проскърцваха при всяка стъпка. Вероятно бяха от дърветата, изсечени от околните вековни гори. Докато църквата в Рен бе оживена, тук цареше неестествена тишина.

Марк забеляза интереса, с който Джефри разглежда тавана. Досещаше се какво си мисли. През последните дни от живота си магистърът бе носил синя мантия, изпъстрена със златни звезди.

— Дали е съвпадение? — попита Джефри.

— Съмнявам се.

От сенките край олтара изникна възрастен мъж. Широкото му кафяво расо не прикриваше прегърбените му рамене. Пристъпваше с конвулсивна, приведена походка, която напомни на Марк за кукла на конци.

— Вие ли сте абатът? — попита той на френски.

— Oui, мосю.

— Как се казва тази църква?

— Параклис „Свети Агулус“.

Марк проследи с поглед как Джефри се отправя към първите скамейки пред олтара.

— Доста е тихо.

— Живеещите тук са саможиви. Мястото наистина е спокойно.

— Откога сте абат?

— О, от много години. Като че ли никой друг не иска да служи тук. Но на мен ми харесва.

Марк си припомни какво беше чел.

— Това място някога било убежище на испанските разбойници, нали? Промъквали се в Испания, тероризирали местните жители, обирали фермите им и се връщали през планините, в безопасност тук, във Франция.

— За да ограбват Испания, е трябвало да живеят във Франция — кимна свещеникът. — Но не са докоснали французин. Било е много отдавна.

Марк продължи да разглежда аскетичната църква. Нищо не подсказваше, че сградата крие велика тайна.

— Абате — каза той, — чували ли сте някога името Беранже Сониер?

Старецът се замисли за момент и поклати глава.

— А някой в селото споменавал ли е това име?

— Нямам навик да подслушвам разговорите на енориашите си.

— Не намеквам, че го правите. Просто питам дали си спомняте да сте го чували.

Той отново поклати глава.

— А кога е построена църквата?

— През 1732 година. Но основната сграда била издигната през тринайсети век. След това е достроявана. За съжаление от първите постройки не е останало нищо.

Старецът отклони поглед към Джефри, който продължаваше да крачи край олтара.

— Притеснява ли ви? — попита Марк.

— Какво търси?

Добър въпрос, помисли Марк.

— Може би се моли и иска да е близо до олтара.

Абатът се обърна към него.

— Не сте добър лъжец.

Марк осъзна, че старецът пред него е доста по-умен, отколкото изглежда.

— Защо не ми разкажете това, което искам да разбера?

— Много приличате на него.

Марк се опита да скрие изненадата си.

— Познавали сте баща ми?

— Идвал е доста пъти. Често си говорехме.

— Каза ли ви нещо?

Свещеникът поклати глава.

— Вие знаете по-добре.

— Известно ли ви е какво трябва да направя?

— Баща ви каза, че ако някога стигнете дотук, ще знаете най-добре какво трябва да се направи.

— Чухте ли, че е мъртъв?

— Разбира се. Казаха ми. Сам е отнел живота си.

— Не е сигурно.

— Нереално е да смятате така. Баща ви не беше щастлив. Дойде тук да търси нещо, но за съжаление не го откри. Беше обезсърчен. Не се изненадах, когато чух, че е отнел живота си. Тук нямаше покой за него.

— Говорили ли сте за това?

— Много пъти.

— Защо ме излъгахте, че не сте чували името Беранже Сониер?

— Не съм ви излъгал. Никога не съм го чувал.

— Баща ми не го ли е споменавал?

— Никога.

Беше изправен пред поредната загадка и усети, че започва да губи кураж. Джефри, който в момента се приближаваше към тях, също не изглеждаше особено доволен. Църквата явно не криеше никакви отговори и Марк попита:

— Ами абатството на Хилдемар, което той дал на Агулус през десети век? Останало ли е нещо от него?

— О, да, руините още съществуват. Нагоре в планината. Не е далеч.

— Вече не е ли абатство?

— Мили боже, не. Не е обитавано от триста години.

— Баща ми споменавал ли е това място?

— Ходи там много пъти, но така и не откри нищо. Само се обезсърчи още повече.

Трябваше да тръгват. Искаше обаче да разбере още нещо.

— Кой е собственик на развалините?

— Още преди години ги купиха. Един датчанин. Хенрик Торвалдсен.