Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

20

Рен-льо-Шато, 14:30 ч.

Малоун заразглежда вътрешността на скромната къща на Ърнст Сковил. Видя еклектична колекция от британски антики, испанско изкуство от XII век и не особено впечатляващи френски картини. По негова преценка наоколо имаше около хиляда книги, повечето с пожълтели меки или овехтели твърди корици. Рафтовете покриваха всички стени, а книгите бяха педантично наредени по тема и размер. Стари вестници бяха наредени според годината на издаване. Същото важеше и за списанията. Абсолютно всичко бе свързано с Рен, Сониер, френската история, Църквата, тамплиерите и Исус Христос.

— Явно Сковил е бил познавач на Библията — отбеляза той, сочейки рафтовете с теологически анализи.

— Цял живот е изучавал Новия завет. Той беше източникът на библейска информация за Ларс.

— Къщата не ми изглежда да е претърсвана.

— Може да са го направили много внимателно.

— Вярно. Но какво биха търсили? Какво търсим самите ние?

— Не знам. Знам само, че разговарях със Сковил, а две седмици по-късно вече е мъртъв.

— Какво може да е знаел, че да се наложи да го убият?

Тя вдигна рамене.

— Разговорът ни беше приятен. Най-откровено смятах, че той ми е изпратил дневника. С Ларс работеха в тясно сътрудничество. Но се оказа, че той няма представа, че съм получила дневника, макар да прояви желание да го прочете. — Тя спря да оглежда. — Виж всички тези книги. Бил е напълно обсебен. — Тя поклати глава. — С Ларс години наред спорехме точно на тази тема. Винаги съм смятала, че пилее академичните си способности. Беше добър историк. Можеше да печели прилична заплата в някой университет, публикувайки достоверни проучвания. Вместо това кръстосваше света, за да гони сенките.

— Беше автор на бестселъри.

— Само първата му книга. Парите бяха още един повод за постоянни спорове.

— Звучиш като жена с много разочарования.

— Ти не си ли изпитвал такива? Помня, че прие развода с Пам доста тежко.

— Никой не обича да се проваля.

— Поне половинката ти не се е самоубила.

Права беше.

— По пътя насам спомена, че според Ларс Сониер извадил някакво послание от стъкленицата, която открил в колоната. От кого е било посланието?

— В дневника си пише, че вероятно е било от един от предшествениците на Сониер, Антоан Бигу, който служил като енорийски свещеник в Рен през втората половина на осемнайсети век, по времето на Френската революция. Споменах ти за него в колата. Той бил свещеникът, на когото Мари д’Отпул дьо Бланшфор изповядала семейната тайна на смъртното си легло.

— Значи според Ларс стъкленицата е съдържала тази семейна тайна?

— Не е толкова просто. Историята продължава. Мари се омъжила за последния маркиз Дьо Бланшфор през 1732 година. Потеклото на Дьо Бланшфор може да проследи френските си корени чак до тамплиерите. Семейството участвало както в кръстоносните походи, така и в Албигойските войни. В средата на дванайсети век един от прадедите им дори бил магистър и семейството контролирало Рен и заобикалящите го земи векове наред. Когато започнали да арестуват тамплиерите през 1307 година, семейство Дьо Бланшфор укрило много бегълци от хората на Филип Четвърти. Твърди се, макар никой да не знае със сигурност, че в редиците на тамплиерите винаги е имало членове на семейство Дьо Бланшфор.

— Звучиш като Хенрик. Наистина ли смяташ, че тамплиерите все още съществуват?

— Нямам представа. Но си спомням нещо, което каза мъжът от катедралата. Цитира свети Бернар от Клерво, монаха от дванайсети век, който изиграл ключова роля за издигането на тамплиерите във властта. Направих се, че не разбирам за какво ми говори. Но Ларс е писал много за него.

Малоун помнеше името от книгата, която бе чел в Копенхаген. Бернар дьо Фонтен бил цистерциански монах, който основал манастир в Клерво през XII век. Бил виден мислител, имал огромно влияние в Църквата и станал близък съветник на папа Инокентий II. Чичо му бил един от първите девет тамплиери и именно Бернар убедил Инокентий II да разреши на тамплиерите техния уникален устав.

— Мъжът от катедралата познаваше Ларс — каза Стефани. — Дори намекна, че са разговаряли за дневника и че са спорили. Човекът от Кръглата кула също е работил за него — държеше да го науча — и именно той нададе бойния вик на тамплиерите, преди да скочи.

— Може всичко да е било блъф, за да те объркат.

— Започвам да се съмнявам.

Съгласен бе, особено на фона на това, което бе забелязал по пътя от гробището насам. Но за момента бе решил да го запази за себе си.

— Ларс е писал в дневника за тайната на семейство Дьо Бланшфор от 1307 година и за гоненията на тамплиерите. Открил множество справки в документи от онзи период, но не и подробности. Предполагам, прекарал е доста време в местните манастири, ровейки се в архивите. Но, изглежда, ключът към загадката е в гроба на Мари, посочен в книгата, която купи Торвалдсен. Мари починала през 1781 година, но абат Бигу сложил надгробна плоча и надпис над останките й едва през 1791 година. Спомни си за какви времена става въпрос. Френската революция назрявала, навсякъде рушали католическите църкви. Бигу бил с антирепубликански убеждения, така че през 1793 година избягал в Испания и починал там две години по-късно! Така и не се завърнал в Рен-льо-Шато.

— И какво според Ларс е скрил Бигу в онази стъкленица?

— Вероятно не е било самата тайна на семейство Дьо Бланшфор, а по-скоро обяснение как да бъде научена. В дневника си Ларс пише, че твърдо вярва, че гробът на Мари съдържа ключа към тайната.

Малоун започваше да разбира.

— Ето защо книгата е била толкова важна.

Тя кимна.

— Сониер разровил много от гробовете в църковния двор, извадил костите и ги положил в общата костница, която все още стои зад църквата. Това обяснява, както пише Ларс, защо в момента там няма гробове, които да датират отпреди 1885 година. Местните вдигнали голям шум и градската управа му наредила да спре. Гробът на Мари дьо Бланшфор не бил разровен, но всички букви и символи били заличени от Сониер. Неизвестно за него, оцеляла скица на надписа и надгробната плоча, направена от един от кметовете, Йожен Стюблен. Ларс научил за скицата, но така и не успял да намери копие от книгата.

— Откъде е разбрал, че Сониер е заличил надписа?

— В някакъв архив се споменавало, че гробът на Мари бил осквернен през този период. Никой не отдал кой знае какво значение на събитието, но кой друг освен Сониер би го извършил?

— И Ларс смятал, че всичко това сочи към някакво съкровище?

— Записал е в дневника си, че Сониер е разшифровал посланието, оставено от абат Бигу, и че открил скривалището на тамплиерите. Споделил го единствено с любовницата си, а тя умряла, без да каже на никого.

— А ти какво смяташе да направиш? Да използваш дневника и книгата и да започнеш да го търсиш отново?

— Нямам представа какво щях да направя. Мога да кажа само, че нещо ми подсказваше да дойда тук, да купя книгата и да поогледам. — Тя замълча. — Така имах извинението да отседна в къщата му за известно време и да се отдам на спомени.

Това поне го разбираше.

— А защо трябваше да намесваш Петер Хансен? Защо просто не купи книгата сама?

— Все още работя за американското правителство. Мислех, че Хансен ще ми послужи за прикритие. Затова и името ми не се появява никъде. Естествено, нямах никаква представа за всички тези подробности.

Той размисли върху казаното.

— Значи Ларс е следвал стъпките на Сониер, точно както Сониер е следвал тези на Бигу.

Тя кимна.

— А явно и още някой е вървял по тези следи.

Той отново огледа къщата.

— Трябва внимателно да прегледаме всичко, за да имаме поне малка надежда, че ще успеем.

Нещо край входната врата привлече вниманието му. При влизането си бяха избутали купчината писма, падали през процепа на вратата и пръснати върху пода. Той се приближи и вдигна половин дузина пликове.

Стефани също се приближи.

— Дай да видя този — каза тя.

Той й подаде сивкав плик, надписан с черно мастило.

— Бележката в дневника на Ларс беше на същата хартия и почеркът ми изглежда познат.

Тя извади листчето от чантата си и двамата сравниха почерка.

— Съвсем същият е — каза тя.

— Убеден съм, че Сковил не би имал нищо против. — И той разкъса плика.

От него изпаднаха девет листа хартия. Върху единия имаше написан някакъв текст, като мастилото и почеркът бяха същите като в получения от Стефани.

Тя ще дойде. Бъди милостив. Дълго си търсил и заслужаваш да видиш. Заедно вероятно ще успеете. В Авиньон открий Кларидън. Той може да ти посочи пътя. И все пак prend garde l’Ingénieur.

Отново прочете последния ред.

— „Пази се от Инженера“. Какво ли значи това?

— Добър въпрос.

— В дневника не се ли споменава за някакъв инженер?

— Нито дума.

— Бъди милостив. Очевидно подателят е знаел, че двамата със Сковил не се понасяте особено.

— Доста стряскащо. Нямах представа, че някой е наясно с това.

Той разгледа останалите осем листа.

— Тези са от дневника на Ларс. Липсващите страници. — Той провери пощенското клеймо върху плика. — От Перпинян, на френското крайбрежие. Преди пет дни. Сковил така и не ги е получил. Дошли са твърде късно.

— Ърнст е бил убит, Котън. Вече няма съмнение.

Съгласен бе, но още нещо го тревожеше. Приближи се към един прозорец и внимателно се вгледа през щорите.

— Трябва да стигнем до Авиньон — каза тя.

Отново бе съгласен, но когато се взря навън към празната улица и видя онова, което очакваше да бъде там, рече:

— След като свършим още нещо.