Стив Бери
Наследството на тамплиерите (43)

41

Дьо Рокфор беше бесен. Преди четири часа му бяха съобщили, че в нощта на смъртта на магистъра системата за сигурност в библиотеката бе записала посещение в единайсет и петдесет и една минути вечерта. Сенешалът останал вътре дванайсет минути и си тръгнал с две книги. Електронните етикети, прикрепени към всеки том, идентифицираха липсващите книги като сборник с ръкописи от XIII век, който познаваше много добре, и маршалски доклад, писан през втората част на XIX век, който също бе чел.

При разпита от преди няколко часа Ройс Кларидън не бе признал, че му е известна криптограмата в дневника на Ларс Нел. Но предишният маршал я бе прерисувал в доклада си и бе упоменал мястото, където беше открита — в църквата на абат Жели в Кустоса, недалеч от Рен-льо-Шато. Спомни си от прочетеното, че маршалът разговарял с Жели малко преди свещеникът да бъде убит и разбрал, че Сониер също е открил криптограма в църквата си. Когато ги сравнили, се оказало, че двете са абсолютно еднакви. Очевидно Жели разплел загадката и маршалът научил резултатите, но решението не било записано и така и не било открито след смъртта на Жели. Местната полиция и маршалът подозираха, че убиецът е търсел нещо в куфарчето на Жели. Вероятно шифърът за криптограмата. Но дали убиецът беше Сониер? Трудно бе да се каже. Престъплението така и не бе разкрито, но като се имаше предвид всичко, което Дьо Рокфор знаеше, свещеникът от Рен определено бе сред заподозрените.

Сега докладът на маршала беше изчезнал. Което не беше фатално, защото разполагаше с дневника на Ларс Нел, който също съдържаше криптограмата на Сониер. Но дали тя беше същата като тази на Жели, както твърдеше маршалът? Нямаше как да разбере без неговия доклад, който по някаква причина бе изчезнал от архива.

Преди пет минути, докато бе подслушвал разговора на Стефани Нел и брат Джефри през прикрепен към страничния прозорец микрофон, бе научил, че Марк Нел и Котън Малоун са отишли до църквата. Стефани Нел дори се бе разплакала, след като бе прочела написаното от магистъра. Колко трогателно. Магистърът очевидно бе планирал нещата и цялата ситуация бързо излизаше от контрол. Трябваше здраво да дръпне юздите и да забави стремителния ход на нещата. Затова докато Ройс Кларидън се оправяше с хората в дома на Ларс Нел, той щеше да се заеме с другите двама.

Устройството, прикрепено към колата на Малоун, показваше, че двамата със Стефани Нел се бяха върнали в Рен в ранните часове на нощта. Марк Нел вероятно бе дошъл тук направо от абатството, което не беше учудващо.

След случилото се снощи с жената на моста бе решил, че Малоун и Стефани Нел вече не са толкова важни, и хората му бяха инструктирани само да ги сплашат. Убийството на един бивш и един настоящ американски агент със сигурно би привлякло вниманието. Беше отишъл в Авиньон, за да разбере какви тайни крият архивите на двореца и да залови Кларидън, а не за да привлече вниманието на цялото американско разузнаване. Беше постигнал и трите задачи и бе успял да се сдобие с дневника на Ларс Нел като награда. Никак не бе зле за една нощ. Дори беше готов да остави Марк Нел и Джефри на мира, тъй като извън абатството вече представляваха много по-малка заплаха. Но след като научи за двете липсващи книги, промени стратегията си.

— На позиция сме — каза глас в ухото му.

— Останете там, докато не ви извикам — прошепна той в миниатюрния микрофон. Беше довел със себе си шестима братя, които се бяха пръснали из градчето, сливайки се с растящата неделна тълпа. Денят беше ясен, слънчев и както обикновено — ветровит. В долините край река Од бе топло и тихо, но върховете, които ги заобикаляха, бяха непрестанно брулени от ветрове. Тръгна по главната улица към църквата „Мария Магдалина“, без да си прави труда да се прикрива.

Искаше Марк Нел да знае, че е там.

 

 

Марк стоеше до гроба на баща си. Плочата бе в добро състояние, както и всички гробове, тъй като гробищата вече бяха неразделна част от развиващата се туристическа индустрия на градчето.

През първите шест години след смъртта на баща си той лично се грижеше за гроба му и ходеше там почти всяка събота и неделя. Грижеше се и за къщата. Баща му беше известен сред жителите на Рен, защото се беше отнасял сърдечно с тях и почиташе паметта на Сониер. Вероятно затова бе вложил толкова много въображение в описанията на Рен в книгите си. Разкрасената мистерия се бе превърнала в машина за пари за целия район и писателите, които пренебрегваха тази загадка, не бяха на почит. Тъй като за миналото се знаеше твърде малко, имаше място за безкрайни импровизации. А за отношението на местните помагаше и фактът, че смятаха баща му за човека, привлякъл пръв световното внимание към тази история, макар Марк да знаеше, че една относително неизвестна книга на французина Жерар дьо Сед „Прокълнатото съкровище“, публикувана през 1960 г., бе разпалила любопитството на баща му. Винаги бе смятал заглавието за доста уместно, особено след внезапната смърт на баща му. Марк беше още тийнейджър, когато прочете книгата на баща си за пръв път, но едва години по-късно, в университета, когато попълваше знанията си по средновековна история и религиозна философия, Ларс му бе разкрил какво всъщност беше заложено на карта.

— Сърцевината на християнството е възкръсването на физическото тяло. То въплъщава сбъдването на обещанието от Стария завет. Ако християните няма да възкръснат, тяхната вяра е безсмислена. Без възкресението евангелията са пълна лъжа — християнската вяра ще се окаже само за този живот, след който няма нищо. Възкресението осмисля всичко, извършвано в името на Христос. Другите религии проповядват за рая и за живота след смъртта. Само християнството предлага Бог, който е бил човек, умрял е за последователите си и се е вдигнал от мъртвите, за да властва вечно.

Помисли само — беше казал баща му. — Християните имат различни вярвания по различни въпроси, но всички са единодушни за възкресението. Това е универсалната константа. Исус е възкръснал от мъртвите единствено заради тях. Смъртта е била победена пак единствено заради тях. Христос е жив и работи за тяхното спасение. Царството небесно ги очаква, тъй като те също ще се вдигнат от мъртвите, за да заживеят завинаги с Бог. Така всяка трагедия има някакъв смисъл, защото възкресението дава надежда за бъдещето.

След което баща му бе задал въпроса, който оттогава непрекъснато се въртеше в съзнанието му.

— Ами ако това изобщо не се е случило? Ами ако Христос просто е умрял — пръст при пръстта. Наистина, какво би означавало това?

— Помисли за милионите хора, избити в името на възкръсналия Христос. Само по време на Албигойските войни петнайсет хиляди мъже, жени и деца са били изгорени, защото отрекли учението за разпятието. Инквизицията унищожила милиони други. Кръстоносните походи за освобождаване на Светите земи стрували живота на стотици хиляди. И всичко това заради възкръсналия Христос. От векове папите са използвали жертвоприношението на Христос, за да мотивират войниците си. Ако Христос не е възкръснал и следователно не съществува живот след смъртта, колко от тези мъже биха се изправили срещу смъртта?

Отговорът беше прост. Нито един.

Ами ако Христос не беше възкръснал?

Марк бе посветил пет години от живота си в търсене на отговор на този въпрос в орден, който останалият свят смяташе за изкоренен преди седемстотин години. Но го беше напуснал също толкова объркан, колкото когато го бяха отнесли в абатството.

Какво беше спечелил? И което е по-важно, какво беше загубил?

Опита се да се отърси от объркването и да се съсредоточи върху надгробната плоча на баща си. Беше поръчал плочата и бе наблюдавал поставянето й през един мрачен майски следобед. Баща му беше открит седмица по-рано, обесен на един мост, на половин час път на юг от Рен. Когато му се обадиха от полицията, Марк си беше вкъщи в Тулуза. Спомни си лицето на баща си, когато разпозна тялото — пепелявата кожа, зейналата уста, мъртвите очи. Страхуваше се, че този страшен образ няма да го напусне никога.

Майка му се беше върнала в Джорджия веднага след погребението. Не бяха разговаряли много по време на тридневния й престой във Франция. Той беше на двайсет и седем, току-що бе започнал работа като асистент в университета в Тулуза и изобщо не бе подготвен за живота. Сега, единайсет години по-късно, се питаше дали е по-подготвен. Вчера бе готов да убие Раймон дьо Рокфор. Какво бе станало с всичко, на което го бяха учили? Можеше да разбере слабостите на Дьо Рокфор — фалшиво чувство на дълг, подклаждано от егоизъм, — но собствените му недостатъци го объркваха. В рамките на три дни се бе превърнал от сенешал в беглец. Бе се озовал от сигурност в хаос, бе заменил целеустремеността със скиталчество.

И за какво?

Усети тежестта на пистолета си под сакото. Увереността, която му внушаваше, го притесняваше — поредното ново, странно усещане, което му носеше успокоение.

Отдалечи се от гроба на баща си и отиде до този на Ърнст Сковил. Познаваше затворения в себе си белгиец и го беше харесвал. Магистърът явно също го бе познавал, щом му беше изпратил писмо миналата седмица. Какво беше казал Дьо Рокфор вчера за двете писма? Погрижил съм се за единия от получателите. Очевидно. Но той беше казал още нещо. И скоро ще се погрижа за другия. Майка му беше в опасност. Всички бяха в опасност, но нямаше какво да се направи. Дали да не се обърнат към полицията? Никой нямаше да им повярва. Абатството се славеше с безупречна репутация и никой от братята не би издал ордена. Щяха да открият само една тиха обител, посветила се на Бога. Съществуваха специални планове за укриването на всичко, свързано с братството, и нито един от мъжете нямаше да го предаде.

Беше сигурен в това.

Не, можеха да разчитат само на себе си.

 

 

Малоун чакаше Марк да се върне от гробището в градината. Не искаше да пречи на нещо толкова лично, още повече че разбираше противоречивите чувства, които синът със сигурност изпитваше. Той самият бе едва десетгодишен, когато баща му почина, но мъката, която усещаше при мисълта, че никога повече нямаше да види баща си, така и не избледня. За разлика от Марк той нямаше гроб, който да посещава. Тялото на баща му се намираше в потънала подводница на дъното на Северния Атлантически океан. Навремето се беше опитал да открие подробности около случая, но цялата информация бе засекретена.

Баща му бе обичал флота и Съединените щати. Беше патриот, който с готовност бе дал живота си за своята страна. Малоун се гордееше с този факт. Марк Нел беше късметлия. Беше споделил толкова години с баща си. Бяха имали възможност да се опознаят и бяха живели заедно. И все пак, в много отношения двамата с Марк си приличаха. Бащите им се бяха отдали на работата си. Сега и двамата бяха мъртви. И смъртта им нямаше обяснение.

Стоеше и наблюдаваше как посетителите влизат и излизат от гробищата. Най-накрая забеляза Марк, който вървеше след група японски туристи.

— Беше трудно — каза Марк, приближавайки се. — Липсва ми.

Малоун реши да подхване разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали.

— Двамата с майка ти ще трябва да се помирите.

— Между нас има много неприятни чувства, а гробът му отново ми ги припомни.

— Тя също има сърце, макар да го е заключила в желязна клетка.

— Явно я познаваш — усмихна се Марк.

— Имам известен опит с нея.

— Сега трябва да съсредоточим усилията си в това, което ни е приготвил магистърът.

— Вие двамата доста ловко избягвате въпросите.

Марк отново се усмихна.

— Явно е по наследство.

Той погледна часовника си.

— Единайсет и трийсет е. Трябва да тръгвам. Искам да посетя Касиопея Вит, преди да се стъмни.

— Ще ти начертая карта. Не е далеч оттук.

Излязоха от градината и се насочиха към главната улица. На стотина метра Малоун забеляза нисък човек със сурово лице, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на коженото яке, който вървеше право към църквата.

Той стисна рамото на Марк.

— Имаме си компания.

Марк проследи погледа му и разпозна Дьо Рокфор.

Малоун забеляза още трима късо подстригани мъже и прехвърли възможностите в главата си. Двама от тях стояха пред вила „Витания“. Третият препречваше пътя към паркинга.

— Някакви предложения? — попита Малоун.

Марк пристъпи към църквата.

— Последвай ме.

 

 

Стефани отвори вратата и Ройс Кларидън влезе.

— Откъде идваш? — попита тя и махна на Джефри да свали пистолета.

— Снощи ме взеха от двореца и ме докараха. Държаха ме в един апартамент на две пресечки оттук, но успях да се измъкна преди няколко минути.

— Колко братя има тук? — попита Джефри.

— Кой сте вие?

— Това е Джефри — каза Стефани с надеждата сънародникът й да разбере и да не говори много.

— Колко от братята са тук? — повтори въпроса си Джефри.

— Четирима.

Стефани пристъпи към прозореца на кухнята. Калдъръмената уличка беше пуста. Притесняваше се за Марк и Малоун.

— И къде се тези братя?

— Не знам. Чух ги да си говорят, че вие сте в къщата на Ларс, и затова дойдох право тук.

Отговорът му не й хареса.

— Снощи не успяхме да ти помогнем. Нямахме представа къде са те отвели. Докато тичахме след Дьо Рокфор и онази жена, ни повалиха и изгубихме съзнание. Когато се свестихме, всички бяха изчезнали.

Французинът разпери ръце с длани нагоре.

— Всичко е наред, госпожо, разбирам. Не сте могли да направите нищо.

— Дьо Рокфор тук ли е?

— Кой?

— Магистърът. Тук ли е?

— Не са ми казвали никакви имена. — Кларидън се обърна към нея. — Но чух да казват, че Марк е жив. Вярно ли е?

Тя кимна.

— Двамата с Котън отидоха до църквата, но трябва да се върнат всеки момент.

— Това е истинско чудо. Мислех, че е изчезнал завинаги.

— Аз също.

Той обходи стаята с поглед.

— Отдавна не съм идвал в тази къща. Двамата с Ларс прекарвахме доста време тук.

Тя го покани да седне край масата. Джефри застана до прозореца и тя забеляза, че в иначе хладнокръвното му държане се промъква някакво напрежение.

— Какво се случи с теб? — попита тя Кларидън.

— Държаха ме вързан до тази сутрин. Отвързаха ме, за да отида до тоалетната. Измъкнах се през прозореца на банята и дойдох право тук. Със сигурност ще ме търсят, но нямаше къде другаде да отида. Ще ми бъде трудно да напусна градчето, тъй като има само един изход. — Кларидън се въртеше на стола. — Мога ли да помоля за малко вода?

Тя се изправи и наля една чаша от чешмата. Кларидън я изпи на един дъх. Тя я напълни отново.

— Бях ужасен от тях — каза Кларидън.

— Какво искат? — попита тя.

— Търсят Великата тайна като Ларс.

— А вие какво им казахте? — попита Джефри с нотка на презрение.

— Не съм им казал нищо, а и те не питаха много. Казаха, че ще ме разпитат днес следобед, след като се справят с някаква друга задача. Не казаха обаче за какво става въпрос. — Кларидън се втренчи в нея. — А ти знаеш ли какво искат от теб?

— Дневникът на Ларс е у тях. Както и книгата от търга и литографията на картината. Какво повече искат?

— Мисля, че става въпрос за Марк.

При тези думи Джефри видимо настръхна.

— Но какво искат от него? — попита тя.

— Нямам представа. Чудя се обаче дали всичко това заслужава кръвопролитие.

— Братята от ордена са умирали в продължение на близо деветстотин години заради вярата си — намеси се Джефри. — Случаят не е по-различен.

— Говорите, сякаш сте от ордена.

— Просто цитирам историята.

Кларидън изпи водата си.

— Двамата с Ларс Нел изучавахме ордена от години. Чел съм историята, която цитирате.

— И какво сте прочели? — попита Джефри учудено. — Книги, написани от аматьори, които разказват за ерес и идолопоклонничество, за целувки в устата, за содомия и отричане на Исус Христос. Нито дума не отговаря на истината. Пишат лъжи, за да унищожат ордена и да разграбят богатството му.

— Сега наистина говорите като тамплиер.

— Говоря като човек, който обича справедливостта.

— А тамплиерите не са ли точно такива?

— Не трябва ли всички да сме такива?

Стефани се усмихна. Джефри имаше пъргав ум.

 

 

Малоун последва Марк обратно в църквата „Мария Магдалина“. Те забързаха по централната пътека, покрай пет редици скамейки и смаяни богомолци към олтара. Там Марк сви вдясно и се шмугна през една отворена врата в малко преддверие. Вътре имаше трима туристи с фотоапарати.

— Бихте ли ни извинили? — обърна се Марк към тях на английски. — Аз съм от музейната управа и помещението ни е нужно за няколко минути.

Никой не оспори явния му авторитет и той внимателно затвори вратата след тях. Малоун се огледа. В стаята проникваше светлина през стъклописите на прозореца. На едната стена имаше редица шкафове. Останалите три стени бяха облицовани с дървена ламперия. Нямаше други мебели.

— Това е била сакристията — помещението за преобличане преди литургия — каза Марк.

Дьо Рокфор щеше да ги открие всеки момент, така че Малоун попита:

— Предполагам, че имаш някакъв план?

Марк отиде до един от шкафовете и прокара пръсти по горния рафт.

— Както ти споменах, когато Сониер построил градината с Голгота, той направил и една пещера. Двамата с любовницата му слизали в долината — Марк продължаваше да търси нещо. — Връщали се с пълни с камъни кофи. Ето.

Марк отдръпна ръката си и хвана шкафа, който се отмести, разкривайки пространство без прозорци.

— Скривалището на Сониер. Каквото и да е носил заедно с камъните, е било пазено тук. Малцина знаели за това помещение. Сониер го създал по време на ремонта на църквата.

Марк извади автоматичен пистолет.

— Ще изчакаме тук да видим какво ще се случи.

— Дьо Рокфор знае ли за тази стая?

— Скоро ще разберем.