Стив Бери
Наследството на тамплиерите (54)

52

01:00 ч.

Малоун се намираше в Рен. Бавно влезе в църквата „Мария Магдалина“ и крещящата пищност отново предизвика у него същото чувство на безпокойство. Нефът бе празен, с изключение на човека, застанал пред олтара, облечен в черни свещенически одежди. Когато се обърна, лицето му се стори познато.

Беранже Сониер.

— Защо си тук! — попита Сониер с писклив глас. — Това е моята църква. Мое собствено творение. Лично мое.

— Как така твое?

— Аз поех риска. Единствено аз.

— Какъв риск?

— Всички, които предизвикват света, са изправени пред риск.

В този момент Малоун забеляза на пода, точно пред олтара, зейнала дупка и няколко стъпала надолу.

— Какво има долу? — попита той.

— Първото стъпало по пътя към истината. Бог да благослови всички, които я опазиха. Бог да благослови щедростта им.

Църквата, в която стоеше, изведнъж се превърна в площада пред американското посолство в Мексико Сити. Наоколо тичаха хора, а шумът от клаксони, скърцащи гуми и дизелови двигатели непрекъснато се усилваше.

Изведнъж от една спряла кола започнаха да стрелят. Появиха се няколко мъже. Стреляха по жена на средна възраст и млад датски дипломат, които обядваха. Войниците, които охраняваха посолството, веднага реагираха, но бяха прекалено далеч.

Той извади пистолета си и стреля. На тротоара паднаха тела. Главата на Кай Торвалдсен се пръсна, когато куршумът, предназначен за жената, уцели него. Малоун свали двама от мъжете, започнали престрелката, и тогава усети пронизваща болка в рамото си. Политна назад, но успя да застреля нападателя си. Куршумът прониза лицето, което придоби чертите на Беранже Сониер.

— Защо ме застреля? — спокойно попита Сониер.

Стените на църквата отново се откроиха и се появиха изображенията със страданията Христови. Малоун забеляза цигулка на една от скамейките. Върху струните й имаше метална плоча. Сониер плавно се понесе към нея и поръси плочата с пясък. След това прекара лъка по струните и звукът веднага оформи пясъка в ясно открояващ се мотив.

Сониер се усмихна.

— Там, където плочата не вибрира, пясъкът не се движи. Ако промениш вибрацията, ще се появи нова шарка. Всеки път различна.

Статуята на гримасничещия демон Асмодей изведнъж се съживи, разкривеното му тяло се отдели от съда със светена вода до вратата и се понесе към тях.

— Това място е ужасно — каза демонът.

— Не си добре дошъл тук — изкрещя Сониер.

— Тогава защо ме включи?

Сониер не отговори. От сенките изникна някаква фигура. Човечето в кафяво монашеско расо от „Правилата на Каридад“. Пръстите му още стояха на устните, сякаш им казваше да мълчат, и бе понесъл столчето, върху което пишеше АСАВОСЕ А° 1681.

Човечето свали пръста от устните си и каза:

— Аз съм алфата и омегата, началото и краят.

И изчезна.

Появи се някаква жена. Лицето й се криеше в сенките. Беше облечена в обикновени черни дрехи.

— Знаеш къде е гробът ми — каза тя. Мари д’Отпул дьо Бланшфор. — Страх ли те е от паяци? — попита тя. — Няма да ти сторят нищо лошо.

Върху гърдите й се появиха ярки като слънце римски цифри. LIXLIXL. Един паяк се появи под символите, същият като на надгробната плоча на Мари. Между крачетата на паяка имаше седем точки, но две от местата, близо до главата, бяха празни. Мари очерта с пръст линия, започваща от врата й, продължаваща надолу по гърдите й, през ярките букви, до изображението на паяка. Там, където бе минал пръстът й, се появи стрела. Същата двувърха стрела като тази върху камъка.

Малоун се носеше във въздуха. Понесе се извън църквата, през стените, през двора в цветната градина, където статуята на Девата се извисяваше върху вестготската колона. Камъкът обаче не беше мръсносив и обрулен от времето. На него проблясваха думите РАЗКАЯНИЕ, РАЗКАЯНИЕ и МИСИЯТА 1891.

Демонът Асмодей отново се появи и каза:

— С този знак ще го победиш.

На земята до колоната лежеше Кай Торвалдсен. Под него на асфалта имаше локва кръв, а ръцете и краката му бяха застинали под странен ъгъл. Очите му бяха отворени, блеснали от шока.

Той дочу глас. Твърд, ясен, механичен. Видя телевизор. Мустакат мъж четеше новината за смъртта на мексикански адвокат и датски дипломат. Причините за убийството не бяха известни. И последиците.

— Седем мъртви, девет ранени.

Малоун се събуди.

Беше сънувал смъртта на Кай Торвалдсен и преди, но никога във връзка с Рен-льо-Шато. Очевидно, докато се бе опитвал да заспи преди два часа, съзнанието му бе превъзбудено от натрапчиви мисли. Най-накрая се беше унесъл в една от многото стаи в замъка на Касиопея Вит. Беше го уверила, че натрапниците им отвън ще бъдат наблюдавани и че са подготвени, ако Дьо Рокфор реши да действа през нощта. Беше съгласен с преценката й. Бяха в безопасност, поне до настъпването на утрото. Беше заспал, но съзнанието му беше продължило да пресъздава събитията.

По-голямата част от съня му избледня, но той ясно си спомняше последната част — телевизионния водещ, който говореше за нападението в Мексико Сити. Впоследствие беше разбрал, че Кай Торвалдсен е излизал с мексиканската адвокатка. Била решителна, смела дама, която разследвала мистериозен картел. Местната полиция научила, че е получавала заплахи, но не им обърнала внимание. Наблизо имало полицаи, но странно, нито един от тях не бил достатъчно близо, когато стрелците излезли от колата. Двамата с младия Торвалдсен седели на една пейка и обядвали. Малоун се бе оказал наблизо, на път към посолството, изпратен в града по служебна задача. Беше използвал автоматичния си пистолет и беше застрелял двама от нападателите, преди другите двама да осъзнаят присъствието му. Останалите така и не бе видял, макар че единият беше вкарал куршум в лявото му рамо. Беше успял да го застреля, преди да изпадне в безсъзнание, а последният нападател беше обезвреден от охраната на посолството.

Но много куршуми бяха попаднали в целта. Седем мъртви, девет ранени.

Той скочи от леглото. Току-що беше разкрил загадката на Рен.