Стив Бери
Наследството на тамплиерите (51)

49

17:30 ч.

Дьо Рокфор откри археологическата местност Живор, която беше ясно обозначена на картата, и се отправи към нея с известна предпазливост. Не искаше присъствието му да бъде забелязано. Дори Малоун и компанията му да не бяха там, Касиопея Вит го познаваше. Затова при пристигането им нареди на шофьора да подкара бавно през зелената поляна, която служеше за паркинг, докато открие познатото пежо с лепенка на предното стъкло, сочеща, че колата е под наем.

— Тук са — каза той. — Паркирай.

Шофьорът се подчини.

— Ще огледам — каза той на двамата братя и на Кларидън. — Вие ме изчакайте и не се показвайте.

Той излезе в следобедната светлина. Кървавочервеното кълбо на лятното слънце вече потъваше зад заобикалящите ги варовикови стени. Пое дълбоко хладния прозрачен въздух, който му напомни за абатството. Бяха се изкачили високо над морското равнище.

Огледа се и забеляза алея, потънала в дългите сенки на редицата дървета покрай нея, и реши да следва посоката й. Килим от цветя и пирен покриваше виолетовата земя. Навремето всичко наоколо било владение на тамплиерите. Едно от най-големите комендантства в Пиренеите красяло близкия географски нос. Това била една от работилниците, в които братята денонощно майсторели оръжията на ордена. Чувал бе за невероятните умения с които дървото, кожата и металът се превръщали в почти неунищожими щитове. Мечът обаче бил истинският приятел на рицарите от братството. Благородниците често били по-силно привързани към мечовете си, отколкото към съпругите си, и се опитвали да запазят един и същ меч през целия си живот. Братята изпитвали същата страст, а уставът ги окуражавал. Ако се налагало някой от тях да пожертва живота си, му давали правото сам да избере оръжието. Тамплиерските мечове обаче не приличали на благородническите. Липсвали дръжките с позлата, инкрустациите с перли и кристалните върхове, съдържащи реликви. Братята рицари нямали нужда от подобни талисмани, тъй като силата им идвала от вярата им в Бога и спазването на устава.

Техен другар бил конят им, бърз и умен. Всеки рицар притежавал по три коня, които били хранени и ресани всеки ден. Конете били неразделна част от живота на ордена.

Бързите животни, ездитните и особено бойните жребци отвръщали на грижите на братята рицари с безгранична вярност. Беше чел за някакъв брат, който се завърнал у дома след кръстоносен поход и баща му не се втурнал да го посрещне, но верният му жребец мигновено го познал. Винаги били жребци. Да яздиш кобила било немислимо. Какво беше казал един рицар? Женският кон е за жената.

Продължи нататък. Мирисът на мухъл изпод клонките и вейките възбуди въображението му и той почти чуваше тежките копита, които някога тъпчели нежните цветчета и мъха. Опита се да долови някакъв звук, но песента на щурците не му позволяваше. Огледа се за камери, но засега не забелязваше такива. Продължи да върви между високите борове, навлизайки все по-навътре в гората. Стана му горещо и по челото му избиха капчици пот. Високо над главата му вятърът свиреше в пукнатините на скалите.

Воини монаси — в това се бяха превърнали братята.

Определението му харесваше. Самият свети Бернар от Клерво оправдавал съществуването на тамплиерите, като одобрявал избиването на непокръстените.

Нито убийството, нито смъртта в името Христово не са престъпно деяние, а по-скоро заслужават славна отплата. Христовият воин убива без грях и умира пречистен от греха. Той не носи меча си без кауза. Той е божието оръдие срещу злосторниците и защитник на справедливостта. Избиването на враговете не е престъпление, а оправдано, справедливо убийство и воинът се смята за законен божи палач.

Знаеше думите наизуст. Повтаряха ги на всеки новопосветен. Беше ги изричал наум, докато наблюдаваше смъртта на Ларс Нел, Ърнст Сковил и Петер Хансен. И тримата бяха еретици. Бяха застанали на пътя на ордена. Сега към списъка щяха да бъдат добавени имената на мъжете и жените, намиращи се в замъка, който се показваше иззад дърветата, в закътаната котловина между скалистите хребети.

Преди да напусне абатството, беше поръчал да му осигурят информация за замъка. През XVI век бил кралска резиденция, един от многото замъци на Катерина Медичи. Бе оцелял по време на революцията заради уединението си. Превърнал се в паметник на Ренесанса — живописен ансамбъл от кулички, заострени кули и стръмни покриви. Касиопея Вит очевидно притежаваше добро състояние. Подобни дворци изискваха огромни средства за поддръжка, а той се съмняваше, че чрез туристическите обиколки си осигурява необходимите средства. Това очевидно беше частната резиденция на жената, която три пъти се беше намесила в работата му. Трябваше да се погрижи за нея.

Трябваше обаче да вземе и двете книги от Марк Нел. Следователно нямаше място за прибързани действия. Денят бързо си отиваше, дълбоки сенки вече обгръщаха замъка. В съзнанието му изникваха различни планове за действие.

Трябваше да се увери, че всички са вътре. В момента се намираше прекалено близо, но на около двеста метра забеляза няколко бука, откъдето можеше да наблюдава необезпокояван главния вход.

Предполагаше, че очакват появата му. След случилото се в дома на Ларс Нел със сигурност бяха разбрали, че Кларидън работи за него. Вероятно обаче не го очакваха толкова скоро. Още по-добре. Трябваше да се върне в абатството. Хората му го чакаха. Бе свикал съвет, на който трябваше да присъства.

Реши да остави двамата братя в колата да наблюдават мястото. Засега щеше да е достатъчно.

Той обаче щеше да се върне.