Стив Бери
Наследството на тамплиерите (34)

32

Авиньон, 17:00 ч.

Малоун спря пежото. Ройс Кларидън чакаше отстрани на шосето, южно от санаториума, точно както бе казал. Неравната му брада бе изчезнала, както и мърлявите дрехи и пуловерът. Лицето му бе гладко избръснато, ноктите подрязани и беше облечен с джинси и риза. Дългата му коса бе пригладена назад и вързана на опашка, а в крачката му се долавяше енергичност.

— Приятно е без тази брада — каза той, докато се качваше отзад. — За да се преструвам на тамплиер, трябваше и да заприличам на такъв. Нали знаете, че никога не са се къпели. Уставът го забранявал. За да няма голота сред братята и така нататък. Каква ли вонлива пасмина са били?

Малоун превключи на първа и потегли по магистралата. В небето буреносните облаци се сгъстяваха. Бурята над Рен-льо-Шато най-после си бе пробила път на изток. В далечината светкавици протягаха пипала през скупчените облаци, следвани от ръмженето на гръмотевиците. Всеки момент щеше да завали. Той размени със Стефани поглед, който ясно говореше, че трябва да поразпитат мъжа отзад.

Тя се обърна.

— Мистър Кларидън…

— Наричайте ме Ройс.

— Добре. Ройс, можете ли да ми кажете нещо повече за идеите на Ларс? Важно е да го разберем.

— Нима не знаете?

— С Ларс доста се бяхме отчуждили през последните години преди смъртта му. Не споделяше много с мен. Но наскоро прочетох книгите му и дневника.

— Мога ли да попитам тогава защо сте тук? Той почина преди доста време.

— Нека кажа само, че ми се иска да вярвам, че Ларс би останал доволен, ако някой довърши труда му.

— В това отношение сте права, госпожо. Съпругът ви бе блестящ учен. Теориите му бяха добре обосновани и съм убеден, че щеше да постигне успех. Ако бе оживял.

— Разкажете ми за тези теории.

— Следваше пътя на абат Сониер. Този свещеник е бил голям хитрец. От една страна, не искал никой да научи какво е знаел. От друга, оставил е доста следи. — Кларидън поклати глава. — Говори се, че споделял всичко с любовницата си, но тя издъхнала, без да каже и дума. Точно преди смъртта си Ларс смяташе, че е постигнал известен напредък. Запозната ли сте с цялата история, госпожо? Със самата истина?

— Страхувам се, че знанията ми се ограничават до написаното от Ларс в книгите му. Но в дневника му има интересна информация, която така и не е публикувал.

— Може ли да погледна тези страници?

Тя запрелиства дневника, после му го подаде. Малоун наблюдаваше в огледалото как мъжът чете с интерес.

— Какви чудеса — отбеляза Кларидън.

— Бихте ли ни обяснили? — попита Стефани.

— Разбира се, госпожо. Както казах днес следобед, измислиците на Ноел Корбю и останалите като него за Сониер били загадъчни и вълнуващи. Но за мен и Ларс истината бе още по-вълнуваща.

 

 

Сониер огледа новия олтар на църквата, доволен от промените. Старата мраморна плоча бе изчезнала, лежеше натрошена в двора на църквата, а вестготските колони вече бяха определени за други цели. Новият олтар излъчваше елегантност и красота. Преди три месеца, през юни, той бе организирал пищна церемония за първо причастие. Няколко мъже от селото бяха понесли статуя на Девата в тържествено шествие през улиците на Рен, завършило пред църквата, където скулптурата бе поставена върху една от изнесените в двора колони. За да увековечи събитието, той бе издълбал думите РАЗКАЯНИЕ, РАЗКАЯНИЕ върху колоната, за да напомня на енориашите за нуждата от смирение, и МИСИЯТА 1891 г., за да увековечи годината на тяхното колективно постижение. Покривът на църквата най-после бе поправен, а външните стени укрепени. Старият амвон бе изчезнал и в момента се подготвяше новият. Скоро щяха да положат нова шахматно наредена настилка на пода и нови скамейки. Но преди това основата на пода се нуждаеше от ремонт. Водата, процеждала се от покрива, бе разяла повечето камъни от основата. На места ги бяха позакърпили, но доста от тях се нуждаеха от подмяна.

Навън бе влажна, ветровита септемврийска утрин, затова си бе осигурил помощта на пет-шест местни жители. Задачата им бе да избият повредените каменни плочи и да сложат новите преди идването на майсторите за пода след две седмици. В момента в нефа се работеше на три различни места. Самият Сониер се бе захванал с една изкривена плоча пред стъпалата на олтара, която открай време се клатеше.

Откритата преди известно време стъкленица все още го озадачаваше. Когато разтопи восъчния печат и извади навитото късче хартия, той откри не послание, а тринайсет реда с букви и символи. Когато ги показа на абат Жели, свещеника от съседното село, той му бе казал, че тази подредба на букви и символи се нарича криптограма и че някъде сред привидно безсмислените букви се крие послание. Нужен бил само математически ключ за разшифроването му, но след като се бе мъчил в продължение на много месеци, той бе все така далеч от намирането на отговора. Искаше му се да разбере както смисъла, така и причината посланието да бъде скрито. Очевидно то бе от голямо значение. Нужно бе и голямо търпение. Точно това си повтаряше всяка вечер, след като за пореден път неуспешно се опитваше да открие отговора. Ако не друго, той бе търпелив.

Хвана чук с къса дръжка и реши да провери дали дебелата плоча на пода може да бъде натрошена. Колкото по-малки бяха парчетата, толкова по-лесно щяха да ги извадят. Подпря се на колене и нанесе три удара върху единия край на дългата почти метър плоча. По дължината й плъзнаха пукнатини. Новите удари ги превърнаха в процепи. Хвърли чука и грабна един метален прът, за да разкърти по-малките парчета. Подпъхна го под един дълъг тесен къс и успя да измъкне дебелото парче от мястото му. Подритна го, за да не му пречи.

После забеляза нещо.

Остави металния прът и приближи газената лампа към оголената основа на пода. Пъхна ръка, внимателно разчисти парчетата и осъзна, че това, което се показваше, бе панта. Приведе се и избърса останалата прах и отломки, разкривайки по-голяма площ от разяденото желязо, а пръстите му се изцапаха с ръжда.

Формата започна да приема познати очертания. Бе врата, водеща надолу. Но накъде?

Огледа се. Останалите мъже работеха съсредоточено, шепнейки си. Той премести лампата настрана и спокойно върна отломките, които току-що бе извадил, в дупката.

 

 

— Добрият свещеник не искал никой да разбере какво е открил — отбеляза Кларидън. — Първо стъкленица, а после цяла врата. Църквата му се оказала пълна с чудеса.

— Врата към какво? — полюбопитства Стефани.

— Точно това е интересната част. Ларс така и не ми разказа всичко. Но сега, като чета дневника му, започвам да разбирам.

 

 

Сониер отстрани и последния камък от желязната врата в пода. Църквата бе заключена, а слънцето бе залязло преди часове. Цял ден бе умувал какво ли се крие под вратата, но не обели и дума пред работниците, а само им благодари за усилията, обяснявайки, че смята да си почине няколко дни, така че нямаше да има нужда от тях преди следващата седмица. Не бе споделил дори и със скъпата си любовница, а само спомена след вечеря, че иска да огледа църквата, преди да си легне.

Дъждът барабанеше по покрива.

На светлината на газената лампа пресметна, че желязната врата е дълга около метър и широка не повече от четирийсет сантиметра. Беше на нивото на пода и нямаше ключалка. За щастие рамката бе каменна, но се притесняваше за състоянието на пантите, затова бе донесъл шише с газ за лампи. Не че беше най-подходяща за смазка, но само това бе успял да набави за толкова кратко време.

Намаза пантите с надеждата да разхлаби хватката на времето. Вмъкна края на един железен прът под ръба на вратата и дръпна нагоре.

Тя не помръдна. Дръпна по-силно. Пантите започнаха да поддават.

Размърда пръта, натисна ръждясалия метал и добави още газ. След няколко опита пантите изскърцаха, вратата се завъртя на оста си и замръзна, сочейки право към тавана.

Той освети тъмния отвор с лампата. Тесни стъпала се спускаха 4–5 метра надолу до груба каменна площадка.

Разтрепери се от вълнение. Чувал бе разкази от други свещеници за намерени от тях предмети. Повечето били от времето на революцията, когато духовниците криели реликви, икони и украшения от плячкосващите републиканци. Много от църквите на Лангедок станали тяхна жертва. Но тази в Рен-льо-Шато била толкова западнала, че просто нямало какво да грабят.

Може би всички са грешали.

Изпробва най-горното стъпало и реши, че е изсечено в скалната основа на църквата. С лампа в ръка, бавно заслиза, взирайки се в правоъгълното пространство, също изсечено в скалата. Свод разделяше помещението на две. След това видя костите. Външните стени бяха покрити с наподобяващи пещи кухини, всяка съдържаща скелет, наред с останките от дрехи, обувки, мечове и погребални плащаници.

Насочи светлината към няколко от гробниците и забеляза, че всяка е обозначена с издялано в камъка име. Всички бяха от рода Д’Отпул. Датите варираха от XVI до XVIII век. Започна да брои. Двайсет и трима почиваха в криптата. Знаеше кои са. Господарите на Рен.

Погледът му бе привлечен отвъд централния свод, към голям сандък редом до желязна купа. Пристъпи натам с лампа в ръка и подскочи, когато нещо проблесна насреща му. Първо реши, че очите го лъжат, но бързо осъзна, че видението бе истина.

Наведе се.

Железният съд бе пълен с монети. Вдигна една и видя, че са френски златни монети, повечето от 1768 г. Нямаше представа каква е стойността им, но предполагаше, че е значителна. Трудно бе да се прецени колко имаше в купата, но когато изпробва тежестта й, установи, че не е в състояние да я помръдне. Посегна към сандъка и видя, че ключалката му е отворена. Избута капака и видя подвързани в кожа томове и нещо, увито в импрегниран плат. Внимателно опипа с пръсти и прецени, че съдържанието представлява множество дребни и твърди предмети.

Остави лампата на земята и отгърна плата.

Светлината отново улови някакъв блясък. Диамант. Той разгъна диплите на плата и дъхът му секна. В сандъка имаше цяло съкровище. Несъмнено плячкосващите републиканци преди стотина години бяха направили огромна грешка, подминавайки полусрутената църква на Рен-льо-Шато. Или може би просто човекът или хората, избрали това място за свое скривалище, бяха постъпили мъдро.

 

 

— Криптата е съществувала — заяви Кларидън. — Току-що прочетох в дневника, че Ларс открил църковен регистър, обхващащ периода от 1694 до 1726 година, в който се споменавало за криптата, но не и местоположението на входа към нея. Сониер отбелязал в личния си дневник, че е открил гробница. По-късно е записал: Годината 1891-ва донесе най-големите плодове за онова, за което говоря. Ларс винаги бе смятал, че този текст е много важен.

Малоун отби встрани и спря, после се обърна към Кларидън.

— Значи това злато и скъпоценните камъни са били източникът на богатството на Сониер. С тях ли е финансирал ремонта на църквата?

Кларидън се разсмя.

— В началото — да. Но историята продължава.

 

 

Сониер се изправи.

Никога не бе виждал такива богатства на едно място. На какво съкровище бе попаднал! Но трябваше да го измъкне, без да събуди подозрения. А за да го направи, му беше необходимо време. И никой друг не трябваше да открие криптата. Наведе се, взе лампата и реши, че нищо не пречи да започне още същата вечер. Можеше да изнесе златото и камъните и да ги скрие в дома си. А как точно щеше да ги обърне в пари, щеше да реши по-късно. Тръгна обратно към стълбите, като хвърли последен поглед наоколо.

Една от нишите привлече вниманието му.

Приближи се и видя, че в нея има останки на жена. Под погребалната рокля имаше кости и череп. Вдигна лампата и прочете надписа отдолу:

Мари д’Отпул дьо Бланшфор

Чувал бе за графинята. Бе последната от наследниците на рода Д’Отпул. Когато починала през 1781 г., семейството й изгубило контрола си над селото и околните земи. Революцията, започнала десетина години по-късно, завинаги премахнала аристократите земевладелци.

Но тук имаше нещо странно.

Той бързо се изкачи догоре. Отключи вратите на църквата, втурна се през заслепяващия дъжд, тичешком заобиколи сградата, влезе в двора и се запровира между гробовете, чиито плочи сякаш плуваха в оживялата тъмнина.

Спря пред един от тях и се наведе.

Светейки си с лампата, той прочете надписа.

 

 

— Мари д’Отпул дьо Бланшфор била погребана и отвън — отбеляза Кларидън.

— Два гроба за една и съща жена? — попита Стефани.

— Явно да. Но тялото било в криптата.

Малоун си спомни какво бе казала предишния ден Стефани за Сониер и любовницата му, как разровили гробовете в двора на църквата и после изличили с длето надписа върху плочата на графинята.

— Затова Сониер е разкопал гроба в двора.

— Така смяташе Ларс.

— И той се оказал празен?

— Няма как да разберем, но Ларс вярвал, че било точно така. А и историята сякаш подкрепя подобно заключение. Жена с положението на графинята никога нямало да бъде погребана в земята. Щели да я положат в крипта, както всъщност се оказало. Гробът отвън бил нещо съвсем друго.

— Надгробният камък всъщност бил послание — каза Стефани. — Това го знаем. — Ето защо книгата на Йожен Стюблен е толкова важна.

— Но ако човек не е знаел за криптата, гробът не би предизвикал интерес. Просто поредната паметна плоча. Абат Бигу бил хитър. Криел е посланието си пред очите на всички.

— И Сониер го е открил?

— Така смяташе Ларс.

Малоун завъртя ключа и подкара колата. Изминаха последната отсечка от магистралата, после завиха наляво и пресякоха буйната река Рона. Намираха се пред укрепените стени на Авиньон, а папският дворец се издигаше високо горе. Малоун се отклони от задръстения булевард и навлезе в стария град, подминавайки пазара с книжния панаир, който бяха посетили по-рано. Изкачи една виеща се алея към двореца и паркира в същия подземен гараж.

— Имам един глупав въпрос — каза той. — Защо някой просто не разкопае основите на църквата в Рен или не използва радар, за да докаже съществуването на криптата?

— Местните власти не позволяват. Помислете само. Ако се окаже, че няма нищо, какво ще стане със загадката? Рен, както и Лангедок, се изхранват от легендата за Сониер. Последното, което биха искали, е някакво доказателство. Твърде добре печелят от мита.

Малоун бръкна под седалката и извади пистолета, който бе измъкнал от преследвача си предишната нощ. Провери пълнителя. Още три патрона.

— Необходимо ли е? — попита Кларидън.

— Чувствам се много по-спокоен с него. — Той отвори вратата и се измъкна навън, пъхайки пистолета под сакото.

— Защо трябва да влизаме в двореца на папите? — попита Стефани.

— Защото там се съхранява информацията.

— Може ли да поясните?

Кларидън отвори своята врата.

— Елате, и ще ви покажа.