Стив Бери
Наследството на тамплиерите (55)

53

Абатство „Де Фонтен“, 01:30 ч.

Дьо Рокфор прокара магнитната карта през сензора и вратата се отвори. Влезе в ярко осветената библиотека и тръгна между рафтовете с документи с ограничен достъп до мястото, където седеше Ройс Кларидън. На масичката пред Кларидън имаше купчини с документи. Архиварят седеше от едната му страна и търпеливо го наблюдаваше, както му бе наредено. Дьо Рокфор му направи знак да се оттегли.

— Какво научи? — попита той Кларидън.

— Материалите, към които ме насочи, са доста интересни. Не съм съзнавал истинското влияние на ордена след чистката през 1307 година.

— Историята ни е богата.

— Открих описание за изгарянето на Жак дьо Моле. Очевидно много от братята са присъствали на това зрелище в Париж.

— Качил се на кладата на тринайсети март 1314 година с високо вдигната глава и се обърнал към тълпата: Редно е в този толкова тържествен момент, докато текат последните минути от живота ми, да разкрия измамата и да кажа истината.

— Запомнил си думите му.

— Той бил забележителен човек.

— Мнозина историци обвиняват Дьо Моле за упадъка на ордена. Смятали го за слаб и самодоволен.

— Какво си чел за него?

— Описват го като силен и решителен. Планирал всичко още преди пътуването си от Кипър към Франция през лятото на 1307 година. Всъщност предвидил плановете на Филип Четвърти.

— Богатството и знанията ни са били опазени. Дьо Моле се е погрижил.

— Великата тайна. — Кларидън поклати глава. — Братята са се погрижили тя да оцелее. Дьо Моле също.

Очите на Кларидън бяха зачервени. Макар да беше късно, Дьо Рокфор беше най-активен вечер.

— Прочете ли последните думи на Дьо Моле?

Кларидън кимна.

— Господ ще отмъсти за смъртта ни. Злочестини ще сполетят гонителите ни оттук насетне.

— Имал е предвид Филип Четвърти и Климент Пети, които са заговорничели срещу него и ордена. Папата починал по-малко от месец след изгарянето му, а Филип — седем месеца по-късно. Никой от наследниците на Филип не родил мъжка рожба и династията на Капетите била прекъсната. Четиристотин и петдесет години по-късно, по време на революцията, френското кралско семейство било хвърлено в затвора както Дьо Моле в Парижкия храм. Когато гилотината отрязала главата на Луи Шестнайсети, някакъв мъж потопил ръката си в кръвта на мъртвия крал и размахвайки я във въздуха, изкрещял: „Жак дьо Моле, ти си отмъстен.“

— Един от братята?

— Да, наш брат — кимна той. — Отишъл да види края на френската монархия.

— Това означава много за теб, нали?

Не искаше да споделя чувствата си с чужд човек, но все пак искаше да поясни.

— Аз съм магистърът.

— О, не. Става въпрос за друго. Тук има още нещо.

— Психоанализата също ли е част от уменията ти?

— Ти застана на пътя на профучаваща кола и буквално предизвика Малоун да те прегази. Би изпекъл кожата на краката ми без никакви угризения.

— Кларидън, хиляди мои братя са били арестувани заради алчността на един крал. Стотици от тях били изгорени на кладата. По ирония на съдбата единствено лъжите можели да ги освободят. Истината се превърнала в смъртната им присъда, тъй като орденът не бил виновен по нито едно от обвиненията срещу него. Да. Това е нещо дълбоко лично.

Кларидън се пресегна за дневника на Ларс Нел.

— Имам лоши новини. Прочетох голяма част от бележките на Ларс и нещо не е наред.

Това никак не му се хареса.

— Има несъответствия. Грешни дати. Неточности. Източниците му не са записани правилно. Леки промени, но очевидни за опитно око.

За съжаление Дьо Рокфор не знаеше достатъчно, за да долови различията. Всъщност беше се надявал дневникът да му донесе нова информация.

— Да не би да става въпрос за грешки при записването?

— Първоначално и аз така реших. Но когато видях колко много са несъответствията, започнах да се съмнявам. Ларс бе старателен човек. Аз лично съм му помагал да събере част от данните. Това тук е направено умишлено.

Дьо Рокфор взе дневника и разлисти страниците. Намери криптограмата и попита:

— Ами това? Вярно ли е?

— Няма как да разбера. Ларс така и не ми каза дали е налучкал математическата формула за дешифрирането.

Дьо Рокфор изглеждаше разтревожен.

— Да не би да намекваш, че дневникът е безполезен?

— Казвам само, че в него има несъответствия. Дори част от записките в личния дневник на Сониер са погрешни. Преди време лично прочетох част от тях.

Дьо Рокфор бе объркан. Какво ставаше? Спомни си последния ден от живота на Ларс Нел и думите, които американецът му бе казал.

 

 

— Не би могъл да откриеш нищо, дори да е пред очите ти.

Бяха заобиколени от дървета. Дьо Рокфор се бе подразнил от отношението на Нел, но се възхити на смелостта му, още повече че на врата на по-възрастния мъж висеше въже. Няколко минути преди това той беше видял как американецът върза въжето на една подпора на моста и направи примка в другия му край. После Нел беше скочил върху каменната стена и се беше загледал в тъмната река.

Дьо Рокфор го беше следил през целия ден, озадачен от действията му в Пиренеите. Съседното селце нямаше връзка нито с Рен-льо-Шато, нито с някое от проучваните от Ларс Нел места. Наближаваше полунощ и всичко наоколо беше обгърнато в мрак. Само ромонът на водата под моста нарушаваше неподвижния планински въздух.

Той излезе от шубрака и се приближи към моста.

— Чудех се дали ще се покажеш — каза Нел с гръб към него. — Предположих, че ако те обидя, ще го направиш.

— Знаел си, че съм тук?

— Свикнал съм братята да ме следят. — Най-накрая Нел се обърна и посочи въжето на врата си. — Ако нямаш нищо против, тъкмо се канех да се самоубия.

— Очевидно смъртта не те плаши.

— Умрях преди много време.

— Не се ли страхуваш от твоя Бог? Той забранява самоубийствата.

— Какъв Бог? Пръст при пръстта — това е нашата съдба.

— Ами ако грешиш?

— Не греша.

— Ами онова, което търсиш?

— То донесе само нещастия. А и какво си се загрижил за душата ми?

— Тя не ме интересува. По-скоро ме интересува онова, което търсиш.

— Следиш ме от доста време. Дори магистърът разговаря лично с мен. За съжаление орденът ще трябва да продължи търсенето със собствени сили. Аз няма да ви покажа пътя.

— Значи си разбрал, че те следим?

— Естествено. От месеци братята се опитват да се сдобият с дневника ми.

— Казаха ми, че си странен човек.

— Аз съм един нещастник, който не желае да живее повече. В известен смисъл съжалявам за всичко. За сина си, когото толкова обичам. За съпругата си, която ме обича по свой начин. Но не ми се живее повече.

— Няма ли по-бърз начин да умреш?

Нел сви рамене.

— Мразя пистолетите, а отровата ми се струва обидна. Да се оставя да умра от загуба на кръв не ми се струва привлекателно, така че реших да се обеся.

— Изглежда ми егоистично — каза Дьо Рокфор.

— Егоистично ли? Ще ти кажа какво е егоистично. Това, което ми сториха. Хората вярват, че Рен крие ключа към всички загадки, от наследниците на френската монархия до извънземните от космоса. Колко изследователи са идвали с инструментите си, за да сквернят земята? Събарят стени, копаят дупки, изравят тунели. Дори отвориха гробове и ексхумираха трупове. Драскачите излизат с всевъзможни теории, целящи единствено да натрупат пари.

Дьо Рокфор се замисли над странната предсмъртна реч.

— Наблюдавал съм медиуми да правят сеанси и ясновидци да разговарят с мъртвите. Толкова много неща измислиха, че истината вече звучи скучно. Принудиха ме да пиша глупости. Трябваше да прегърна фанатизма им, за да продавам книгите си. Хората искаха да четат глупости. Това е смешно. Аз самият се надсмивам на себе си. Егоистично? Това трябва да го кажеш на всички онези идиоти.

— И каква е истината за Рен? — спокойно попита Дьо Рокфор.

— Сигурен съм, че би дал всичко, за да разбереш.

Дьо Рокфор реши да опита другояче.

— Съзнаваш ли, че си единственият човек, който би могъл да разреши загадката на Сониер?

— Та аз я разреших.

Дьо Рокфор си спомни за криптограмата, която беше видял в доклада на маршала в архивите на абатството, която абат Жели и Сониер бяха открили в църквите си и заради която Жели вероятно беше умрял.

— Не можеш ли да ми кажеш? — Въпросът му прозвуча почти като молба, което го отврати.

— Ти си като всички останали. Търсиш лесни отговори. Къде е предизвикателството? На мен ми отне години да дешифрирам комбинацията.

— Предполагам, че не си записал всичко?

— Ще трябва сам да разбереш.

— Арогантен си.

— Не съм, просто се провалих. Всички тези авантюристи, които дойдоха и си тръгнаха с празни ръце, ме научиха на нещо.

Дьо Рокфор изчакваше.

— Няма нищо за намиране.

— Лъжеш.

— Може би — сви рамене Нел.

Дьо Рокфор реши да остави Ларс Нел да изпълни намерението си.

— Дано да намериш спокойствие. — И той се обърна и се отдалечи.

— Рицарю — извика Нел.

Той спря и се обърна.

— Ще ти направя една услуга. Не я заслужаваш, защото братята ти непрекъснато ми пречеха. Но пък и орденът ви не заслужава случилото се с него. Ще ти подскажа нещо, което да ти помогне в търсенето. Не съм го записал никъде. Дори в дневника си. Ще го кажа само на теб и ако си достатъчно умен, може и да разрешиш загадката. Имаш ли нещо за писане?

Дьо Рокфор се приближи до стената и извади от джоба си тефтерче и химикалка, които подаде на Нел. По-възрастният мъж написа нещо и му подхвърли тефтерчето и химикалката.

— Късмет — каза Нел.

После американецът скочи от моста. Той чу как въжето се опъва и след това изпукването, когато вратът му се счупи. Приближи тефтерчето до очите си и прочете на бледата лунна светлина думите, които Ларс Нел беше написал: СТЕФАНИ ДОВИЖДАНЕ.

Съпругата на Нел се казваше Стефани. Той поклати глава. Не му беше казал нищо. Просто се беше сбогувал с жена си.

 

 

Вече не беше толкова сигурен.

Тогава беше решил, че ако остави бележката до тялото, тя би послужила като доказателство за самоубийството му. Затова беше сграбчил въжето, повдигнал тялото и напъхал листчето в джоба на ризата на Нел.

Но дали в тези думи се криеше ключът към загадката?

— В нощта, когато Нел умря, той ми каза, че е разгадал криптограмата, и ми подсказа следното. — И той взе от масата молив и написа СТЕФАНИ ДОВИЖДАНЕ на един лист.

— Нима това би могло да е решението? — попита Кларидън.

— Нямам представа. До този момент изобщо не съм се замислял, че е възможно да бъде някаква следа. Ако си прав, че грешките в дневника са умишлени, значи преднамерено са ни го подхвърлили. Търсех дневника, докато Ларс Нел беше още жив, след това го търсех при сина му, но той го държеше заключен някъде. После, когато той се появи тук, в абатството, разбрах, че го е носел със себе си. Магистърът го е пазил до преди няколко седмици. — Той се сети за привидно погрешния ход на Касиопея Вит в Авиньон. Сега вече беше сигурен, че не е било грешка. — Прав си, дневникът е безполезен.

Дьо Рокфор посочи листа.

— Но тези две думи може да означават нещо.

— Но може и да ни заблудят още повече.

Така беше.

Кларидън разгледа написаното с интерес.

— Какво точно ти каза Ларс, когато ти го даде?

Той му разказа всичко и завърши: Ще ти подскажа нещо, което да ти помогне в търсенето, и ако си достатъчно умен, може и да разрешиш загадката.

— Спомням си, че веднъж Ларс ми каза нещо… — Кларидън прерови документите по масичката и откри няколко сгънати листа. — Това са бележките, които си водих в Авиньон за книгата на Стюблен за надгробната плоча на Мари д’Отпул. Погледни. — Кларидън посочи няколко римски цифри. MDC0LXXXI. — Издълбани са върху плочата и се предполага, че е годината на смъртта й — 1681. Но тя се получава, ако махнем нулата, защото такава римска цифра не съществува. Мари обаче е починала през 1781, а не през 1681 година. Възрастта й също е сгрешена. Била е на шейсет и осем, не на шейсет и седем, както е записано.

Кларидън взе молива и написа 1681, 67 и СТЕФАНИ ДОВИЖДАНЕ върху листа.

— Забелязваш ли нещо?

Той разгледа написаното. Не виждаше нищо, но и разрешаването на загадки никога не му се беше удавало.

— Опитай се да разсъждаваш като човек от осемнайсети век. Надгробната плоча е била написана от Бигу. Ключът може да е прост в едно отношение, но същевременно е и много сложен, защото възможностите са безкрайни. Раздели годината 1681 на две — 16 и 81. Едно плюс шест е равно на седем. Осем и едно е равно на девет. Значи имаме числата седем и девет. Сега погледни на колко години е починала — шейсет и седем. Седмицата не може да се обърне, но шестицата става деветка, ако я обърнеш наопаки. Значи пак имаме седем и девет. Сега преброй буквите в написаното от Ларс. В СТЕФАНИ са седем, а в ДОВИЖДАНЕ — 9. Мисля, че наистина ти е оставил някаква следа.

— Отвори дневника на криптограмата и пробвай.

Кларидън прелисти страниците и намери схемата.

— Има няколко възможности. Седем, девет. Девет и седем. Шестнайсет. Едно и шест. Шест и едно. Ще започна с най-очевидното. Седем, девет.

Наблюдаваше как Кларидън брои редовете с букви и символи, спирайки на седмата и след това на деветата, и си записва символа, който се пада там. ITEGOARCANADEI.

— Латински — каза той, като видя думите I tego arcana dei. Аз пазя тайните на Бог.

По дяволите.

— Дневникът наистина е безполезен — изкрещя той. — Нел просто е съставил своя собствена загадка.

Изведнъж му просветна. Докладът на маршала. В него също имаше криптограма, за която се смяташе, че била разгадана от абат Жели. Маршалът беше отбелязал, че е идентична с намерената от Сониер.

Трябваше да се добере до нея.

— В една от книгите у Марк Нел има друга схема.

Очите на Кларидън блеснаха.

— Предполагам, ще направиш всичко възможно да се сдобиеш с нея.

— Още при изгрев-слънце.