Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

48

Малоун последва Касиопея в една просторна стая със скосен покрив и облицовани с ламперия стени, украсени с гоблени, изобразяващи конници, мечове, копия, шлемове и щитове. Черната мраморна камина доминираше в дългата стая, осветена от искрящ полилей. Останалите пристигнаха от гостната и той забеляза сериозните им изражения. Под редицата прозорци с разделени от летвички стъкла стоеше махагонова масичка, върху която бяха пръснати книги, документи и снимки.

— Време е да видим дали можем да стигнем до някакви заключения — заяви Касиопея. — Това е всичко, с което разполагам по въпроса.

Малоун разказа на останалите за дневника на Ларс и че част от информацията в него е невярна.

— Това включва ли нещата, които е написал за себе си? — попита Стефани. — Този млад мъж — и тя посочи Джефри — ми изпрати няколко страници от дневника на Ларс, които магистърът изрязал. В тях става въпрос за мен.

— Само ти можеш да кажеш дали написаното е истина, или служи за заблуда — каза Касиопея.

— Права е — намеси се Торвалдсен. — Дневникът не е автентичен. Ларс го е написал за примамка на тамплиерите.

— Още една подробност, която удобно пропусна да споменеш в Копенхаген. — Тонът на Стефани ясно показваше, че отново е ядосана.

Торвалдсен не й обърна внимание.

— Важното е, че Дьо Рокфор е приел дневника за напълно автентичен — отвърна невъзмутимо Торвалдсен.

Стефани изпъна гръб.

— Подлец такъв, можехме да умрем, докато се опитвахме да си го върнем.

— Но не умряхте. Касиопея ви следеше през цялото време.

— Значи си постъпил правилно, така ли?

— Стефани, никога ли не си скривала информация от някои от агентите си? — попита я Торвалдсен.

Тя замълча.

— Прав е — намеси се Малоун.

Тя яростно се завъртя към него.

— Колко пъти си ми казвала само част от истината? И колко пъти съм ти обяснявал, че това е можело да ме убие? И какво ми казваше ти тогава? Свиквай. Същото е и тук, Стефани. И на мен не ми харесва, но свикнах.

— Защо не прекратим споровете и не се опитаме да разберем какво е открил Сониер? — каза Касиопея.

— И откъде предлагаш да започнем? — попита Марк.

— Според мен едно добро начало би била надгробната плоча на Мари д’Отпул дьо Бланшфор, тъй като имаме книгата на Стюблен, която Хенрик купи на търга. — Тя посочи масичката. — Отворила съм я на рисунката.

Всички пристъпиха към книгата и се взряха в скицата.

— Кларидън ни обясни всичко в Авиньон — обади се Малоун и им разказа за грешната година на смъртта — 1681-ва вместо 1781-ва, римските числа MDC0LXXXI, съдържащи нула, и останалите римски числа, LIXLIXL, издълбани в долния десен ъгъл.

Марк взе един молив от масичката и написа на едно листче 1681 и 59, 59, 50.

— Така изглеждат днес тези числа. Не вземам под внимание нулата в 1681. Кларидън е прав. В римските цифри няма нула.

Малоун посочи гръцките букви от лявата страна на плочата.

— Кларидън твърди, че са латински думи, написани с гръцката азбука. Той преобразувал буквите и стигнал до следното Et in arcadia ego. И в Аркадия аз. Смята, че е анаграма, тъй като фразата е безсмислена.

Марк внимателно разгледа думите и помоли Джефри да му подаде раницата. Извади увито в кърпа пакетче, съдържащо малък сборник със старинни ръкописи. Страниците бяха сгънати, зашити заедно и подвързани, ако Малоун не грешеше, с тънка телешка кожа. Никога не беше докосвал подобен документ.

— Тези ръкописи са от тамплиерските архиви. Намерих сборника преди няколко години, след като станах сенешал. Написани са през 1542 година от един от писарите на абатството. Представляват отлична репродукция на ръкопис от четиринайсети век, описват повторното сформиране на тамплиерите след чистката и разглеждат периода от декември 1306-а до май 1307-а, когато Жак дьо Моле бил във Франция и никой не знаел точното му местонахождение.

Марк нежно разтвори сборника и внимателно разлисти страниците, докато стигна до онази, която търсеше. Малоун забеляза, че латинските думи представляват редове от камшичета и извивки и че буквите са свързани, защото писарят не беше вдигал перото от листа.

— Чуйте това. Нашият магистър, негово високопреосвещенство почитаемият Жак дьо Моле, прие папския пратеник на 6 юни 1306 г. с тържественост и почит, отдавана само на най-високопоставените. Съобщението гласеше, че негово светейшество папа Климент V призовава магистър Дьо Моле във Франция. Магистърът възнамеряваше да се подчини на тази заповед и започна приготовления по заминаването си, но преди да напусне остров Кипър, където орденът се беше установил, магистърът научи, че предводителят на хоспиталиерите също е бил повикан, но е отказал да се подчини на заповедта, позовавайки се на необходимостта да остане с ордена си по време на конфликт. Това събуди подозренията на нашия магистър и той се консултира със съветниците си. Негово светейшество беше заповядал на магистъра ни да пътува тайно и с малка свита. Това предизвика още по-големи подозрения, тъй като негово светейшество не би трябвало да се интересува от пътуването на магистъра. Тогава на магистъра ни бе представен интересен документ, озаглавен „De Recupemtione Terme Sanctae“, отнасящ се до възвръщането на Светите земи. Ръкописът беше написан от един от адвокатите на Филип IV и описваше предприемането на нов велик кръстоносен поход, оглавяван от воин крал, който щял да превземе Светите земи от неверниците. Предложението беше истинско оскърбление за плановете на ордена и накара магистъра ни да се усъмни в причината, поради която го призоваваха в кралския двор. Магистърът ни даде да се разбере, че не се доверява на френския монарх, но щеше да е глупаво и неуместно от негова страна да даде израз на недоверието си извън стените на храма ни. И така с предпазливост и внимание и без да забравя предателството на Фридрих II отпреди години, магистърът изготви планове за опазването на знанията и богатствата ни. Молеше се да греши, но смяташе, че е добре да бъде подготвен.

Повика брат Жилбер дьо Бланшфор и му заповяда да изнесе съкровището от храма. После магистърът каза на Дьо Бланшфор: „Възможно е водачите на ордена да са в опасност. Никой от нас не трябва да знае това, което знаеш ти, а ти трябва да го предадеш на останалите, когато настъпи подходящото време.“ Брат Дьо Бланшфор, който беше учен мъж, се залови със задачата и без да казва на никого, скри всичко, което притежаваше орденът. Помагаха му четирима братя, които използваха четири думи, по една за всеки като сигнал. ET IN ARCADIA EGO. Това са разместените букви от оригиналното съобщение. Подредени правилно, те съдържат точното описание на мисията им. ITEGO ARCANA DEI.

— Аз пазя тайните на Господ — преведе Марк последния ред. — Диаграмите често се използвали и през четиринайсети век.

— Значи Дьо Моле е бил подготвен? — попита Малоун.

Марк кимна.

— Дошъл във Франция с шейсет рицари и носел сто и петдесет хиляди златни гулдена и дванайсет коня, които теглели чували с кюлчета сребро — отвърна Марк. — Знаел, че му предстоят неприятности. Смятал да използва парите, за да откупи свободата си. В този трактат обаче се съдържа нещо, което малцина знаят. Командващият контингента на тамплиерите в Лангедок бил сеньор Дьо Гот. Папа Климент Пети, който повикал Дьо Моле, се казвал Бертран дьо Гот. Майката на папата била Ида дьо Бланшфор, която била роднина на Жилбер дьо Бланшфор. Така че Дьо Моле е притежавал доста изчерпателна вътрешна информация.

— Това винаги помага — каза Малоун.

— Дьо Моле знаел една подробност за Климент Пети. Преди да бъде избран за папа, Климент се срещнал с Филип Четвърти. Кралят имал властта да определя за папа когото пожелае и преди Климент да поеме папството, той му поставил шест условия. Повечето били свързани с неограничената власт на Филип, но шестото било свързано с тамплиерите. Филип искал да унищожи ордена и Климент се съгласил.

— Интересно — каза Стефани, — но в момента ми се струва, че е по-важно да разберем какво е знаел абат Бигу. Самият той поръчал надгробната плоча на Мари. Дали е знаел за връзката между тайната на рода Дьо Бланшфор и тамплиерите?

— Без съмнение — отвърна Торвалдсен. — Самата Мари дьо Бланшфор му разкрила семейната тайна. Съпругът й бил пряк потомък на Жилбер дьо Бланшфор. Когато орденът бил разгромен и започнали да горят тамплиерите на кладата, Жилбер дьо Бланшфор не разкрил местонахождението на Великата тайна. Следователно загадката около този род със сигурност е свързана с тамплиерите. Какво друго би могло да бъде?

Марк кимна.

— В Хрониките се споменава за каруци, натоварени със слама, които се придвижвали през Франция на път към Пиренеите. Били охранявани от въоръжени мъже, преоблечени като селяни. Само три от каруците стигнали целта си. За съжаление крайната им цел не е спомената никъде. В Хрониките има само една следа: Къде е най-доброто място да скриеш речно камъче?

— Насред купчина камъни — отвърна Малоун.

— Точно това каза и магистърът — кимна Марк. — За хората от четиринайсети век най-очевидното място било и най-безопасно.

Малоун отново се загледа в рисунката на надгробната плоча.

— Значи Бигу е поръчал да изсекат тази надгробна плоча, върху която зашифровано изписал, че пази тайните на Господ, и се е постарал да я изложи на показ. С каква цел? Нещо ни убягва.

Марк бръкна в раницата и извади друга книга.

— Това е доклад на маршала на ордена, написан през 1897-а. Разследвал Сониер и попаднал на друг свещеник, абат Жели от едно близко село, който открил в църквата си криптограма.

— Точно като Сониер — каза Стефани.

— Да. Жели разкодирал криптограмата и искал да я сподели и с епископа. Маршалът се представил за посредник на епископа и преписал кода, но не съобщил на никого.

Марк им показа криптограмата и Малоун разгледа редовете с букви и символи.

— Нужен е цифров код, за да се дешифрира, нали?

— Не може да се разчете без ключа — кимна Марк. — Има милиарди възможни комбинации.

— В дневника на баща ти също имаше една такава.

— Да, знам. Баща ми я е открил в неиздадения ръкопис на Ноел Корбю.

— Кларидън ни разказа.

— Което означава, че Дьо Рокфор притежава кода — намеси се Стефани. — Но дали и той не е една от заблудите в дневника на Ларс?

— Всичко, до което се е докоснал Корбю, трябва да се разглежда с подозрение — уточни Торвалдсен. — Той е разкрасил историята на Сониер, за да направи реклама на хотела си.

— Но ръкописът, който е написал… — започна Марк. — Баща ми винаги е смятал, че съдържа истински факти. Корбю е бил близък с любовницата на Сониер до смъртта й през 1953 година. Мнозина вярват, че тя му е разказала доста неща. Затова Корбю не отпечатал ръкописа. Противоречал на собствената му измислена версия.

— Но нали криптограмата в дневника е погрешна? — попита Торвалдсен. — А Дьо Рокфор сигурно е искал дневника точно заради нея.

— Можем само да се надяваме — каза Малоун. Той забеляза снимка на „Правилата на Каридад“ на масата, взе репродукцията с размер на писмо и заразглежда написаното под образа на нисичкия човек в монашески одежди, кацнал на един стол, с пръст пред устните в знак за мълчание.

АСАВОСЕ А°

DE 1681

Нещо не беше наред. Веднага се сети, че годината върху литографията в Авиньон беше 1687.

— Цяла сутрин чета за тази картина — каза Касиопея. — В края на петдесетте години на двайсети век била увредена от пожар, но преди това платното било почистено и подготвено за излагане. По време на реставрацията се разбрало, че годината не е 1687-а, а 1681-ва. Разбира се, литографията е рисувана по времето, когато годината на картината е била полуизтрита.

— Тази загадка няма отговор — поклати глава Стефани. — Всичко се променя ежеминутно.

— Правите точно каквото искаше магистърът — обади се Джефри.

Всички го погледнаха.

— Каза, че всичко ще се разкрие, когато започнете да работите заедно.

Малоун беше объркан.

— Но нали магистърът ти специално ни предупреди: „Пазете се от Инженера.“

— Може би трябва да се пазите от нея. — Джефри посочи Касиопея.

— Какво искаш да кажеш? — попита Торвалдсен.

— Нейният род се е бил срещу тамплиерите цели два века.

— Всъщност мюсюлманите са победили братството и са ги изгонили от Светите земи — заяви Касиопея. — А испанските мюсюлмани са възпирали ордена тук, в Лангедок, когато тамплиерите се опитали да разширят влиянието си на юг, отвъд Пиренеите. Така че магистърът ти е бил прав. Пазете се от Инженера.

— Какво бихте направили, ако откриете Великата тайна? — попита Джефри.

— Зависи какво ще намерим.

— Какво значение има? Наследството не е ваше.

— Доста си дързък за обикновен брат.

— Много неща са изложени на опасност, а желанието ви да докажете, че християнството е лъжа, е най-малкото.

— Не си спомням да съм споменавала, че имам подобна амбиция.

— Магистърът знаеше.

Лицето на Касиопея се изопна. Малоун я виждаше ядосана за първи път.

— Магистърът ти не знаеше нищо за намеренията ми.

— Но като ги пазите в тайна — отвърна Джефри, — само доказвате подозренията.

Касиопея се обърна към Торвалдсен.

— Този младеж може да се окаже проблем.

— Изпратен е от магистъра — отвърна Торвалдсен. — Не можем да се съмняваме.

— Ще се окаже проблем — повтори Касиопея.

— Може би — намеси се Марк, — но е част от всичко това, така че го приеми.

Тя запази спокойствие и го попита:

— Вярваш ли му?

— Няма значение — отвърна Марк. — Хенрик е прав. Магистърът му се е доверил и само това има значение. Макар добрият ми брат да ни дразни.

Касиопея се отказа от спора, но на лицето й бе изписано несъгласие. Малоун като че ли бе на нейното мнение.

Той се обърна отново към масата и се загледа в цветните снимки от църквата „Мария Магдалина“. Забеляза градината със статуята на Девата и думите МИСИЯТА 1891 и РАЗКАЯНИЕ, РАЗКАЯНИЕ, гравирани върху обърнатата обратно вестготска колона. Прерови снимките в близък план на изображенията на Христовите страдания, като за момент поспря на десетото, където един римски войник залага за наметката на Христос, а цифрите три, четири и пет се виждат ясно върху заровете. След това погледът му спря на четиринайсетото, на което се виждаше как двама мъже носят тялото на Христос в мрака.

Спомни си какво беше казал Марк в църквата и се зачуди. Вътре в гробницата ли го носеха, или навън?

Поклати глава.

Какво, за бога, ставаше тук?