Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

51

Абатство „Де Фонтен“

Понеделник, 26 юни, 00:40 ч.

Дьо Рокфор седеше пред олтара в главния параклис в официалните си бели одежди. Братята бяха насядали по скамейките пред него, напявайки древни слова, датиращи от самото Начало. Кларидън беше в архива, заровен в документи. Дьо Рокфор беше наредил на архиваря да осигури на хитреца достъп до каквото поиска, но да го наблюдава внимателно. От Живор му бяха докладвали, че всички в замъка на Касиопея Вит си бяха легнали. Един от братята наблюдаваше отпред, а другият от задната страна. И тъй като нямаше какво повече да направи, той реши да се залови със задълженията си.

Орденът щеше да приеме нова душа.

Преди седемстотин години всеки новопосветен трябвало да бъде законороден, без дългове и физически здрав да води битки. Повечето братя се обричали на безбрачие, но семейни мъже също получавали почетен статут. Престъпниците не представлявали заплаха, както и отлъчените от Църквата, защото получавали опрощение. Дълг на всеки магистър бил да следи за увеличаването на братството. Уставът ясно гласял: Ако някой светски рицар или друг мъж поиска да напусне множеството на простосмъртните и това столетие, не му отказвайте. Думите на свети Павел обаче се смятаха за основа на съвременния стандарт за приемане в братството: Дайте съгласие на духа, ако идва от Бог. Коленичилият пред него кандидат бе първият му опит да спази това правило. Отвращаваше го фактът, че подобна величествена церемония трябваше да се извърши посред нощ, зад заключени врати. Но такива бяха правилата на ордена. Неговото наследство — онова, което искаше да бъде записано в Хрониките след смъртта му — щеше да бъде завръщането към светлината.

Песнопенията спряха.

Той стана от дъбовия стол, който от самото Начало беше служил за трон на магистъра.

— Мили братко — обърна се той към кандидата, който беше коленичил пред него с ръце върху Библията, — молбата ти е голяма. Виждал си само фасадата на нашия орден. А ние живеем в това великолепно абатство. Имаме храна и вода в изобилие. Имаме дрехи, лекарства, образование и духовно удовлетворение. Живеем обаче по строги правила. Трудно е да се принесеш в услуга другиму. Когато ти се спи, може да бъдеш събуден. Ако си буден, може да бъдеш принуден да легнеш. Може да не ти се ходи, където те пращат, но трябва да отидеш. Рядко ще се случва да правиш каквото желаеш. Ще успееш ли да се справиш с тези трудности?

Мъжът, който беше към трийсетте, с вече късо подстригана коса и гладко избръснато бледо лице, погледна нагоре и отвърна:

— Ще изтърпя всичко, което е угодно на Бога.

Знаеше, че кандидатът е обикновен човек. Бяха го открили в университета преди няколко години и един от братята бе проследил развитието му и проучил семейството и миналото му. Колкото по-малко контакти и познати, толкова по-добре, а за щастие светът беше пълен със самотни души. В крайна сметка се бяха срещнали с кандидата лично и тъй като се бе оказал отзивчив, постепенно го бяха обучили. Бяха му задали обичайните въпроси. Беше ли женен? Сгоден? Давал ли бе обет или обещание пред друга религиозна общност? Имаше ли неплатени дългове? Скрити заболявания? Беше ли обвързан с мъж или жена по какъвто и да било начин?

— Мили братко — каза той на кандидата, — в нашата компания не трябва да търсиш богатства, слава или плътски наслади. Трябва да търсиш три неща. Първо, да се отречеш и отхвърлиш греховете на света. Второ, да служиш на нашия Бог. И трето, да бъдеш беден и смирен. Ще обещаеш ли на Бог и нашата Дева, че ще служиш на магистъра на този храм до края на дните си? Че ще живееш в целомъдрие и без лична собственост? Че ще спазваш законите на този дом? Че никога няма да напуснеш ордена нито насила, нито в момент на слабост, в добри или в лоши времена?

Тези думи бяха използвани от самото Начало и Дьо Рокфор си спомни мига, когато бяха отправени към него преди трийсет години. Още усещаше огъня, който бяха възпламенили и който сега гореше с яростна сила. Да бъдеш тамплиер означаваше много. И той беше решен всеки кандидат, който щеше да облече расото по време на управлението му, да осъзнава тази пълна отдаденост.

Той погледна коленичилия мъж.

— Какво ще отговориш, братко?

— De par dieu. В името на Бога, ще го направя.

— Съзнаваш ли, че може да се наложи да жертваш живота си? — След случилото се през последните няколко дни този въпрос придобиваше особено значение.

— Без съмнение.

— И защо би пожертвал живота си за нас?

— Защото магистърът ми заповядва.

Верният отговор.

— И ще го сториш без възражения?

— Да възразя би означавало да наруша устава. Задачата ми е да му се подчинявам.

Дьо Рокфор направи знак на един брат, който извади парче плат от дървен шкаф.

— Стани — каза той на кандидата.

Младият мъж се изправи. Беше облечен в черна вълнена дреха, която покриваше крехката му фигура до босите крака.

— Съблечи я — заповяда Дьо Рокфор и мъжът вдигна дрехата над главата си. Под нея той беше облечен с бяла риза и черен панталон.

Братът с плата се приближи и застана отстрани.

— Ти свали покривалото на материалния свят — поясни Дьо Рокфор. — Сега те обгръщаме с дрехата на твоето членство и ще празнуваме прераждането ти като брат от нашия орден.

Той направи жест и братът се приближи и уви кандидата с плата. Дьо Рокфор беше виждал много възрастни мъже да плачат в този момент. Самият той се беше борил да овладее чувствата си, когато същото парче плат беше загърнало тялото му. Никой не знаеше колко старо е това наметало, но в шкафа за посвещението се пазеше едно още от Началото. Знаеше добре историята на една от някогашните плащаници. С нея било увито тялото на Жак дьо Моле след разпъването му на вратата на Парижкия храм. Дьо Моле лежал увит в ленения плат два дни, прекалено изнемощял и изранен, за да може да се помръдне. През това време бактериите и химическите вещества от тялото му попили в тъканта. Петдесет години по-късно очертанията били възприети от лековерните християни за контури на Христовото тяло.

Това винаги му се бе струвало безкрайно подходящо. Магистърът на рицарите тамплиери — водачът на един предполагаемо еретичен орден — се беше превърнал в модела, по който всички художници след него рисуваха лицето на Христос.

Той се вгледа в насъбралото се множество.

— Пред вас стои най-новият ни брат. Той е с плащаницата, символизираща прераждането. Всички ние сме преживели този момент и това ни свързва. Когато ме избрахте за ваш магистър, аз ви обещах нов орден и нова посока. Обещах ви, че отсега нататък малцината няма да знаят повече от мнозинството. Обещах ви, че ще открия Великата тайна.

Той пристъпи напред.

— В момента в архивите ни се намира човек, който знае неща, които са ни нужни. За съжаление, докато предишният магистър бездействаше, хора извън нашия орден са правили проучвания. Лично проследих действията им, изчаквайки подходящия момент да се включим в това търсене. — Той замълча. — Този момент настъпи. Отвъд тези стени има братя, които участват в търсенето, и скоро към тях ще се присъединят и други от вас.

Докато говореше, погледът му се отправи към капелана. Италианецът със строги черти беше главен прелат, най-висшият свещенослужител в ордена. Ръководеше останалите свещеници, които представляваха една трета от членовете на ордена, посветили живота си единствено на Христа. Думите му имаха тежест, още повече че говореше изключително рядко. Преди малко, когато съветът беше свикан, капеланът беше изразил загрижеността си по повод неотдавнашните смъртни случаи.

— Прекалено бързаш — беше заявил капеланът.

— Правя това, което орденът иска.

— Правиш това, което искаш ти.

— Има ли разлика?

— Говориш като предишния ни магистър.

— Той беше прав. И макар да не бях съгласен с него по множество други въпроси, аз му се подчинявах.

Прямотата на по-младия мъж не му се беше понравила, особено пред съвета, но той знаеше, че мнозина го уважаваха.

— Какво смяташ, че трябва да направя?

— Да пазиш живота на братята.

— Братята знаят, че може да се наложи да жертват живота си.

— Не сме в средновековието. Не водим кръстоносен поход. Тези мъже са се посветили на Бога и са се врекли да ти служат. Нямаш право да отнемаш живота им.

— Възнамерявам да открия Великата тайна.

— С каква цел? Оцелели сме без нея повече от седемстотин години. Тя не е важна.

Беше шокиран.

— Как можеш да говориш така? Та тя е нашето наследство.

— Какво значение би могло да има то днес?

— Може да се окаже нашето спасение.

— Ние вече сме спасени. Всички мъже тук имат чисти души.

— Орденът не заслужава изгнание.

— Сами сме си наложили това изгнание. И сме доволни в него.

— Аз не съм.

— Значи това е твоя битка, не наша.

В него се надигна ярост.

— Няма да търпя възражения.

— Магистре, минала е по-малко от седмица, а вече забравяш откъде идваш.

Загледан в капелана, той се опитваше да разгадае непроницаемото му лице. Вярваше във всяка своя дума. Нямаше да позволи възражения. Великата тайна трябваше да бъде открита. Отговорът беше в ръцете на Ройс Кларидън и хората в замъка на Касиопея Вит. Не обърна внимание на безразличния поглед на капелана и се обърна към множеството пред него.

— Братя мои. Нека се помолим за успеха.