Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

25

Рен-льо-Шато, събота, 24 юни, 9:30 ч.

Малоун отвори вратата на пежото. Стефани вече беше в колата.

— Видя ли някого? — попита тя.

— Снощните ни двама приятели са се върнали. Издръжливи копелета.

— Някаква следа от момичето с мотоциклета?

Беше споделил подозренията си с нея.

— Не бих го очаквал.

— Къде са онези две приятелчета?

— В едно червено рено на другия край, зад водната кула. Не се обръщай. Да не ги подплашим.

Той нагласи страничното огледало, така че да вижда реното. Няколко туристически автобуса и десетина коли вече бяха изпълнили песъчливия паркинг. От ясното време от предния ден нямаше и следа и небето бе покрито с кафеникави дъждовни облаци. Щеше да вали, и то скоро. Тръгваха за Авиньон, на около сто и петдесет километра, за да открият Ройс Кларидън. Малоун вече бе направил справка с картата и бе избрал най-подходящия маршрут за измъкване от преследвачи.

Запали колата и двамата бавно излязоха от селото. Когато отминаха градската порта и поеха по виещия се надолу път, той забеляза, че реното пази дискретна дистанция.

— Как смяташ да се отървем от тях?

— По старомодния начин — усмихна се той.

— Винаги планираш поне една крачка напред, а?

— Един човек, за когото работех навремето, ме научи.

Откриха магистрала D118 и се отправиха на север. Според картата разстоянието до магистрала А61 беше трийсет и пет километра. Това беше платената магистрала южно от Каркасон, която водеше на североизток към Авиньон. На около десет километра напред, при Лиму, пътят се разделяше на две, като единият пресичаше река Од и влизаше в Лиму, а другият продължаваше на север. Реши, че това е шансът му. Заваля дъжд. Отначало слабо, после все по-силно.

Включи предните и задните чистачки. Шосето и в двете посоки бе пусто. Явно съботната утрин бе задържала хората по домовете им.

Със запалени фарове за мъгла реното се движеше с неговата скорост, а после започна да ускорява. Малоун видя в задното стъкло как задминава колата точно зад него, след това набира скорост и се изравнява с пежото в лентата за насрещно движение.

Прозорецът на спътника на шофьора се смъкна и оттам се показа дулото на пистолет.

— Дръж се — каза Малоун на Стефани.

Настъпи газта и взе завоя твърде рязко. Реното изгуби скорост и остана зад тях.

— Май има промяна в плановете. Сенките ни са станали агресивни. Защо не легнеш между седалките?

— Голямо момиче съм. Просто карай.

Той взе още един завой и реното започна да скъсява разстоянието помежду им.

С мъка задържаше гумите върху настилката на шосето. Асфалтът бе покрит от плътна пелена изпарения и с всяка изминала минута ставаше все по-хлъзгав. Нямаше жълта маркировка, а ръбът на асфалта бе частично скрит от локви, върху които колата лесно можеше да поднесе.

Един куршум удари и напука задното стъкло, без да го разтроши, но той се съмняваше, че ще понесе още един удар. Започна да кара на зигзаг, като само предполагаше докъде стига асфалтът от двете му страни. Забеляза приближаваща в насрещната лента кола и се прибра в своята.

— Можеш ли да стреляш с пистолет? — попита той, без да откъсва очи от пътя.

— Къде е?

— Под седалката. Взех го от онзи тип снощи. Пълнителят е непокътнат. Гледай да не стреляш напразно. Трябва малко да се отдалечим от тези типове.

Тя намери пистолета и смъкна стъклото на прозореца. Видя я как протяга ръка, прицелва се назад и изстрелва пет куршума.

Изстрелите постигнаха желания ефект. Реното изостана, но не се отказа от преследването. Той взе поредния завой, без да поднесе, действайки със спирачката и газта, както го бяха обучавали преди много години. Достатъчно бе играл ролята на лисицата.

Направи рязък завой към лентата в южна посока и удари спирачките. Гумите залепнаха върху влажния асфалт с остро изсвистяване. Реното прелетя покрай тях в съседната лента. Той отпусна спирачката, премина на втора и натисна педала на газта до край. Гумите се превъртяха, след това изстреляха колата напред. Смени на пета.

Реното вече беше пред него. Подаде още газ. Деветдесет и пет. Сто и пет. Сто и петнайсет километра в час. Гонитбата го зареждаше с адреналин. От доста време не бе участвал в подобен екшън. Изви волана към съседната лента и се изравни с реното. И двете коли се движеха със сто и двайсет километра в час по сравнително равен отрязък от пътя. Внезапно превалиха нисък хълм и се вдигнаха над асфалта, а гумите издадоха силен плясък, когато каучукът докосна мократа повърхност на пътя. Тялото му се изви нагоре, после рязко надолу, разтърсвайки мозъка му. Коланът го задържа на седалката.

— Забавно е — обади се Стефани.

Отляво и отдясно се простираха зелени поля — море от лавандула, аспержи и лози. Реното се изравни с него с рев. Хвърли още един поглед надясно. Един от късо подстриганите мъже тъкмо се провираше през страничния прозорец, за да се извие над покрива на колата за по-добър прицел.

— Стреляй в гумите — нареди Малоун на Стефани.

Тя тъкмо се накани да стреля, когато Малоун забеляза пред тях камион, изпълнил изцяло лентата, по която реното се движеше на север. Достатъчно бе пътувал из двулентовите главни пътища на Европа, за да знае, че за разлика от Америка, където камионите хвърчаха с безразсъдна скорост, тук те пълзяха като охлюви. Надявал се бе да засекат някой от тях по-близо до Лиму, но човек трябва да се възползва от шанса, когато му го поднесат. Камионът бе на по-малко от двеста метра разстояние. Всеки момент щяха да го връхлетят и за щастие неговата лента бе чиста.

— Чакай — извика той. — Продължи да кара успоредно, без да дава възможност на реното да се измъкне. Шофьорът трябваше да набие спирачки или да се удари в камиона, или пък да извие в откритото поле. Надяваше се камионът да не излезе от лентата, иначе той самият нямаше да има друг избор, освен да разчита на някоя нива. Шофьорът на реното явно осъзна вариантите, защото изви волана и излезе от асфалта.

Малоун профуча край камиона по празната лента за насрещното движение. Един поглед в огледалото потвърди, че реното е затънало в жълтеникавата кал.

Той се върна в правилната лента, пое си дъх, но запази скоростта и в крайна сметка изостави главния път при Лиму, както бе планирал.

 

 

Пристигнаха в Авиньон малко след единайсет. Дъждът бе спрял и ярката слънчева светлина заливаше гористата местност, а меките хълмове блестяха в зелено и златно като страница от стар ръкопис. Средновековна стена с кулички опасваше града, служил за столица на християнския свят в продължение на близо сто години. Малоун умело провря пежото през лабиринта от тесни улички до един подземен паркинг.

Изкачиха стълбите до приземното ниво и излязоха навън. Малоун бе поразен от църквите в римски стил, обградени от облени в слънце сгради, с покриви и стени с цвета на мръсен пясък. Атмосферата определено беше италианска. Тъй като бе краят на седмицата, туристите бяха придошли с хиляди, а пъстрите навеси и чинарите по площад „Л’Орлож“ криеха в сенките си шумни тълпи.

Следвайки указанията от дневника на Ларс Нел, те тръгнаха надолу по една от многото улички. Докато крачеха, Малоун се замисли за XIV век, когато папите сменили римската река Тибър за френската Рона и се настанили в огромния дворец на хълма. Авиньон се превърнал в убежище за еретиците. Евреите си купували търпимост на съвсем поносими цени, престъпниците живеели необезпокоявани, игралните домове и бордеите процъфтявали. Службите по реда били доста толерантни и разходките след мръкване можели да се окажат опасни за живота. Какво бе писал Петрарка? Обител на злочестия, отвсякъде бълват лъжи. Надяваше се, че за шестстотин години нещата са се променили.

Адресът на Ройс Кларидън всъщност беше антикварен магазин за книги и мебели, а витрината му бе изпълнена с томове на Жул Верн от началото на XX век. Входната врата бе заключена, но залепената на стъклото бележка гласеше, че днес търговията ще се извършва на пазара „Жан Жорес“ като част от ежемесечния панаир на книгата.

Помолиха да ги упътят към пазара, който бе разположен точно до главния булевард. Разнебитени метални маси бяха пръснати из осеяния с дръвчета площад. Пластмасови щайги приютяваха френски книги и някои английски заглавия, послужили за сценарии на филми. Панаирът явно привличаше по-различен тип посетители — късо подстригани, с очила, вратовръзки и бради, — не се виждаше нито един фотоапарат или камера.

Отстрани с мъка се изкачваха автобуси, натоварени с туристи на път към папския дворец, а ръмженето на дизелите заглушаваше думкането на ударните инструменти на оркестъра, който свиреше от другата страна на улицата. Празна кутийка от кока-кола издрънча по плочника и стресна Малоун. Беше доста напрегнат.

— Има ли нещо?

— Твърде много разсейващи елементи.

Тръгнаха бавно из пазара, а окото му на библиофил разучаваше стоката. Хубавите неща бяха увити в найлон. Отгоре имаше сложено картонче, посочващо произхода и цената на книгата, която, както забеляза, бе доста висока за ниското качество. Един продавач ги упъти до щанда на Ройс Кларидън в другия край на пазара, далеч от улицата. Жената, която се грижеше за масите, бе ниска и набита, с прибрана на кок сламеноруса коса. Носеше слънчеви очила и всякаква привлекателност бе заличена от цигарата между устните й. Пушенето никога не бе допадало на Малоун.

Разгледаха книгите й, всичките изложени върху разнебитен шкаф за телевизор. Повечето от подвързаните с плат томчета бяха в окаяно състояние. Съмняваше се, че някой би ги купил.

Представи себе си и Стефани. Жената не каза своето име и продължи да пуши.

— Минахме покрай магазина ви — каза той на френски.

— Днес е затворено. — Резкият й тон даваше да се разбере, че не желае да я занимават.

— Не се интересуваме от нещата в магазина — поясни той.

— Тогава порадвайте се на тези прекрасни книги.

— Толкова зле ли върви бизнесът?

Тя дръпна още веднъж от цигарата.

— Отвратително.

— Тогава защо стоите тук? Защо не заминахте за провинцията за през деня?

Тя го изгледа с подозрение.

— Не обичам въпросите. Особено от американци, които говорят лош френски.

— Мислех, че моят е добър.

— Не е.

Той реши да си дойде на думата.

— Търсим Ройс Кларидън.

Тя се разсмя.

— Че кой ли не го търси?

— А бихте ли ни осветлили кой друг го търси? — Тази кучка започваше да му лази по нервите.

Тя не отговори веднага. Вместо това погледът й се отклони към двама-трима души, които разглеждаха стоката й. Оркестърът от другата страна на улицата подхвана нова мелодия. Потенциалните й клиенти си тръгнаха.

— Трябва да ги следя непрекъснато — промърмори тя. — Всичко са готови да откраднат.

— Я да видим — каза той. — Ще купя цяла щайга, ако ми отговорите на един въпрос.

Предложението я заинтригува.

— Какво искате да знаете?

— Къде е Ройс Кларидън?

— Не съм го виждала от пет години.

— Това не е отговор.

— Замина.

— Къде?

— Стига ви за една щайга книги.

Явно нямаше да научат нищо от нея, а той нямаше намерение да й дава повече пари. Така че подхвърли банкнота от петдесет евро върху масата и вдигна една щайга.

— Отговорът ти не върши никаква работа, но ще спазя моята част от сделката.

Отиде до една отворена боклукчийска кофа, обърна щайгата и изсипа съдържанието вътре. След това я хвърли обратно върху масата.

— Да тръгваме — каза на Стефани.

— Хей, американецо.

Той спря и се обърна. Жената се изправи от стола си.

— Това ми хареса.

Той зачака.

— Ройс го търсят много кредитори, но е лесен за намиране. Проверете в лудницата във Вилньов-лез-Авиньон. — Тя врътна показалец до слепоочието си. — Ройс е смахнат.