Стив Бери
Наследството на тамплиерите (46)

44

Малоун караше максимално бързо по криволичещия път. Когато стигна равнината, зави на запад към основната магистрала и след около километър се отклони на юг към Пиренеите.

— Къде отиваме? — попита Стефани.

— Да се видим с Касиопея Вит. Възнамерявах да отида сам, но май е време всички да се запознаем с нея. — Имаше нужда да се разсее. — Разкажи ми за нея — обърна се той към Марк.

— Не знам много. Чух, че баща й бил богат испански предприемач, а майка й — мюсюлманка от Танзания. Ужасно е умна. Има дипломи по история, изкуство, религия. Освен това е богата. Наследила е доста пари, но и е спечелила много. Двамата с баща ми често имаха конфликти.

— За какво? — попита Малоун.

— Нейната мисия е да докаже, че Христос не е умрял на кръста. Преди дванайсет години на религиозния фанатизъм се гледаше другояче. Хората не ги беше грижа за талибани и Ал Кайда. По онова време Израел бе горещата точка и Касиопея се дразнеше от факта, че на мюсюлманите гледат като на екстремисти. Мразеше арогантността на християнството и самонадеяността на юдейството. Баща ми би казал, че търси истината. Искаше да развенчае мита, за да докаже колко много си приличат Исус Христос и Мохамед в действителност. Сходни съдби — сходни интереси.

— Нима баща ти не е искал точно това?

— Същото му казвах и аз.

Малоун се усмихна.

— Колко остава до дома й?

— По-малко от час. След няколко километра трябва да завием надясно.

Малоун погледна в огледалото за обратно виждане. Все още никой не ги следеше. Чудесно. Намали скоростта на входа на градче, наречено Сен Лу. Тъй като беше неделя, всички магазини бяха затворени, освен една бензиностанция и един смесен магазин на юг от града. Той зави натам и спря.

— Изчакайте тук — каза той, докато излизаше от колата. — Трябва да свърша нещо.

Малоун отби от магистралата и пое по покрит с чакъл път навътре в гъстата гора. Една табела гласеше, че половин километър по-нататък се намира Живор — средновековно приключение в съвременния свят. Пътуването от Рен беше отнело по-малко от петдесет минути. През повечето време се бяха движили на запад, бяха задминали руините на катарската крепост „Монсегур“ и се бяха насочили на юг към планините.

Двулентовият път беше добре поддържан, а разлистените букове от двете му страни образуваха тунел и създаваха усещането за призрачно спокойствие. Портата се отваряше към открито тревно пространство с паркирани коли. В края му се издигаха стройни борове и ели. Той спря и всички слязоха. Табела на английски и френски посрещаше гостите.

АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ОБЕКТ „ЖИВОР“

Добре дошли в миналото. Тук, в Живор, навремето използван от Луи IX, се строи замък с материалите и технологиите, използвани от майсторите през XIII век. Наличието на кула се смятало за най-висшия символ на властта на владетеля, а замъкът в Живор е конструиран като военна крепост с дебели стени и множество ъглови кули. Околностите предлагат изобилие от вода, камък, пръст и пясък, както и дървесина, нужни за построяването на крепостта. Копачи, каменоделци, зидари, дърводелци, ковачи и грънчари сега работят, живеят и се обличат точно като хората преди седем века. Проектът е финансиран от частно лице и се очаква замъкът да бъде построен за 30 години. Приятно прекарване в XIII век.

— Касиопея Вит сама ли финансира проекта? — попита Малоун.

— Средновековната история е нейната страст — отвърна Марк. — В университета в Тулуза всички я познаваха.

Малоун беше решил, че директният подход е най-добър. Вит несъмнено очакваше, че в крайна сметка той ще я открие.

— Къде живее?

Марк посочи на изток, където преплетените клони на дъбовете и брястовете хвърляха сенките си върху един път.

— Замъкът е натам.

— Тези коли за туристите ли са? — попита той.

Марк кимна.

— Организират обиколки на строежа, за да събират средства. Аз също съм правил обиколката в началото на строителните работи. Впечатлен съм от размаха й.

Той тръгна по алеята към замъка.

— Хайде да поздравим домакинята.

Вървяха мълчаливо. В далечината, върху стръмния склон на един хълм, забеляза мрачните останки на каменна кула, пожълтели от мъх. Сухият въздух беше топъл и неподвижен. Килим от лилав пирен и диви цветя покриваше земята от двете страни на алеята. Малоун си представи звъна на оръжия и бойните викове, които са ехтели в долината преди векове, когато са се водели битки за господство. Над главите им се чу пронизителен писък на прелитащи гарвани.

На стотина метра надолу по алеята изникна замъкът. Намираше се в закътана долчинка, която му осигуряваше пълно уединение. Тъмночервени тухли и камъни бяха подредени симетрично по четирите етажа на сградата, оградена от две обрасли с бръшлян кули с полегати, покрити с плочи покриви. Зеленината бе плъзнала по фасадата като ръжда по метал. От трите страни на замъка се забелязваха следи от стар ров, запълнен с трева и листа. Стройни дървета се издигаха от задната част, а жив плет от добре подкастрен тис пазеше основата.

— Бива си я къщата — отбеляза Малоун.

— От шестнайсети век е — каза Марк. — Чух, че купила замъка и прилежащия археологически обект. Нарича мястото Роял Шампан, на името на един от кавалерийските полкове на Луи XV.

Отпред бяха паркирани две коли. Последен модел „Бентли Континентал“, който, доколкото Малоун си спомняше, струваше около 160 000 долара, и „Порше Роудстър“, което беше евтино в сравнение с другата кола. Имаше и един мотоциклет. Малоун отиде до него и огледа задната гума и броня. Лъскавият метал беше издраскан.

Знаеше точно как се бе случило.

— Ето къде е попаднал куршумът ми.

— Точно така, мистър Малоун.

Той се обърна. Гласът идваше откъм галерията с колони. Пред входната врата стоеше висока слаба жена с дълги до раменете кестеняви коси. Чертите й наподобяваха красотата на египетските богини — тънки вежди, изпъкнали скули, малък нос. Кожата й беше с цвят на махагон, бе облечена с елегантна блуза без ръкави, разкриваща изящните й рамене, и къса до коленете копринена пола. Беше обута в кожени сандали. Облеклото й беше ежедневно, но елегантно, сякаш бе тръгнала на разходка по Шанз-Елизе.

— Очаквах ви — усмихна му се тя. Погледите им се срещнаха и той зърна решителност в дълбоките като езера тъмни очи.

— Странно, защото реших да ви посетя едва преди час.

— О, мистър Малоун, сигурна съм, че съм на челно място в списъка ви поне от два дни, откакто стреляхте по мотоциклета ми в Рен.

— Защо ме заключихте в кула „Магдала“? — полюбопитства той.

— Надявах се да използвам времето, за да си тръгна тихомълком. Но вие се измъкнахте прекалено бързо.

— А защо изобщо стреляхте по мен?

— Нямаше да можете да научите нищо от човека, когото нападнахте.

Той отбеляза игривите нотки в гласа й, със сигурност предназначени да го обезоръжат.

— Или пък не сте искали да говоря с него? Няма значение, благодаря, че ми спасихте кожата в Копенхаген.

— И сам щяхте да намерите начин да се измъкнете — подмина тя благодарностите му. — Аз просто ускорих нещата.

Той забеляза, че поглежда зад рамото му.

— Марк Нел. Радвам се, че най-накрая се срещаме и че не сте загинали в онази лавина.

— Виждам, че продължавате да се месите в хорските работи.

— Не смятам това за намеса. Просто следя действията на хората, които ме интересуват. Точно като баща ви. — Касиопея мина покрай Малоун и протегна ръка на Стефани. — Радвам се да се запознаем. Познавах добре съпруга ви.

— Доколкото разбирам, двамата с Ларс не сте били особено добри приятели.

— Не мога да повярвам, че някой би изрекъл това. — Касиопея погледна Марк дяволито. — Вие ли сте казали подобно нещо на майка си?

— Не, не беше той — каза Стефани. — Ройс Кларидън ми каза.

— Е, виж, с него трябва да сте внимателни. Ако му вярвате, само ще си навлечете неприятности. Предупредих Ларс за него, но той не ме послуша.

— По този въпрос сме на едно мнение — обади се Стефани.

Малоун представи Джефри.

— Вие сте от братството, нали? — попита Касиопея.

Джефри мълчеше.

— Не очаквах да ми отговорите. И все пак, вие сте първият тамплиер, с когото се запознавам по цивилизован начин.

— Не е точно така — възрази Джефри, посочвайки Марк. — Сенешалът също е от братството, а сте се запознали първо с него.

Малоун се замисли над тази информация. Досега младият мъж беше изключително мълчалив.

— Сенешал ли? — изненада се Касиопея. — Сигурна съм, че историята е интересна. Защо не влезем? Тъкмо приготвяха обяда ми, но когато видях, че идвате, помолих иконома да сложи допълнителни прибори. Вече трябва да са сервирали.

— Чудесно — каза Малоун. — Умирам от глад.

— Тогава да хапнем. Имаме много за обсъждане.

Те я последваха вътре и Малоун огледа скъпите италиански скринове, уникалните рицарски доспехи и испанските поставки за факли, дамаските от Бове и фламандските картини. Колекция за познавачи.

Стигнаха до просторна трапезария с облепени с позлатена кожа стени. Слънчевата светлина се процеждаше през прозорците с пищна драперия и заливаше масата с бяла покривка и мраморния под в светлозелени тонове. От тавана висеше полилей с дванайсет електрически свещи. Прислугата слагаше блестящи сребърни прибори на всяко място.

Обстановката бе впечатляваща, но вниманието на Малоун беше приковано от мъжа, който седеше на отсрещния край на масата.

Класацията на списание „Форбс“ го сочеше като осмия по богатство човек в Европа, а властта и влиянието му бяха правопропорционални на милиардите му. Държавни глави и членове на кралското семейство го познаваха добре. Кралицата на Дания го наричаше свой личен приятел. Благотворителни организации по целия свят разчитаха на щедрите му дарения. През последната година Малоун бе прекарвал поне три дни седмично в компанията му. Разговаряха за книги, за политика, за света, за несправедливия живот. Малоун пристигаше и си отиваше от имението му, сякаш беше част от семейството му, и в много отношения се чувстваше точно така.

Сега обаче се появиха сериозни съмнения. Почувства се глупаво.

Но Хенрик Торвалдсен само се усмихваше.

— Крайно време беше, Котън. Чакам те от два дни.