Стив Бери
Наследството на тамплиерите (32)

30

Абатство „Де Фонтен“

Сенешалът съзря такава омраза в очите на Джефри, каквато никога по-рано не бе виждал.

— Обясних на новия ни магистър — каза Джефри и натисна пистолета по-силно във врата на Дьо Рокфор — да стои мирно, иначе ще го застрелям.

Сенешалът пристъпи към тях и пъхна пръст под бялата мантия, право в защитната жилетка.

— Ако не бяхме започнали да стреляме, щяхте да започнете вие, нали? Идеята е била да ни застрелят по време на бягството. По този начин решавате проблемите си. Аз съм отстранен, а ти си спасителят на ордена.

Дьо Рокфор не отговори.

— Затова и влезе сам. Да довършиш лично работата. Видях как заключи вратата на спалнята. За да няма свидетели.

— Трябва да тръгваме — каза Джефри.

Осъзнаваше опасността на подобно начинание, но, от друга страна, се съмняваше някой брат да рискува живота на магистъра.

— Къде отиваме?

— Ще ви покажа.

С пистолет, все така опрян в шията на Дьо Рокфор, Джефри поведе заложника си към другия край на спалнята. Сенешалът извади собствения си пистолет и когато стигнаха вратата, дръпна резето. В коридора стояха петима въоръжени мъже. Виждайки водача си в опасност, те вдигнаха оръжие, готови да стрелят.

— Свалете пистолетите — нареди Дьо Рокфор.

Не му се подчиниха.

— Заповядвам ви да свалите оръжието. Не искам повече кръвопролитие.

Галантният жест предизвика желания ефект.

— Отстъпете — каза Джефри.

Братята се подчиниха.

Джефри посочи с пистолета и заедно с Дьо Рокфор излязоха в коридора. Сенешалът ги последва. В далечината се чуха камбани. Беше един часът следобед. Обедните молитви щяха да приключат скоро и коридорите отново щяха да се изпълнят с мъже в раса.

— Трябва да се движим бързо — каза сенешалът.

Джефри тръгна заедно с пленника по коридора. Сенешалът го следваше, пристъпвайки заднишком, с поглед, впит в петимата братя.

— Останете там — нареди им той.

— Правете каквото ви казва — провикна се Дьо Рокфор. Тримата се скриха зад завоя.

 

 

Гризеше го любопитство. Как точно очакваха да се измъкнат от абатството? Какво бе казал Джефри?_Ще ви покажа._ Сметна, че единственият начин да разбере нещо е да тръгне с тях, затова нареди на мъжете да останат на място.

Сенешалът бе стрелял в него два пъти. Ако не бе проявил нужната пъргавина, третият куршум щеше да се забие в черепа му. Залозите очевидно се бяха вдигнали. Похитителите му имаха някаква мисия, която вероятно бе свързана с предшественика му, тайна, която отчаяно искаше да разкрие.

Пътешествието до Дания се бе оказало безрезултатно. Засега нищо не бяха научили и в Рен-льо-Шато. И макар да бе успял да дискредитира предишния магистър след смъртта му, можеше да се окаже, че старецът ще се смее последен.

Освен това хич не му харесваше, че двама от хората му бяха ранени. Не бе най-подходящият начин да започне мандата си. Братята се стремяха към ред. На безредието се гледаше като на слабост. Последният опит на хаоса да нахлуе зад стените на абатството бе по време на Френската революция, когато разярените тълпи се опитали да си проправят път. Но след като неколцина бяха намерили смъртта си, бяха отстъпили. Абатството бе място на спокойствие и усамотение. Наистина, обучаваха се на насилие — понякога дори го използваха, — но винаги го укротяваха с дисциплина. Сенешалът обаче бе демонстрирал пълна липса на дисциплина. Неколцината братя, които може би проявяваха някаква вярност към него, сега щяха да бъдат спечелени за собствената му кауза заради тежките нарушения на устава.

Но накъде все пак се бяха отправили двамата?

Продължиха по различни коридори, покрай работилниците, библиотеката, после по други пусти коридори. Чуваше стъпки зад гърба им, петимата братя ги следваха, готови да действат при първа възможност. Ако някой от тях се намесеше, преди да им бе наредил, щеше да се разрази истински ад. Спряха пред богато резбована врата с обикновена желязна дръжка.

Покоите на магистъра. Неговите покои.

— Ето тук — каза Джефри.

— Но защо? — попита сенешалът. — Сами влизаме в капан.

— Моля ви, влезте.

Сенешалът бутна вратата, след това дръпна резето зад гърба им.

Дьо Рокфор бе смаян. И безкрайно любопитен.

 

 

Сенешалът бе притеснен. Бяха затворени в капана на стаята на магистъра, чийто единствен изход бе самотният кръгъл прозорец, отворен над нищото. На челото му избиха капки пот и той избърса солената влага от очите си.

— Седнете — нареди Джефри на Дьо Рокфор и новият магистър седна до бюрото.

Сенешалът огледа стаята.

— Виждам, че вече сте променили някои неща.

До стените имаше нови тапицирани столове. И нова маса. Покривката на леглото бе сменена, както и някои от вещите върху масите и бюрото.

— Това вече е моят дом — заяви Дьо Рокфор.

Забеляза лист хартия върху дървото с почерка на учителя му. Посланието до наследника, оставено според устава. Вдигна написаната на машина страница и зачете.

Нима мислиш, че това, което смяташ за нетленно, няма да изтлее? Възлагаш всичките си надежди върху светското и твоят бог е в този живот. Не съзнаваш, че ще бъдеш унищожен. Живееш сред смърт и тъмнина, опиянен от пожари, изпълнен с горчилка. Умът ти е помрачен заради тлеещия пожар в душата ти, а радостта ти е да тровиш и побеждаваш враговете си. Над главата ти вместо слънце се е надигнала тъма, защото си разменил свободата си с робство. Ще се провалиш, това е ясно.

— Учителят ти смяташе пасажите от Евангелието на Тома за особено подходящи — отбеляза Дьо Рокфор. — И очевидно е смятал, че аз, а не ти, ще облека бялата мантия след смъртта му. Тези думи със сигурност не са били предопределени за избраника му.

Така беше. Интересно защо учителят му бе имал толкова малко вяра в него, след като дори в последните си часове го бе насърчавал да се стреми към високия пост.

— Трябва да го послушаш — каза той.

— Съветът му е съвет на слаба душа.

Чу се думкане по вратата.

— Магистре? Вътре ли сте? — Ако братята не възнамеряваха да взривят вратата, нямаше голяма опасност да успеят да я разбият.

Дьо Рокфор вдигна очи към него.

— Отговори им — нареди сенешалът.

— Добре съм. Отдръпнете се.

Джефри пристъпи към прозореца. Дьо Рокфор кръстоса крака и се облегна на стола си.

— Какво се надявате да постигнете? Това е глупост.

— Млъкни. — Но сенешалът си мислеше същото.

— Магистърът остави и други слова — обади се Джефри от другия край на стаята.

Сенешалът и Дьо Рокфор се обърнаха към него, а Джефри бръкна под расото си и измъкна плик за писмо.

— Ето истинското му последно послание.

— Дай ми го — нареди Дьо Рокфор, надигайки се от стола.

Джефри насочи пистолета си.

— Седнете.

Дьо Рокфор остана прав. Джефри наклони дулото и се прицели в краката.

— Жилетката няма да ви свърши работа.

— Ще ме убиеш ли?

— Ще ви осакатя.

Дьо Рокфор седна.

— Смел помощник имаш — обърна се той към сенешала.

— Той е брат от Храма.

— Жалко, че няма да стигне до клетва.

Ако думите имаха за цел да предизвикат реакция у Джефри, то определено не я постигнаха.

— Никъде няма да отидете — каза Дьо Рокфор.

Сенешалът наблюдаваше помощника си. Джефри отново се взираше навън, сякаш чакаше нещо.

— Ще ми бъде приятно да ви видя наказани и двамата — подхвърли Дьо Рокфор.

— Казах ти да мълчиш — нареди сенешалът.

— Твоят магистър се смяташе за много хитър. Знам, че съвсем не беше така.

Личеше си, че Дьо Рокфор иска да каже още нещо.

— Е, добре, ще захапя въдицата. Какво има още?

— Великата тайна. Тази идея го беше погълнала, както и всички останали магистри. Всеки искаше да я открие, но нито един не успя. Учителят ти прекара доста време в проучване, а твоят млад приятел му помагаше.

Сенешалът хвърли поглед към Джефри. Помощникът му не откъсваше очи от прозореца. Обърна се към Дьо Рокфор.

— Нали самият ти си бил на път да го откриеш. Така поне каза на конклава.

— Истина е.

Сенешалът не му повярва.

— Твоят млад приятел и покойният магистър бяха чудесен екип. Научих, че наскоро са претърсили архивите ни с подновен ентусиазъм, което доста ме заинтригува.

Джефри се обърна, прекоси ядосано спалнята и напъха плика обратно под расото си.

— Нищо няма да научите. — Гласът му бе преминал в крясък. — Това, което ще бъде намерено, не е за вас.

— Така ли? — попита Дьо Рокфор. — А какво точно ще бъде намерено?

— Такива като вас не ще тържествуват. Магистърът бе прав. Вие сте опиянен от пожари и изпълнен с горчилка.

Дьо Рокфор изгледа Джефри с каменно изражение.

— Двамата с магистъра сте открили нещо, нали? Знам, че си изпратил две пратки по пощата и дори знам на кого. Погрижих се за единия от получателите, ще се погрижа и за втория. Много скоро ще знам всичко, което сте знаели вие двамата.

Дясната ръка на Джефри замахна и пистолетът се стовари върху слепоочието на Дьо Рокфор. Магистърът се олюля зашеметен, после подбели очи и се свлече на пода.

— Нужно ли беше? — попита сенешалът.

— Трябва да е доволен, че не го застрелях. Но магистърът ме накара да обещая, че няма да нараня този глупак.

— Двамата с теб трябва сериозно да си поговорим.

— Първо трябва да се измъкнем оттук.

— Не мисля, че братята в коридора ще го допуснат.

— Те не са проблем.

Долавяше някакъв намек.

— Знаеш ли друг изход?

Джефри се усмихна.

— Магистърът бе съвсем ясен.