Стив Бери
Наследството на тамплиерите (20)

18

Рен-льо-Шато, 13:30 ч.

Малоун и Стефани си запробиваха път през претъпканото селце. По централната улица забръмча поредният автобус на път за паркинга. Стефани влезе в някакъв ресторант и размени няколко думи със собственика. Малоун се загледа в апетитно изглеждащата риба, която похапваха гостите, но осъзна, че храната ще трябва да почака. Ядосан бе, че Стефани го е излъгала. Тя явно не осъзнаваше сериозността на положението. Тези решителни мъже, готови да умират и да убиват, преследваха нещо. Неведнъж се бе сблъсквал с хора като тях и знаеше, че с колкото повече информация разполага, толкова по-големи бяха шансовете му за успех. Достатъчно трудно бе да се справиш с врага, но притесненията по повод съюзника само усложняваха положението.

Излизайки от ресторанта, Стефани съобщи:

— Ърнст Сковил бил блъснат от кола миналата седмица, докато правел обичайната си разходка отвъд стените. Местните го харесвали. Отдавна живеел тук.

— Някаква информация за колата?

— Нямало свидетели. Нищо, с което да се захванем.

— Ти всъщност познаваше ли го?

Тя кимна.

— Но той не ме харесваше особено. Рядко разговаряхме. Вземаше страната на Ларс при споровете ни.

— Тогава защо му се обади?

— Защото беше единственият, когото можех да разпитам за дневника на Ларс. Беше доста любезен, като се има предвид, че не бяхме разговаряли от години. Искаше да види дневника. Възнамерявах да се сдобрим, докато съм тук.

Не можеше да я разбере. Лоши отношения със съпруга, сина и с приятелите на съпруга. Източникът на вината й бе съвсем ясен, но какво точно възнамеряваше да направи по въпроса, бе твърде мъгляво. Тя го подкани с жест да продължат да вървят.

— Искам да проверя къщата на Ърнст. Притежаваше голяма библиотека. Искам да видя дали книгите му още са там.

— Женен ли беше?

Тя поклати глава.

— Самотник. Чудесен отшелник ставаше от него.

Тръгнаха по една от страничните улички между сгради, които сякаш бяха построени за отдавна починали обитатели.

— Наистина ли вярваш, че някъде тук има скрито съкровище?

— Трудно е да се каже, Котън. Ларс твърдеше, че деветдесет процента от историята за Сониер са измислица. А аз му се карах, че си губи времето с глупости. Но той вечно ми изтъкваше десетте процента истина. Именно това го бе запленило, а до голяма степен и Марк. Изглежда, преди стотина години тук са се случили странни неща.

— Сониер ли имаш предвид?

Тя кимна.

— Обясни ми.

— Всъщност и на мен не ми е съвсем ясно. Но мога да ти разкажа какво още знам за Беранже Сониер.

 

 

— Не мога да изоставя енория, където ме задържат интересите ми — заяви Сониер на епископа, когато се изправи пред възрастния мъж в двореца му в Каркасон, на 35 километра северно от Рен-льо-Шато.

В продължение на няколко месеца бе отлагал срещата с оправдания, че не е в състояние да пътува поради заболяване. Но епископът бе настоятелен и последната покана за аудиенция му бе връчена от човек, инструктиран да го придружи лично.

— Начинът ви на живот е доста по-разточителен от моя — заяви епископът. — Бих искал да получа информация за източника на средствата ви, които ми се струват едновременно неочаквани и значителни.

— Уви, монсеньор, питате ме за единственото нещо, което не съм в състояние да разкрия. Много грешници, на които с божията помощ съм показал пътя към покаянието, ми дариха тези значителни суми. Не бих искал да издам тайните на изповедта, като назова имената им.

Епископът като че ли обмисляше аргумента. Беше добре построен и бе възможно да мине.

— Тогава да поговорим за начина ви на живот. Той не е защитен от тайните на изповедта.

Сониер се престори на невинен.

— Начинът ми на живот е доста скромен.

— Слуховете говорят друго.

— Погрешно са ви информирали.

— Да видим. — Епископът отгърна корицата на дебелия тефтер, който лежеше пред него. — Поръчах да ми изготвят списък, който се оказа твърде интересен.

Сониер усети, че настръхва. Отношенията му с предишния епископ се характеризираха с разбиране и добронамереност и той се бе радвал на голяма свобода. Новият епископ бе съвсем различен.

— През 1891 година сте започнали ремонт на енорийската църква. Сменили сте прозорците, построили сте ново стълбище, сложили сте нов олтар и амвон и сте поправили покрива. Разходите са били приблизително две хиляди и двеста франка. Следващата година са укрепени външните стени и е сменен подът отвътре. Следват нова изповедалня, седемстотин франка, статуи и кръстове, изработени в Тулуза от Жискар за три хиляди и двеста франка. През 1898 година сте добавили кутия за дарения на стойност четиристотин франка. През 1900 година пред олтара е поставен доста пищен барелеф на света Мария Магдалина.

Сониер слушаше мълчаливо. Очевидно епископът бе посветен в тайните на енорийските архиви. Бившият ковчежник бе подал оставка преди няколко години, заявявайки, че задълженията му противоречат на вярванията му. Явно някой го бе открил.

— Дойдох тук през 1902 година — продължи епископът. — През последните осем години се опитвам — и мога да добавя напразно — да ви накарам да се явите пред мен и да дадете отговор на тревогите ми. Но през същото време вие сте успели да построите вила „Витания“ в съседство с църквата. Това, както ми казват, е внушителна сграда, имитация на различни стилове, цялата издялана от камък, с цветни стъкла, трапезария, салон и спални за гости. За доста гости, както научавам. Там организирате забавления.

Коментарът, изглежда, целеше да предизвика отговор, но Сониер мълчеше.

— После имаме и кулата „Магдала“, вашата приумица за библиотека над долината. Уведомиха ме, че съдържа някои от най-добрите образци на дърводелството в района, в допълнение към колекциите ви от марки и картички, които са огромни, и дори някои екзотични животни, които струват хиляди. — Епископът затвори тефтера. — Доходът ви от енорията не надвишава двеста и петдесет франка годишно. Как е възможно да построите всичко това?

— Както ви казах, монсеньор, получих множество частни дарения от хора, които биха се радвали на разцвета на енорията ми.

— Вие търгувате по време на литургиите — заяви епископът. — Продавате причастието. Престъплението ви е симония.

Бяха го предупредили, че именно такова обвинение ще му бъде отправено.

— Защо ме упреквате? Когато пристигнах, енорията бе в окаяно състояние. Все пак дълг на висшестоящите е да осигурят на Рен-льо-Шато църква, достойна за вярващите, както и прилично жилище за свещеника. В продължение на четвърт век аз се трудя, преустройвам и разширявам църквата, без да поискам дори и сантим от епархията. Струва ми се, че заслужавам похвала, а не обвинения.

— И колко твърдите, че сте похарчили за всичките тези подобрения?

Той реши да отговори.

— Сто деветдесет и три хиляди франка.

— Абате, с такива пари не бихте могли да купите само мебелите, статуите и цветните стъкла — изсмя се епископът. — По мои изчисления сте изхарчили повече от седемстотин хиляди франка.

— Не съм запознат със счетоводните принципи, така че не мога да ви кажа какви са били разходите. Зная само, че жителите на Рен обожават църквата си.

— Официални лица ми съобщават, че получавате между сто и сто и петдесет пощенски записа дневно. Идват от Белгия, Италия, Рейнланд, Швейцария и цяла Франция. Всеки на стойност между пет и четирийсет франка. Посещавате банката в Куиза, където ги осребрявате. Как обяснявате това?

— Цялата кореспонденция се движи от икономката ми. Тя отваря писмата и отговаря на всички запитвания. Този въпрос следва да зададете на нея.

— Вие сте този, който ходи в банката.

— Трябва да попитате нея — продължи да упорства Сониер.

— За съжаление тя не е служител на Църквата.

Сониер вдигна рамене.

— Абате, вие търгувате по време на литургия. Напълно е очевидно, поне за мен, че пликовете, пристигащи в енорията ви, не са послания от добронамерени лица. Но има и нещо още по-смущаващо.

Сониер запази мълчание.

— Направих някои изчисления. Освен ако не ви плащат невероятни суми за всяка литургия — а доколкото знам, стандартната тарифа сред грешниците е петдесет сантима, — трябва да изнасяте литургии по двайсет и четири часа дневно в продължение на около триста години, за да натрупате парите, които сте похарчили. Не, абате, вземането на пари при всяка служба е само фасада, която сам сте измислили, за да скриете истинския източник на богатството си.

Този човек бе много по-умен, отколкото изглеждаше.

— Ще ми отговорите ли нещо?

— Не, монсеньор.

— В такъв случай сте свободен от задълженията си в Рен и ще трябва незабавно да докладвате в енорията в Кустуж. Ще бъдете временно отстранен от служба, без да имате право да отслужвате литургии или да извършвате причестявания в църква до ново разпореждане.

— И колко дълго ще трае това? — попита Сониер спокойно.

— Докато Църковният съд разгледа жалбата ви, която, убеден съм, ще подадете.

 

 

— Сониер действително подал жалба — каза Стефани — чак във Ватикана, но починал през 1917 година, преди да бъде оправдан. Напуснал църквата, но не и Рен. Започнал да отслужва литургии във „Витания“. Местните го обичали и бойкотирали новия абат. Припомнете си, че земята около църквата, включително и самата вила, принадлежали на любовницата му. Проявил е голяма доза хитрост, така че Църквата не можела да направи нищо.

— И все пак, как е платил всичките тези подобрения? — полюбопитства Малоун.

Тя се усмихна.

— На този въпрос са се опитвали да отговорят мнозина, включително и съпругът ми.

Тръгнаха по поредната виеща се уличка, оградена от същите меланхолични къщи от камък с цвета на мъртво дърво с обелена кора.

— Ърнст живееше ето там — посочи тя.

Приближиха стара сграда, стоплена от пастелните цветове на рози, които пълзяха по беседка от ковано желязо. Вратата бе в ниша, над три стъпала.

Малоун ги изкачи, погледна през стъклото и не забеляза никакви следи от запуснатост.

— Местенцето изглежда доста спретнато.

— Ърнст беше маниак.

Той пробва дръжката. Заключено.

— Бих искала да вляза вътре — обади се тя от улицата. Той се огледа. На шест-седем метра вляво уличката свършваше. Над нея бе синьото небе, осеяно с пухкави облаци. Не се виждаше никой. Обърна се отново към вратата и изби стъклото с лакът. Провря ръка и освободи резето.

Стефани стоеше зад него.

— След теб — каза той.