Стив Бери
Наследството на тамплиерите (10)

8

Закараха Малоун и Стефани до полицейското управление в покрайнините на Роскилде. Мълчаха през целия път, тъй като и двамата бяха наясно, че е най-добре да си държат устите затворени. Малоун вече бе съвсем сигурен, че присъствието на Стефани в Дания нямаше нищо общо с проекта „Магелан“. Стефани никога не работеше извън офиса. Нейното място бе на върха на пирамидата — всички й докладваха в Атланта. Още повече че когато се бе обадила предишната седмица, за да му каже, че ще се отбие да го види, беше казала, че идва в Европа на почивка. Ама че почивка, помисли си той, когато ги оставиха сами в една ярко осветена стая без прозорци.

— А, между другото, кафето в „Николай“ е страхотно — каза той. — Изпих и твоето. Естествено, това беше след като препусках след някакъв мъж чак до върха на Кръглата кула и наблюдавах как скача оттам.

Тя не отговори.

— Успях все пак да видя, че прибра чантата си от улицата. Случайно да забеляза, че до нея лежи мъртвец? Май не си. Доста бързаше.

— Достатъчно, Котън — каза тя с тон, който му бе добре познат.

— Вече не работя за теб.

— Тогава защо си тук?

— И аз се питах същото в катедралата, но куршумите ме разсеяха.

Преди тя да успее да каже още нещо, вратата се отвори. Влезе висок мъж с червеникава коса и светлокафяви очи. Това бе полицейският инспектор на Роскилде, който ги бе докарал от катедралата. Държеше беретата на Малоун.

— Обадих се по телефона, както поискахте — обърна се инспекторът към Стефани. — Американското посолство потвърди самоличността ви и статута ви чрез вашето Министерство на правосъдието. Чакам инструкции от нашето Министерство на вътрешните работи какво да предприема. — Той се обърна. — Вие, мистър Малоун, сте съвсем друга работа. Имате виза за временно пребиваване като собственик на магазин. — Той показа пистолета. — Нашите закони забраняват притежаването на оръжие, да не говорим за стрелба в националната ни катедрала, която освен всичко е и един от обектите на световното културно наследство.

— Гледам да нарушавам само най-важните закони — отговори Малоун, за да не остави мъжа с представата, че е успял да го стресне.

— Възхищавам се на чувството ви за хумор, мистър Малоун. Но въпросът е сериозен. За мен може би не, но за вас — определено.

— Свидетелите не споменаха ли, че имаше още трима мъже, които всъщност започнаха стрелбата?

— Разполагаме с описанията им. Но е малко вероятно да са все още в района. Вие обаче сте тук.

— Инспекторе — обади се Стефани. — Възникналата ситуация бе мое дело, а не на мистър Малоун. — Тя му хвърли гневен поглед. — Мистър Малоун навремето работеше за мен и е решил, че се нуждая от помощта му.

— Искате да кажете, че нямаше да се стигне до стрелба, ако не беше намесата на мистър Малоун?

— Съвсем не. Само казвам, че ситуацията излезе извън контрол, но не по вина на мистър Малоун.

Инспекторът прие изказването с очевидно недоверие. Малоун се питаше какво ли цели Стефани. Лъжите не бяха силната й страна, но реши да не я предизвиква пред инспектора.

— Присъствието ви в катедралата в качеството ви на официален държавен служител на Съединените щати ли беше? — попита я инспекторът.

— Не мога да ви отговоря. Предполагам, разбирате.

— Нима работата ви включва дейности, които не бива да се обсъждат? Мислех, че сте адвокат.

— Така е, но екипът ни редовно участва в разследвания, свързани с националната сигурност. Всъщност това е основната причина за съществуването му.

Инспекторът не бе особено впечатлен.

— Каква работа имате в Дания, мисис Нел?

— Дойдох на гости на мистър Малоун. Не съм го виждала повече от година.

— И това е била единствената ви цел?

— Защо не изчакаме обаждането от Министерството на вътрешните работи?

— Цяло чудо е, че никой не е пострадал в престрелката. Повредени са няколко паметни плочи, но няма ранени.

— Уцелих един от стрелците — отбеляза Малоун.

— Ако е така, то не е кървял.

Което означаваше, че са носели бронирани жилетки. Отрядът бе дошъл добре подготвен, но за какво?

— Колко време възнамерявате да останете в Дания? — Инспекторът се обърна към Стефани.

— Утре заминавам.

Вратата се отвори и един униформен служител подаде на инспектора лист хартия. Той прочете текста и каза:

— Явно имате високопоставени приятели, мисис Нел. Началниците ми нареждат да ви пусна и да не ви задавам въпроси.

Стефани тръгна към вратата.

Малоун също се изправи.

— В листа споменава ли се за мен?

— Вас също трябва да пусна.

Малоун посегна за пистолета си. Мъжът не му го подаде.

— Нямам инструкции да ви върна оръжието.

Малоун реши да не спори. По-късно можеше да се заеме с този проблем. А сега трябваше да разговаря със Стефани. Хукна след нея и я настигна отвън. Тя се извърна с лице към него, чертите й бяха изопнати.

— Котън, оценявам какво направи в катедралата. Но ме чуй внимателно. Не се бъркай в работата ми.

— Нямаш представа какво се случва. В катедралата си се забъркала в нещо много сериозно, и то напълно неподготвена. Онези тримата са искали да те убият.

— Тогава защо не го сториха? Имаха достатъчно възможности, преди да се появиш.

— Което прави нещата още по-любопитни.

— Нямаш ли си достатъчно работа в книжарницата?

— Предостатъчно.

— Тогава върви да си я вършиш. Когато напусна миналата година, подчерта, че ти е писнало да стрелят по теб. Доколкото си спомням, каза, че новият ти датски благодетел ти е предложил живота, който винаги си искал. Така че върви да му се наслаждаваш.

— Ти си тази, която ми се обади и поиска да ми дойдеш на гости.

— Оказа се лоша идея.

— Онзи човек днес не беше крадец.

— Не се бъркай.

— Дължиш ми го. Спасих ти живота.

— Никой не те е молил.

— Стефани!

— По дяволите, Котън. Няма да повтарям. Ако продължаваш да се месиш, ще бъда принудена да взема мерки.

Той настръхна.

— И какво смяташ да направиш?

— Приятелят ти датчанин няма чак толкова дебели връзки. И аз мога да предизвикам някои събития.

— Давай — отвърна той с нарастващ гняв.

Тя не отговори. Завъртя се ядосано и си тръгна. Искаше му се да я догони и да довърши започнатия спор, но реши, че все пак е права. Това не го засягаше. А и бе създал достатъчно проблеми за една вечер. Време бе да се прибере у дома.