Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

Пролог

Париж, Франция, януари, 1308 г.

Жак дьо Моле очакваше смъртта, но знаеше, че няма да му предложат последно причастие. Беше двайсет и първият магистър на Ордена на бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон, който бе просъществувал под божията опека двеста години. Но през последните три месеца заедно с пет хиляди свои братя Дьо Моле се бе оказал пленник на Филип IV, крал на Франция.

— Изправи се — нареди му Гийом Имбер от прага.

Дьо Моле продължи да седи на леглото.

— Безочлив си, дори пред лицето на собствената си гибел — отбеляза Имбер.

— Само арогантността ми е останала.

Имбер бе дребен и слаб. Изражението на длъгнестото му лице бе напълно безчувствено. Беше Велик инквизитор на Франция и личен изповедник на Филип IV, което означаваше, че има влияние над краля. Дьо Моле безброй пъти се бе питал какво друго освен болката носи радост на душата на доминиканския монах. Но пък знаеше какво точно я разгневява.

— Няма да сторя нищо от онова, което желаете.

— Вече си сторил много повече, отколкото съзнаваш.

Вярно бе и Дьо Моле отново остро съжали за слабостта си. Изтезанията на Имбер в дните след арестите от тринайсети октомври бяха жестоки и мнозина от братята бяха признали измислените злодеяния. Дьо Моле тръпнеше от срам при спомена за собствените си слова — че бъдещите членове на ордена трябва да се отрекат от Исус Христос и да заплюят кръста в знак на презрението си към него. Дьо Моле се бе прекършил дотам, че бе написал писмо, призоваващо останалите братя да си признаят, както бе направил самият той. Мнозина го бяха послушали.

Преди няколко дни в Париж най-после бяха пристигнали пратеници на негово светейшество Климент V. Известно бе, че Климент е марионетка на Филип и по тази причина предходното лято Дьо Моле бе донесъл със себе си във Франция златни флорини и дванайсет коня, натоварени със сребро. Ако нещата не тръгнеха според плана, щяха да използват парите, за да купят кралската благосклонност. Но бе подценил Филип. Кралят не желаеше само пари. Копнееше за всички притежания на ордена. Изфабрикуваха се обвинения в ерес и хиляди тамплиери бяха арестувани за един-единствен ден. Дьо Моле бе доложил на папските пратеници за мъченията, публично се бе отрекъл от признанията си и вярваше, че това ще доведе до наказателни мерки. Ето защо сега каза:

— Предполагам, Филип е притеснен да не би папата всъщност да притежава характер.

— Не е особено благоразумно да обиждаш човека, който те държи в плен.

— А какво е по-благоразумно?

— Да правиш каквото ти се каже.

— Тогава как ще отговарям пред моя Бог?

— Твоят Бог очаква теб и всички други тамплиери да му отговорите — заяви Имбер с обичайния си метален, лишен от емоции глас.

Дьо Моле нямаше желание да спори. През последните три месеца бе преживял безкрайни разпити и лишения от сън. Оковаваха го, мазаха стъпалата му с мазнина и ги държаха до огъня, разпъваха тялото му в диба. Дори го бяха принуждавали да гледа, докато пияни тъмничари изтезаваха братята му тамплиери, повечето от които бяха обикновени фермери, дипломати, счетоводители, занаятчии, моряци и чиновници. Срамуваше се от думите, които го бяха принудили да изрече, и не пожела да каже каквото и да било друго. Облегна се назад във вонящото легло с надеждата мъчителят му да го остави на мира.

Имбер направи знак. Двама пазачи се вмъкнаха през прага и го изправиха грубо на крака.

— Доведете го — нареди Имбер.

Дьо Моле бе арестуван в Парижкия храм и от октомври насам продължаваха да го държат там. Високата сграда с четири ъглови кули бе главна квартира на тамплиерите и не притежаваше зала за изтезания. Имбер бе импровизирал, превръщайки един параклис в място на невъобразими страдания. Дьо Моле бе чест посетител там през последните три месеца.

Завлякоха го в параклиса и го поставиха в средата на пода на черни и бели квадрати. Много от братята полагаха клетвата си към ордена именно под осеяния със звезди таван.

— Научих — започна Имбер, — че тук са се провеждали тайните ви церемонии. — Французинът, облечен с черна роба, важно закрачи към единия край на дългото помещение и застана до резбована ракла, която Дьо Моле добре познаваше. — Разрових тази ракла. Съдържа човешки череп, две бедрени кости и бяла погребална плащаница. Доста любопитно, нали?

Нямаше намерение да говори и затова заповтаря наум думите, които всеки послушник изричаше при постъпването си в ордена. Ще изтърпя всичко, което е угодно на Бог.

— Много от братята ти ни разказаха как сте използвали тези предмети. — Имбер поклати глава. — Ето колко гнусен е станал орденът ви!

Това бе прекалено.

— Отговаряме единствено пред папата като служители на божия наместник. Само той може да ни бъде съдник.

— Вашият папа е подвластен на моя господар. Той няма да ви спаси.

Вярно беше. Пратениците бяха дали да се разбере, че ще предадат на папата отричането му от собствените признания, но бяха изразили съмнение, че това би променило съдбата на тамплиерите.

— Съблечете го — нареди Имбер.

Ризата, която носеше от деня на арестуването си, бе смъкната от тялото му. Не му стана особено неприятно, тъй като мръсната тъкан вонеше на изпражнения и урина. Но уставът забраняваше братята да излагат на показ телата си. Дьо Моле знаеше, че Инквизицията предпочита жертвите си голи — и лишени от гордост, — затова си наложи да не издаде негодуванието си. Петдесет и шест годишното му тяло все още бе стегнато и изправено. Като всички братя рицари, и той се бе грижил добре за себе си. Изправи се в пълен ръст, стараейки се да запази достойнство, и спокойно попита:

— Защо е нужно да бъда унижаван?

— Какво искаш да кажеш? — Въпросът съдържаше известна изненада.

— Тази зала е място за молитви, а вие ме събличате и се взирате в голотата ми, макар да знаете, че братята ненавиждат подобно разголване.

Имбер протегна ръка, отвори раклата и измъкна дълго тъкано платно.

— Срещу вашия безценен орден са отправени десет обвинения.

Дьо Моле ги знаеше наизуст — пренебрегване на тайнствата, идолопоклонничество, извличане на облаги от неморални действия, та чак до снизхождение към хомосексуалните контакти.

— Най-силно ме безпокои — започна Имбер — изискването всеки брат да отрече, че Исус е нашият Бог, и да плюе и стъпче истинския кръст. Един от братята ти дори ни осведоми, че някои пикаят върху образа на нашия Бог Исус върху кръста. Вярно ли е?

— Питайте него.

— За съжаление изпитанията не му понесоха.

Дьо Моле не отговори.

— Моят крал и негово светейшество се обезпокоиха най-вече от това обвинение. Нима като човек, отдаден на Църквата, не виждате колко голям ще е гневът при това отричане на Христос като наш Спасител?

— Предпочитам да разговарям единствено с папата.

Имбер направи знак. Двамата пазачи сложиха пранги на китките на Дьо Моле, отстъпиха назад и разпънаха ръцете му, без да обръщат внимание на разкъсаните мускули. Имбер измъкна изпод расото си камшик с няколко езика. Крайчетата им подрънкваха по пода и Дьо Моле забеляза, че всяко завършваше с парченце кост. Имбер замахна с камшика под разперените ръце на пленника и шибна голия му гръб. Болката рязко прониза рицаря, после постепенно намаля, преминавайки в неотслабващо парене. Преди плътта да успее да се съвземе, последва нов удар, после още един. Дьо Моле не искаше да доставя удоволствие на Имбер, но болката го зашемети и той изкрещя в агония.

— Няма да се подиграваш с Инквизицията — обяви Имбер.

Дьо Моле направи опит да се овладее. Срамуваше се, че извика. Втренчи се в мазния поглед на мъчителя си и зачака следващия му ход.

Имбер отвърна на погледа му.

— Отричате нашия Спасител, твърдите, че е обикновен човек, а не Син Божи. Скверните истинския кръст. Е, добре. Сега ти ще разбереш какво значи да изтърпите кръста.

Камшикът удари отново — гърба, задните му части, краката. Парченцата кост раздираха кожата му. Запръска кръв.

Светът избледня.

Имбер спря.

— Сложете корона на магистъра — изкрещя той.

Дьо Моле вдигна глава и се опита да фокусира погледа си. Съзря нещо, което приличаше на кръг от черно желязо. По ръба бяха заковани пирони. Върховете им бяха закривени надолу и навътре.

Имбер се приближи към него.

— Сега ще видиш какво е изтърпял нашият Бог. Нашият Бог Исус Христос, който ти и братята ти отричате.

Заклещиха короната върху черепа му и я натиснаха силно надолу. Пироните се забиха в скалпа и от прободните рани потече кръв, напоявайки прораслата му мазна коса.

Имбер захвърли камшика.

— Доведете го.

Завлякоха Дьо Моле към отсрещната страна на параклиса, към високата дървена врата, която някога водеше към неговия апартамент. Някой извади стол без облегалка. Сложиха го на него. Единият от пазачите го държеше изправен, а другият стоеше нащрек отстрани, в случай че започнеше да се съпротивлява, но той бе твърде слаб.

Махнаха прангите.

Имбер подаде три пирона на друг пазач.

— Дясната ръка към горната част — нареди той. — Както решихме.

Опънаха ръката му над тавата. Пазачът се приближи към него и Дьо Моле зърна чука.

Изведнъж осъзна какво смятаха да направят.

Мили боже!

Усети как сграбчват здраво китката му, как върхът на пирона се впива в потната му плът. Видя как чукът полита назад и чу удара на желязо в желязо.

Пиронът прониза китката му и той изкрещя.

— Виждат ли се вени? — Имбер се обърна към пазача.

— Далеч е от тях.

— Чудесно. Не бива да умре от загуба на кръв.

Като млад рицар Дьо Моле бе участвал в битката при Акр в Светите земи, с която орденът му бе дал последен отпор. Помнеше болката от острието на меч в плътта си. Дълбока. Силна. Безкрайна. Но тази от пирон в китката бе многократно по-ужасна.

Издърпаха лявата му ръка под ъгъл и забиха нов пирон в плътта. Той прехапа език в опит да сдържи виковете, но агонията стегна челюстта му твърде силно. Устата му се изпълни с кръв и той мъчително преглътна.

Имбер ритна столчето и цялата тежест на високото метър и осемдесет тяло на Дьо Моле увисна върху костите на китките му и най-вече на дясната, тъй като ъгълът, под който бе извита лявата му ръка, натоварваше дясната почти до счупване. Нещо изщрака в рамото му и мозъкът му завибрира от болка.

Един от пазачите дръпна дясното му стъпало и заразглежда плътта. Явно Имбер внимателно бе избрал мястото, където да забият пироните, за да не засегнат вените. Поставиха лявото стъпало зад дясното и двете заедно бяха заковани за вратата с един-единствен пирон.

Дьо Моле вече не можеше дори да крещи.

Имбер разгледа творението си.

— Почти няма кръв. Добре свършено. — Отстъпи. — Както е търпял нашият Бог и Спасител, така ще търпиш и ти. С една малка разлика.

Сега Дьо Моле разбра защо бяха избрали врата. Имбер бавно я разтвори, след което я затръшна с все сила.

Тялото на Дьо Моле залитна първо в едната, после в другата посока, като се олюляваше на изкълчените стави на раменете и се усукваше върху пироните. Не знаеше, че е възможно да съществува такава агония.

— И тук както при дибата — заговори Имбер — болката приижда на степени. И тук има елемент на контрол. Мога да те оставя просто да висиш. Мога да те люлея. Или да повтарям това, което току-що изпита, което е най-ужасното.

Светът ту изчезваше, ту изникваше, мержелеейки се в съзнанието му, и той едва дишаше. Всичките му мускули се свиваха в мъчителни спазми. Сърцето му лудо биеше. Пот бликаше от кожата му, сякаш изгаряше от треска.

— Сега надсмиваш ли се над Инквизицията? — попита Имбер.

Искаше му се да каже на Имбер колко ненавижда Църквата за действията й. Един слабоволев папа, контролиран от разорен френски монарх, някак бе съумял да събори най-великата религиозна организация, позната на човечеството. Петнайсет хиляди членове, пръснати из цяла Европа. Девет хиляди имения. Съюз от братя, който някога бе контролирал Светите земи и бе съществувал двеста години. Бедните братя рицари на Христа и на Храма на Соломон бяха въплъщение на всичко добро. Но успехът бе пробудил завист, а той като магистър трябваше да прецени по-точно политическите бури, които бушуваха около него. Не биваше да бъде толкова непреклонен, а по-гъвкав и не толкова прям. Слава богу, че бе предусетил част от събитията и бе взел мерки. Филип IV никога нямаше да види и унция от тамплиерското злато и сребро.

И нямаше да види най-безценното съкровище на света.

С последни сили Дьо Моле вдигна глава. Имбер явно реши, че се кани да проговори, защото се приближи към него.

— Да гориш в ада дано — прошепна магистърът. — Проклети да сте и ти, и всички, които подкрепят сатанинската ти кауза.

Главата му падна върху гърдите. Чу как Имбер изкрещя отново да затръшнат вратата, но болката бе така всепоглъщаща и проникваше в мозъка от толкова много различни посоки, че вече не усещаше почти нищо.

 

 

Смъкнаха тялото му от вратата. Не знаеше колко време е висял, но крайниците му не изпитаха облекчение, тъй като мускулите отдавна бяха безчувствени. Усети, че го влачат, а после, че отново е в килията си. Мъчителите го пуснаха върху дюшека и докато тялото му се отпускаше в меките гънки, ноздрите му се изпълниха с познатата воня. Положиха главата му върху възглавница, с опънати от двете страни ръце.

— Научих — тихо заговори Имбер, — че когато орденът приема нов брат, увиват раменете му с ленен саван. За да символизира смъртта и възкръсването за нов живот като тамплиер. Ти също ще имаш тази чест. Постлал съм под теб савана от раклата в параклиса. — Имбер протегна ръка и подгъна савана върху стъпалата на Дьо Моле и по дължината на цялото му влажно тяло. Сега очите му бяха закрити от плата. — Научих, че орденът го ползвал в Светите земи, върнал го тук и увивал в него всеки новопосветен в Париж. Сега вече си прероден — присмя се Имбер. — Лежи и мисли за греховете си. Аз ще се върна.

Дьо Моле нямаше сили да отговори. Знаеше, че най-вероятно Имбер е получил заповед да не го убива, но съзнаваше също, че никой нямаше да му помогне. Затова остана неподвижен. Временната безчувственост постепенно бе заменена от силни болки. Сърцето му още силно туптеше, а тялото му отделяше стряскащо количество пот. Мислено си повтаряше, че трябва да се успокои, да мисли за приятни неща. Но единственото, което му идваше наум, бе, че тайната, която пази, е най-ценното за мъчителите му. Беше единственият оцелял, който я знаеше. Такъв бе редът в ордена. Всеки магистър предаваше тайната на следващия, и то така, че само той да я разбере. За съжаление поради внезапния му арест и унищожението на ордена този път това трябваше да стане по друг начин. Нямаше да позволи на Филип или на Църквата да спечелят. Щяха да узнаят неговата тайна, когато той преценеше. Какво се казваше в псалма? Езикът ти пагуба измисля; като наострен бръснач е той у тебе, коварнико; ти обичаш зло повече, нежели добро.

Но в съзнанието му зазвуча друг откъс от Библията, който донесе известна утеха на изтерзаната му душа. И докато лежеше увит в плащаницата, а тялото му лееше кръв и пот, в ума му се въртеше Второзаконие.

Остави Ме, за да ги изтребя.