Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

21

Дьо Рокфор се изправи пред множеството. Братята рядко слагаха църковни одежди. Правилникът изискваше в повечето случаи да се обличат без каквато и да било суета или показност. Но съветът налагаше определена официалност и от всеки член се очакваше да носи облеклото, съответстващо на ранга му.

Гледката бе внушителна. Братята рицари бяха облечени с бели вълнени мантии върху къси бели свещенически раса, поръбени с декоративна алена бродерия. Сребристи чорапи проблясваха на краката им. Главите им бяха покрити с бели качулки. Емблемата с червения кръст с четири равни рамена, разширяващи се в края, красеше гърдите на всички. Ален пояс препасваше кръста, а там, където някога бе висял мечът, сега единствено шарфът разграничаваше рицарите от занаятчиите, фермерите, майсторите, чиновниците, свещениците и помощниците, които носеха сходно облекло, но в различен оттенък на зеленото, кафявото и черното. Духовниците се отличаваха по белите ръкавици.

Според устава консисторията се председателстваше от маршала. Така се балансираше влиянието на сенешала, който, като втори по ранг, лесно би могъл да доминира над събранието.

— Братя — провикна се Дьо Рокфор.

Залата онемя.

— Настъпи моментът на нашето обновление. Трябва да изберем магистър. Преди да започнем, нека помолим Бог за напътствия в часовете, които ни предстоят.

В отблясъка на бронзовите полилеи Дьо Рокфор наблюдаваше как 488-те братя свеждат глави. Сигналът за събранието бе отправен непосредствено след зазоряване и онези, които служеха извън абатството, бяха принудени да пътуват спешно до дома. Бяха се събрали в горната зала на замъка, огромна кръгла цитадела от XVI век, висока трийсет метра, с диаметър двайсет и три метра и стени, дебели над три метра. Някога бе служила като последна защитна линия на абатството в случай на нападение, но впоследствие бе превърната в тържествен церемониален център. Процепите за лъковете на стрелците сега бяха запълнени с витражи, жълтият хоросан бе покрит с изображения на свети Мартин, Карл Велики и Дева Мария. Кръглата зала имаше две опасани с перила галерии, побираше близо петстотин мъже и притежаваше почти съвършена акустика.

Дьо Рокфор вдигна глава и погледна другите четирима офицери. Командирът, който бе едновременно интендант и ковчежник, му бе личен приятел. Дьо Рокфор бе изградил отношенията си с този затворен човек в продължение на години и се надяваше усилията му скоро да бъдат възнаградени. Шивачът, който се грижеше за облеклото на ордена, очевидно бе готов да защитава каузата на маршала. Капеланът, който отговаряше за всички духовни аспекти, не бе обаче толкова сигурен. Дьо Рокфор така и не бе успял да получи нещо категорично от венецианеца, освен неясни обобщения на очевидното. До него стоеше сенешалът, който държеше beauseant, почетното черно-бяло знаме на ордена. Изглеждаше съвсем спокоен. Стомахът на Дьо Рокфор се преобърна. Този мъж нямаше никакво право да носи безценните одежди.

— Братя, консисторията е свикана. Време е да изберем членовете на конклава.

Процедурата бе измамно проста. От купа с имената на всички братя се избираше едно. Избраният оглеждаше събралите се и свободно избираше един от тях. После се връщаха към купата за друго име, следваше нов свободен избор и така, докато не се изберяха десетимата. Системата смесваше елемента на случайност с личното отношение и до голяма степен елиминираше всякаква възможност за организирано пристрастие. Дьо Рокфор като маршал и сенешалът се включваха автоматично, което правеше дванайсет. Нужно бе мнозинство от две трети, за да се стигне до избор.

Дьо Рокфор наблюдаваше процедурата. Когато приключиха, изборът бе паднал върху четирима рицари, свещеник, чиновник, фермер, двама занаятчии и работник. Много от тях бяха негови съмишленици. Но проклетата случайност бе допуснала и неколцина, чиято вярност в най-добрия случай бе съмнителна.

Десетимата пристъпиха напред и се наредиха в полукръг.

— Вече имаме конклав — обяви Дьо Рокфор. — Консисторията се закрива. Да започваме.

Всички братя смъкнаха качулките си, с което се даваше знак, че дебатът започва. Конклавът не бе таен. Номинациите, обсъждането и гласуването се провеждаха пред цялото братство. Но уставът изискваше зрителите да не издават нито звук.

Дьо Рокфор и сенешалът заеха местата си сред останалите. Дьо Рокфор вече не бе председател — в конклава всички братя бяха равни. Един от дванайсетте, възрастен рицар с гъста сива брада, заяви:

— Нашият маршал, човекът, който пази ордена години наред, трябва да бъде следващият магистър. Призовавам го да участва в надпреварата.

Още двама изразиха съгласието си. С наличието на необходимите три гласа номинацията бе приета.

Един от занаятчиите, майстор на оръжия, направи крачка напред.

— Не съм съгласен с отношението към магистъра. Той бе добър човек, който обичаше ордена си. Не биваше да се издига възражение срещу него. Призовавам сенешала да участва в надпреварата.

Други двама кимнаха в съгласие. Дьо Рокфор седеше сковано. Бойното поле бе очертано. Битката можеше да започне.

Дебатите навлизаха във втория си час. Уставът не поставяше ограничения във времето, но изискваше всички присъстващи да стоят изправени, като идеята бе продължителността на процедурата да зависи и от издръжливостта на участниците. Все още не се бе стигнало до гласуване. Всеки един от дванайсетте братя разполагаше с това право, но никой не искаше да губи предимство — би било знак за слабост, — така че към гласуване се пристъпваше едва когато двете трети изглеждаха гарантирани.

— Не съм особено впечатлен от намеренията ви — обърна се към сенешала един от членовете на конклава. Беше свещеник.

— Нямах представа, че съм заявил някакви намерения.

— Смятате да продължите по стъпките на магистъра. По стъпките на миналото. Вярно ли е?

— Ще остана верен на обета си, както следва да останете и вие, братко.

— Обетът ми не споменава нищо за слабост — възрази свещеникът. — Не изисква бездействието ми в свят, който тъне в невежество.

— Векове наред браним знанието си. Защо искате да се променим?

Друг член на конклава пристъпи напред.

— Уморих се от лицемерието. Отвращава ме. Почти ни унищожиха от алчност и невежество. Време е да се разплатим.

— С каква цел? — попита сенешалът. — Какво ще спечелим?

— Справедливост — извика друг рицар и още няколко от членовете на конклава изразиха съгласието си.

Дьо Рокфор прецени, че е време да се включи.

— Евангелието гласи: „Нека този, който търси, не се спре в своето търсене, докато не намери. Когато намери, той ще се смути, и когато се смути, той ще се изуми от възхита и ще царства над всичко“.

Сенешалът се обърна към него.

— Тома също така е казал: „Ако вашите водачи заявяват, че царството е на небесата, птиците на небето ще са там преди вас. Ако кажат, че то е в морето, рибите на морето ще са там преди вас.“

— Няма да стигнем доникъде, ако следваме настоящия курс — заяви Дьо Рокфор. Доста глави закимаха в съгласие, но не бяха достатъчно, за да поиска гласуване.

Сенешалът се поколеба за миг, после се намеси.

— Нека ви попитам, маршале. Какъв е вашият план, ако ви изберем? Можете ли да ни кажете? Или и вие като Исус ще споделите тайните си само с онези, които са достойни за тях, и няма да позволите на лявата ръка да научи какво върши дясната?

Възможността да разкаже пред братството какви са намеренията му бе добре дошла.

— Исус също така е казал: „Нищо покрито няма да остане неразкрито.“

— Тогава какво искате да направим?

Дьо Рокфор огледа стаята, а очите му пробягваха от пода до галериите. Настъпил бе неговият миг.

— Спомнете си за Началото, когато хиляди братя положили клетва. Били са смели мъже, отвоювали Светите земи. В Хрониките се разказва за един гарнизон, който изгубил битка срещу сарацините. След нея на двеста от тези рицари било предложено да спасят живота си, като се откажат от Христа и приемат исляма. Всички до един предпочели да коленичат пред мюсюлманите и да загубят главите си. Ето такова е нашето наследство. Кръстоносните походи са били наше дело.

Направи пауза за по-голям ефект.

— И затова нашият петък, тринайсети октомври 1307 година — ден толкова позорен, толкова презрян, че западната цивилизация продължава да го свързва с лош късмет, — трудно може да бъде възприет. Хиляди наши братя били арестувани по фалшиви обвинения. Един ден били бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон, олицетворение на всичко добро, готови да умрат за своята Църква, за папата, за Бога. На следващия ден били заклеймени като еретици. И по какво обвинение? Че заплювали кръста, разменяли неприлични целувки, провеждали тайни срещи, обожествявали котка, практикували содомия, почитали някаква брадата мъжка глава. — Той направи нова пауза. — Във всички тези твърдения нямало и зрънце истина, но въпреки това братята ни били измъчвани, като много от тях не издържали и признали лъжите. Сто и двайсет били изгорени на кладата.

Той отново направи пауза.

— Нашето наследство е срамно, а историята ни свързва единствено с подозрения.

— И какво искате да кажете на света? — попита с равен тон сенешалът.

— Истината.

— А защо хората ще ви повярват?

— Няма да имат друг избор.

— Как така?

— Разполагам с доказателства.

— Нима сте открили нашата Велика тайна?

Сенешалът го удряше по единственото слабо място, но Дьо Рокфор не можеше да си позволи да прояви слабост.

— Почти в ръцете ми е.

От галерията се дочуха ахвания. Лицето на сенешала остана безизразно.

— Твърдите, че сте открили нашите изгубени архиви след цели седем века. А открихте ли също така и съкровището ни, убягнало на Филип Хубави?

— То също е почти в ръцете ми.

— Смели думи, маршале.

Дьо Рокфор се втренчи в братята пред себе си.

— Търся вече цяло десетилетие. Следите се разчитат трудно, но скоро ще разполагам с доказателства, които светът не ще може да отрече. Дали мнението на хората ще се промени, е без значение. Победата ни ще е най-вече в доказателството, че братята ни не са били еретици. Напротив, всеки един от тях е бил светец.

Множеството избухна в ръкопляскания. Дьо Рокфор се възползва от този миг.

— Римокатолическата църква ни прогони, оклевети ни, че сме идолопоклонници, но самата тя почита собствените си идоли досущ като езичниците. — Той направи пауза, после продължи с по-висок глас: — Ще си върнем плащаницата.

Нови ръкопляскания. По-шумни, по-продължителни. Беше в разрез с устава, но това сякаш не правеше впечатление на никого.

— Църквата няма право над нашата плащаница — извиси се гласът на Дьо Рокфор над ръкоплясканията. — Нашият магистър Жак дьо Моле е бил изтезаван, бит и изгорен на кладата. Какво е било престъплението му? Че е бил верен слуга на своя Бог и на своя папа. Неговото наследство не е тяхно, а наше. Разполагаме със средствата да постигнем тази цел. Така и ще стане под моето предводителство.

Сенешалът подаде знамето на мъжа до себе си, пристъпи до Дьо Рокфор и изчака ръкоплясканията да утихнат.

— Ами онези, които не мислят като вас?

— „Който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.“

— Ами онези, които предпочетат да не го направят?

— Евангелието е съвсем ясно и в този случай. „Тежко на вас, на които влияят злите демони.“

— Вие сте опасен човек.

— Не, сенешале, вие сте нашата опасност. Включихте се в редиците ни късно, с плахо сърце. Нямате представа за потребностите ни, а само за това, от което вашият магистър смяташе, че се нуждаем. Отдал съм живота си на този орден. Никой друг освен вас не е подлагал способностите ми на съмнение. Винаги съм се придържал към идеала, че е по-добре да се пречупя, отколкото да се огъна.

Той се извърна от съперника си и направи знак към конклава.

— Достатъчно. Призовавам към гласуване.

Уставът налагаше дебатите да приключат.

— Аз ще гласувам първи — заяви Дьо Рокфор. — За себе си. Всички, които са съгласни, да кажат.

Наблюдаваше как останалите десетима обмислят решението си. По време на конфронтацията му със сенешала бяха запазили мълчание, но всеки един бе слушал напрегнато, което свидетелстваше за разбиране.

Очите на Дьо Рокфор обходиха групата и се впиха в онези, които смяташе за абсолютно верни.

Един. Трима. Четирима. Шест. Седем.

Разполагаше с необходимите две трети, но искаше още, затова изчака, преди да обяви победата си. Всички десет участници гласуваха за него. Залата избухна в одобрителни викове.

Някога щяха да го вдигнат на ръце и да го отнесат в параклиса, където да бъде отслужена литургия в негова чест. Щеше да последва празненство, един от редките мигове, в които орденът се отдаваше на веселие. Но тази практика не съществуваше вече. Вместо това мъжете започнаха да подвикват името му и братята, които иначе съществуваха в свят, лишен от емоции, изразиха одобрението си с ръкопляскане. Една дума отекна в залата. Beauseant. Бъди благословен.

Докато братята се молеха, той се обърна към сенешала, който все още стоеше до него. Очите им се срещнаха. Погледът на Рокфор ясно показваше, че избраният от магистъра наследник не само е изгубил битката, но вече се намира в смъртна опасност.