Стив Бери
Наследството на тамплиерите (64)

62

Малоун се изкачи последен. Когато слезе от стълбата, видя шест въоръжени мъже и Дьо Рокфор. Слънцето бе залязло. Вътрешността на църквата беше осветена от пламъците на два малки огъня, а димът им се стрелкаше в нощта през отворите.

— Мистър Малоун, най-накрая да се срещнем — каза Раймон дьо Рокфор. — Добре се справихте в катедралата в Роскилде.

— Радвам се, че сте ми почитател.

— Как ни открихте? — попита Марк.

— Определено не чрез фалшивия дневник на баща ти, въпреки че беше хитър ход. Пише за очевидни неща и е променил незначително подробностите, за да ни заблуди. Когато мосю Кларидън разшифрова криптограмата в дневника, се оказа, че тя също е безполезна. Ларс ни каза, че крие божиите тайни. Наистина ли ги е скрил долу?

— Така и не успяхме да разберем — отвърна Малоун.

— Ще поправим това. Но в отговор на въпроса ти…

— Джефри ни предаде — прекъсна го Торвалдсен.

Лицето на Марк помръкна.

— Какво?

Малоун беше забелязал пистолета в ръката на Джефри.

— Истина ли е?

— Аз съм брат от храма, верен на магистъра си. Последвах дълга си.

— Дълга си? — изкрещя Марк. — Ах ти, лъжливо копеле.

Той се хвърли към Джефри, но двама от братята препречиха пътя му. Джефри не помръдна.

— Въвлече ме в цялата тази работа, за да може Дьо Рокфор да спечели, така ли? Това ли означаваше нашият магистър за теб? Той ти вярваше. Аз ти вярвах.

— Бях сигурна, че нещо не е наред — заяви Касиопея. — Всичко в теб сочеше, че ще ни донесеш неприятности.

— Би трябвало да знаете — обади се Дьо Рокфор, — тъй като вие бяхте точно това за мен. Оставихте ме да намеря дневника на Ларс Нел в Авиньон. Мислехте, че известно време ще се занимавам с него. Но, както виждате, верността към братството ни е на първо място. Така че усилията ви са били напразни. — Дьо Рокфор се обърна към Малоун. — Тук имам шестима мъже, а отвън чакат още шест и всички са добре обучени. Вие нямате оръжие или поне така ме информира брат Джефри. Но нека се уверим. — Той направи жест с ръка и един от братята обискира Малоун, а после останалите.

— Обади се в абатството, когато отиде за провизиите, нали? — обърна се Марк към Джефри. — Чудех се защо предложи да идеш. Не си ме изпускал от поглед последните два дни.

Джефри продължи да стои неподвижно, с безизразно лице.

— Ти си отвратително същество — изсъска Марк.

— Съгласен съм — каза Дьо Рокфор и Малоун видя как се прицелва и изстрелва три куршума в гърдите на Джефри. Младият мъж се олюля и Дьо Рокфор го довърши с последен куршум в главата.

Тялото на Джефри рухна на земята. От раните му рукна кръв. Малоун прехапа устна. Не можеше да направи нищо. Марк скочи към Дьо Рокфор, но той светкавично насочи пистолета към гърдите му. Марк се спря.

— Той ме удари в абатството — заяви Дьо Рокфор. — Нападението над магистъра се наказва със смърт.

— Не и през последните петстотин години — изкрещя Марк.

— Той беше предател. Предаде и теб, и мен. Безполезен е и за двама ни. Това е професионалният риск на шпионина. Със сигурност е знаел какъв риск поема.

— А ти наясно ли си какви рискове поемаш?

— Доста странен въпрос от човек, убил свой брат от ордена. Това също се наказва със смърт.

Малоун внезапно осъзна, че цялото представление е предназначено за присъстващите. Дьо Рокфор имаше нужда от враг, поне за момента.

— Направих каквото трябваше — изсъска Марк.

— Така ще направя и аз — отпусна спусъка Дьо Рокфор.

Стефани пристъпи напред и застана между двамата, закривайки Марк с тялото си.

— И мен ли ще убиеш?

— Ако се наложи.

— Но аз съм християнка и не съм навредила на никого от братята.

— Думи, мила госпожо, само думи.

Тя измъкна синджирче с медальон изпод дрехата си.

— Девата. Винаги е с мен.

Малоун знаеше, че Дьо Рокфор не би могъл да я застреля. Тя също. И затова разиграва този театър. Но за разлика от нея Дьо Рокфор не можеше да си позволи да се държи лицемерно. Беше впечатлен. Все пак нужна бе голяма смелост да се изправиш пред зареден пистолет. Той свали пистолета. Малоун се хвърли към кървящото тяло на Джефри. Един от мъжете вдигна ръка да го спре.

— На ваше място бих хвърлил оръжието — каза мъжът.

— Остави го — намеси се Дьо Рокфор.

Малоун се приближи към тялото. Хенрик се взираше в трупа. Лицето на датчанина бе изкривено от болка и Малоун зърна нещо, което не бе виждал никога през годината от познанството им. Сълзи.

— Двамата с теб слизаме долу — заяви Дьо Рокфор на Марк. — Ще ми покажеш какво сте открили. Останалите ще чакат тук.

— Майната ти.

Дьо Рокфор сви рамене и насочи пистолета си към Торвалдсен.

— Той е евреин. Правилата са други.

— Не го предизвиквай — обърна се Малоун към Марк. — Направи каквото ти казва. — Надяваше се Марк да разбере, че сега не е моментът да действат.

— Добре. Слизаме — отстъпи Марк.

— И аз бих искал да дойда — каза Малоун.

— Не — нареди Дьо Рокфор. — Това засяга единствено братството. Макар никога да не съм смятал Нел за един от нас, той все пак положи клетвата и това има значение. Опитът му може да послужи. А ти, от друга страна, може да ми създадеш проблеми.

— Откъде си толкова сигурен, че Марк ще се държи прилично?

— Сигурен съм, защото иначе всички ще умрете, преди да успее да излезе от дупката.

Марк се спусна по стълбата, следван от Дьо Рокфор. Посочи наляво и му каза какво бяха открили. Дьо Рокфор пъхна пистолета в преметнатия през рамото му кобур и насочи фенера напред.

— Ти ще водиш. И нали знаеш какво ще се случи, ако има проблеми.

Марк тръгна напред, а светлината от фенера му се сля с лъча на Дьо Рокфор. Промъкнаха се покрай ямата, в която за малко не загина Стефани.

— Гениално — отбеляза Дьо Рокфор, като я видя.

Стигнаха до отворената решетка. Марк си припомни предупреждението на Малоун, че вероятно има и други капани. Коридорът зад решетката се стесни до по-малко от метър, после рязко зави надясно. Само след няколко метра нов остър завой ги изведе наляво. Марк напредваше стъпка по стъпка. Сви зад последния завой и спря.

Насочи лъча на фенерчето си и видя пред себе си помещение, голямо около десет квадратни метра, с висок сводест таван. Мнението на Касиопея, че подземията вероятно имат римски произход, изглеждаше доста разумно. Бяха попаднали на истинска съкровищница и когато светлината от фенерчето му разсея тъмнината, пред очите им се разкриха невероятни чудеса.

Първо забеляза статуетките. Малки пъстри фигурки. Няколко варианта на Девата върху трон, прегърнала младенеца. Позлатени изображения на майчината скръб над тялото Христово. Ангели. Бюстове. Всички бяха наредени в прави редици като войници покрай задната стена. След това забеляза проблясъка на златото от правоъгълните ковчежета. Някои бяха покрити с плочки от слонова кост, други — с мозайки от оникс и позлата, а няколко — с мед и украсени с гербове и религиозни сцени. Всички бяха твърде ценни, за да се използват само за съхранение на ценности. Бяха реликвариуми, в които се пазеха останките на светии, и вероятно бяха грабнати в бързината, за да послужат за пренасянето на съкровищата.

Марк чу, че Дьо Рокфор смъква раницата от гърба си, и внезапно помещението потъна в ярката оранжева светлина на захранвана с батерия лампа. Дьо Рокфор подаде и на него една.

— Тези ще свършат по-добра работа.

Макар да презираше това чудовище, Марк осъзнаваше, че е прав. Взе лампата и се разделиха, за да видят какво още имаше вътре.

 

 

— Покрийте го — обърна се Малоун към един от братята и посочи Джефри.

— С какво? — последва въпрос.

— Жиците за лампите са увити в одеяло. Мога да използвам него. — Той посочи към отсрещната страна на църквата, зад един от запалените огньове.

Мъжът се замисли за миг, после каза:

— Добре. Вземи го.

Малоун прекоси неравния под и намери одеялото, като трескаво обмисляше ситуацията. Върна се при тялото и го покри. Трима от пазачите се бяха оттеглили при другия огън. Останалите трима бяха до изхода.

— Не е бил предател — прошепна Хенрик.

Всички го зяпнаха.

— Влезе сам и ме предупреди, че Дьо Рокфор е пристигнал. Сам го повикал. Но бил длъжен. Предишният магистър го накарал да се закълне, че щом открием Великата тайна, ще информира Дьо Рокфор. Не е имал избор. Не искал да го направи, но се доверил на стареца. Поиска да му съдействам, помоли ме за прошка и каза, че ще се погрижи за мен. За съжаление не успях да му върна услугата.

— Глупаво е било от негова страна — отбеляза Касиопея.

— Може би — каза Торвалдсен. — Но положената клетва е била важна за него.

— А обясни ли ти защо е трябвало да информира Дьо Рокфор? — промърмори Стефани.

— Спомена само, че магистърът предвиждал някаква конфронтация между Марк и Дьо Рокфор. А задачата на Джефри била да гарантира, че ще се стигне до нея.

— Марк няма да се справи — обади се Малоун. — Ще му трябва помощ.

— Съгласна съм — добави Касиопея през зъби, без да мърда устни.

— Шансовете ни не са особено добри. Срещу нас са дванайсет въоръжени мъже, а ние не разполагаме с нищо.

— Не бих казала — прошепна Касиопея.

Хареса му палавият блясък в очите й.

 

 

Марк заразглежда съкровищата. Никога не бе виждал такова богатства. Реликвариумите бяха пълни със злато и сребро на монети и кюлчета. Имаше златни динари, сребърни драхми и византийски монети, всички подредени в спретнати купчинки. И скъпоценни камъни. Три ковчежета с необработени камъни. Бяха невероятно много. Погледът му бе привлечен от чаши за причастие и съдове за реликви, повечето от слонова кост, стъкло, сребро и злато. Някои бяха покрити с релефни изображения и инкрустирани със скъпоценни камъни. Питаше се чии ли останки са съдържали. За един поне бе сигурен. Прочете надписа и прошепна „Дьо Моле“.

Дьо Рокфор се приближи.

В реликвариума имаше късчета почерняла кост. Марк бе запознат с историята. Жак дьо Моле бил изгорен жив на един остров в Сена, в сянката на Нотр Дам, крещейки, че е невинен и проклинайки Филип IV, който безстрастно наблюдавал екзекуцията. През нощта неколцина братя преплували реката и разровили горещата пепел. Преминали обратно с парещите кости на Дьо Моле в уста. А сега се взираше в една от тях. Дьо Рокфор се прекръсти и промърмори някаква молитва.

— Виж само какво са направили.

Но Марк осъзна нещо друго, много по-съществено.

— Това означава, че някой е идвал тук и след март 1314 година. Явно са се връщали, докато накрая измрели всички. Петима със сигурност знаели за мястото. Черната смърт ги погубила в средата на четиринайсети век. Но не казали на никого и съкровището било изгубено завинаги.

Тази мисъл го изпълни с тъга. Обърна се и на светлината от лампата зърна разпятия и статуи от почерняло дърво край стените, образци на римски, германски, византийски и късен готически стил. Изящно издълбаните извивки бяха така съвършени, че изображенията изглеждаха като живи.

— Невероятно — промълви Дьо Рокфор.

Богатството бе несметно, каменните ниши по дължината на две от стените бяха пълни догоре. Марк бе изучавал най-подробно историята и предназначението на средновековното резбарство въз основа на оцелелите находки, но сега пред него бе изложена огромна, поразителна колекция.

Вдясно от себе си, върху един каменен пиедестал, забеляза голяма книга. Корицата все още проблясваше — златно фолио, предположи той — и бе осеяна с перли. Явно някой я бе отварял и преди, тъй като под нея бяха разпилени парчета пергамент. Наведе се, приближи лампата и различи латински букви. Успя да разчете част от текста и бързо определи, че става въпрос за инвентарен опис.

Дьо Рокфор забеляза интереса му.

— Какво е това?

— Счетоводна книга. Сониер вероятно се е опитал да я разгледа, когато е открил подземието. Но е трябвало да внимава с пергамента.

— Крадец. Ето какъв е бил. Най-обикновен крадец. Нямал е никакво право да взема нищо.

— А нима ние имаме?

— Та то е наше. Оставено ни е от самия Дьо Моле. Разпнали са го на вратата, но той не е казал нищо. Костите му лежат тук. Всичко тук е наше.

Вниманието на Марк бе привлечено от полуотворено ковчеже. Насочи светлината и видя още пергамент. Бавно отвори капака. Пантите оказаха слаба съпротива. Не смееше да докосне наредените пластове, затова се опита да разчете написаното върху горния лист. Старофренски, заключи той веднага. Знаеше достатъчно, за да разбере, че е завещание.

— Документи, които орденът е пазел. Сандъкът вероятно е пълен със завещания и нотариални актове от тринайсети и четиринайсети век. — Той поклати глава. — До самия край братята са се старали да изпълнят дълга си. — Замисли се за невероятните възможности, които лежаха пред тях. — Какви ли неща бихме научили от тези документи?

— Това не може да е всичко — внезапно обяви Дьо Рокфор. — Няма книги. Нито една. Къде е знанието?

— Това е, което виждаш.

— Лъжеш. Трябва да има още. Къде е?

Марк се обърна с лице към Дьо Рокфор.

— Това е всичко.

— Не ме заблуждавай. Много добре знаеш, че братята ни са скрили знанието. Филип така и не успял да го намери. Виждам го в очите ти. Има и още. — Дьо Рокфор измъкна пистолета си и вдигна дулото към челото на Марк. — Казвай.

— Предпочитам да умра.

— Нима предпочиташ и майката ти да умре? Или пък приятелите ти? Защото тях ще убия първо, а ти ще стоиш и ще гледаш, докато не узная това, което искам.

Марк се опита да прецени ситуацията. Не се страхуваше от Дьо Рокфор. Колкото и да бе странно, не изпитваше никакъв страх. Въпросът бе, че и той самият искаше да разбере. Баща му бе търсил години наред и не бе открил нищо. Какво бе казал магистърът на майка му за него? Не притежава решимостта да довежда битките си до край. Пълна глупост. Отговорът на бащините му търсения бе само на няколко крачки.

— Е, добре. Ела с мен.

 

 

— Тук е доста мрачно — каза Малоун на брата, който очевидно бе главният тук. — Имате ли нещо против да включим генератора и да запалим лампите?

— Ще изчакаме магистърът да се завърне.

— На тях самите ще им трябват лампите, а ще са ни нужни поне няколко минути, за да подготвим всичко. Възможно е магистърът ви да не иска да чака. — Надяваше се това да даде резултат. — Какво толкова ще стане? Просто ще запалим няколко лампи.

— Добре. Действайте.

Малоун се оттегли при другите.

— Лапна въдицата. Давайте да ги запалим.

Стефани и Малоун се насочиха към единия комплект, а Хенрик и Касиопея към другия. Халогенните лампи бяха поставени върху триножници. Нагласиха ги в два противоположни ъгъла на помещението и насочиха крушките нагоре. Свързаха кабелите и ги прекараха до генератора, изправен до олтара. До него лежеше торба с инструменти. Касиопея понечи да бръкне в нея, но един от пазачите я спря.

— Искам само да взема отвертка. Трябва да свържа жиците. Не мога да ползвам друго.

Мъжът се поколеба за миг, после отстъпи с пистолет в ръка. Касиопея бръкна в торбата и внимателно извади отвертката. На светлината на огньовете тя прикачи жиците към изводите на генератора.

— Да проверим връзката с лампите — каза тя на Малоун. Двамата небрежно тръгнаха към първата. — Пушката със стреличките е в торбата с инструментите — прошепна тя.

— Предполагам същите онези чудни нещица, които използва в Копенхаген? — Устните му се движеха беззвучно.

— Действат много бързо. Трябват ми само няколко секунди, докато стрелям. — Тя зачовърка по триножника.

— Колко стрели имаш?

— Четири. — Тя си даде вид, че е приключила.

Тръгнаха към втората лампа.

— Имаме шестима гости.

— За другите двама ще се погрижиш ти.

Спряха до втория триножник.

— Трябва и нещо, което да ги разсее и обърка — прошепна той. — Имам идея.

Тя зачовърка задната част на лампата.

— Действай.