Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

55

7:30 ч.

Дьо Рокфор вървеше през боровата гора. На земята под краката му сребрееше бял пирен. Утринният въздух бе напоен с аромат на мед. Пукнатините в червеникавите варовикови скали, които го заобикаляха, бяха забулени от стелещата се мъгла. Един орел се стрелкаше в небето в търсене на сутрешната си плячка. Магистърът беше закусил с братята в традиционното мълчание, докато един от тях четеше Светото писание.

Трябваше да признае заслугите на Кларидън. Бе разрешил криптограмата с комбинацията седем и девет и бе разбулил загадката. За съжаление съобщението беше безсмислено. Кларидън му беше казал, че Ларс Нел открил някаква криптограма в непубликуван ръкопис на Ноел Корбю, човека, разпространил голяма част от измислиците за Рен в средата на XX век. Но кой беше променил пъзела — Ларс Нел или Сониер? И дали обезкуражаващият отговор не бе причина за самоубийството на Ларс? Дали след целия този труд и след като беше дешифрирал съобщението от Сониер, не беше разбрал, че то не струва нищо? Това ли бе имал предвид, когато бе заявил, че няма нищо за откриване?

Трудно беше да се каже. Но той беше решен да разбере.

Откъм замъка се чу изсвирване на клаксон. Работният ден сигурно започваше. В далечината забеляза един от хората си. Беше се свързал с него по мобилния телефон на идване от абатството и бе разбрал, че всичко е спокойно. Зърна окъпаните в утринната светлина очертания на замъка през дърветата, на неколкостотин метра пред него. Приближи се до брата, който му докладва, че преди час група от единайсет мъже и жени са пристигнали пеша от строителната площадка в замъка. Всички били облечени с дрехи от онова време и все още не били излезли от замъка. Вторият брат му каза, че задната част на сградата е чиста. Никой не бе влизал или излизал. Преди два часа обаче в замъка било доста оживено — лампите светели, слугите се раздвижили. Самата Касиопея Вит в един момент излязла, отишла до конюшнята и после се прибрала.

— Имаше движение и около един часа през нощта — каза братът. — Лампите в спалните светнаха, после запалиха лампа и на долния етаж. След около час всичко угасна. Като че ли всички бяха будни известно време и после отново си легнаха.

Вероятно и за тях нощта е била пълна с разкрития.

— И никой не е напускал къщата?

Мъжът поклати глава.

Той извади радиостанция от джоба си и се свърза с отговорника на групата от десет рицари, които бе довел със себе си. Бяха паркирали на около километър и се придвижваха през гората към замъка. Беше им наредил да обградят замъка и да чакат инструкциите му. Информираха го, че всички са по местата си. Заедно с него и двамата братя, които вече бяха тук, бяха общо тринайсет въоръжени мъже. Повече от достатъчно, за да изпълнят задачата.

Каква ирония, помисли си той. Братството отново бе във война със сарацините. Преди седемстотин години мюсюлманите победили християните и си възвърнали Светите земи. Сега друга мюсюлманка, Касиопея Вит, се бе намесила в делата на ордена.

— Магистре.

Насочи вниманието си към замъка и главния вход, откъдето излизаха хора, облечени в пъстроцветни селски дрехи от средновековието. Мъжете бяха с ризници и опасани около кръста въжета, краката им бяха обути в тъмни чорапи и обувки с тънки подметки. Жените носеха дълги сиви рокли и наметки. Главите им бяха скрити под сламени шапки с широки периферии и качулки. Вчера беше забелязал, че всички работници в Живор са облечени с автентични дрехи, за да пресъздадат изцяло атмосферата на средновековието. Двама от работниците започнаха да се закачат и групата бавно се насочи към алеята, водеща към строителната площадка.

— Явно са имали някаква среща — каза братът до него. — Дойдоха и сега се връщат на работа.

Стори му се логично. Касиопея Вит лично ръководеше проекта в Живор, така че беше нормално да се предположи, че се среща с работниците си.

— Колко човека влязоха?

— Единайсет.

Той преброи наум. Бяха излезли също толкова. Време беше да действа. Вдигна радиостанцията към устните си и нареди:

— Влизайте.

— Каква е задачата ни? — попита гласът от другия край.

Беше се уморил да си играе с врага.

— Направете всичко възможно, за да ги задържите вътре, докато дойда.

 

 

Влезе в замъка през кухнята, огромна стая, пълна със съдове от неръждаема стомана. От заповедта му да превземат къщата бяха минали петнайсет минути и операцията бе преминала без нито един изстрел. Явно обитателите закусваха, докато братята се промъкваха през приземния етаж. Хората му пазеха всички изходи и прозорците на трапезарията, пресичайки всяка надежда за бягство.

Беше доволен. Не искаше да привлича внимание.

Докато минаваше през многото стаи, той се възхищаваше на покритите с цветен брокат стени, на изрисуваните тавани, на резбованите колони, кристалните полилеи и тапицираните с различна дамаска мебели. Касиопея Вит определено имаше вкус.

Откри трапезарията и се подготви да се изправи срещу Марк Нел. Останалите щяха да бъдат убити, а телата им заровени в гората, но Марк Нел и Джефри щяха да бъдат върнати, за да бъдат наказани. Искаше да ги използва за назидание. Смъртта на брата в Рен трябваше да бъде отмъстена.

Мина през просторно фоайе и влезе в трапезарията.

Край стените стояха братя от ордена с насочени оръжия. Погледът му обходи дългата маса и се спря на шест лица. Не разпозна нито едно от тях. Вместо Котън Малоун, Стефани и Марк Нел, Джефри и Касиопея Вит хората около масата му бяха напълно непознати. Всички бяха облечени в джинси и ризи. Работници от строежа. По дяволите. Бяха избягали под носа му. Опита се да овладее надигащия се гняв.

— Задръжте ги тук, докато се върна — нареди той на един от рицарите.

Излезе от къщата и спокойно тръгна по сенчестата алея към паркинга. Рано сутринта там имаше само няколко коли. Взетата под наем кола на Котън Малоун, която беше там, когато пристигна, липсваше.

Той поклати глава.

Беше напълно объркан. Нямаше никаква представа къде са отишли.

Един от братята, който пазеше в замъка, се приближи тичешком зад него. Зачуди се защо беше напуснал поста си.

— Магистре — каза той, — един от хората в замъка ми каза, че Касиопея Вит им наредила да дойдат рано тази сутрин в работно облекло. Шестима от тях се преоблекли и тя поканила всички на закуска.

Вече се беше досетил. Но какво още имаше?

Мъжът му подаде мобилен телефон.

— Същият работник твърди, че оставили бележка, че ще дойдете. Било му наредено да ви предаде телефона и ето това.

Той разгъна лист хартия и прочете:

„Отговорът е намерен. Ще се обадя с повече информация преди залез-слънце.“

— Кой е написал това? — попита той.

— Работникът твърди, че било оставено до дрехите, които е трябвало да облече, заедно с инструкции да го предаде лично на вас.

— А ти как го взе?

— Когато работникът спомена името ви, просто му казах, че съм аз, и той ми го даде.

Какво ставаше? Да не би сред врага му да имаше предател? Очевидно. Тъй като нямаше представа къде са отишли, нямаше голям избор.

— Кажи на братята да се оттеглят и се върнете в абатството.