Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (9)

9

Един бухал от „Уейвърли“ помага на съквартирантите си да си бършат носа, без значение колко е напечено

Кели пресече двора замаяно; знаеше, че с размазания си грим изглежда като същество от филм на ужасите, но не й беше до това в момента. Усещаше сърцето си разбито — хвърлено от прозореца на двеста и първия етаж, и размазано върху камъните долу — затова и можеше да си позволи да изглежда разбито. В момента перфектната сива вълнена пола й изглеждаше прекалено къса, а ботушите за езда, купени с надежда, че ще вдъхновят Изи за някоя секси-инструктор-по-конна-езда фантазия — непоносимо евтини и нелепи.

Тя усещаше всички погледи, приковани върху нея, но противно на всеобщото схващане, това не й харесваше; не обичаше да е център на внимание. Една от най-често повтаряните сентенции на майка й беше: „Никога не им позволявай да видят, че плачеш.“ Кели беше благодарна, че бе изпратена в пансион още в шести клас, три години преди майка й да стане губернатор. Така можеше да се спаси от ежедневните напомняния колко важни са правилната стойка и дикция. Технически погледнато, родителите на Кели бяха пропуснали цялото й съзряване, но може би точно това се бе оказало най-доброто за нея. Мразеше да се прибира вкъщи, ако „вкъщи“ можеше да се нарече имение в гръцки стил с над трийсет стаи, декорирани изцяло с музейни експонати и вещи, които принадлежаха не на тях, а на щата Джорджия.

Когато Кели отвори вратата на стая 303, завари Тинсли, която седеше на бюрото си пред отворения бял лаптоп и чаткаше свирепо е пръсти по клавиатурата, а на перфектния й нос се мъдреха бели пластмасови очила за четене, купени в Милано.

— Какво е станало? Нещо с Изи ли? — попита настойчиво тя. Беше боса, облечена в черен панталон и къса черна тениска, която разкриваше част от изваяния й корем, а абаносовата й коса бе прибрана в хлабава плитка. Приличаше на момиче, което в близките милион години със сигурност няма да бъде зарязано — нещо, което вече не можеше да се каже за Кели.

— Той ме заряза! — Кели изстена и отново избухна в сълзи. Все още не й се вярваше, но вече го беше приела. „Зарязаха ме. Изи Уолш ме заряза“, повтаряше си тя наум, сякаш по този начин щеше да направи реалността по-лесно смилаема. По изражението на Тинсли Кели се досети, че тя предварително се е подготвила за природно бедствие. Естествено, че клюката е литнала навсякъде със скоростта на светлината. Изи вероятно има фен клуб, напрегнато дебнещ мига, в който той отново ще е сингъл, та да разтръби тутакси новината.

— Защо? Защо го направи? — Тинсли грабна кутия с кърпички от шкафчето си и ги занесе на Кели. След като Брет бе напълно погълната от собствения си живот и пикантната си любовна афера с г-н Далтън, Тинсли беше останала единствената истинска приятелка на Кели.

— Защото вече не ме харесва — Кели грабна кърпичка и подсуши лицето си. — Не знам… Защото мисли, че съм противна?

— Ставаш смешна — Тинсли стисна рамото й с пръсти, оформени във френски маникюр. — Той не би могъл да си намери друго, толкова красиво и забележително момиче като теб, ако ще да прекара следващите 50 години в търсене. Не мога дори да си представя какво си въобразява. Трябва да е луд!

Тинсли поклати невярващо глава, сякаш подобен факт беше толкова невъзможен за проумяване, колкото и последния им САТ тест, от което Кели се почувства мъъъъничко по-добре.

— Права си — отвърна тя, като изкопира презрителната гримаса на Тинсли. — Какъв задник!

Беше доста по-приятно да си ядосана, отколкото съкрушена. Майната ти, Изи. Дребосъкът Джени да върви по дяволите също. Майната му и на всичко, което се случва между тях. Кели седна на леглото си и издърпа от краката си тежките ботуши, които така или иначе правеха краката й прекалено слаби.

— Трябва да го накараме да си плати за това — злобно каза Тинсли, а виолетовите й очи пробляснаха, все едно самата тя току-що е била зарязана. Както винаги, беше готова за подмолни кроежи, проекти и планове, а перспективата да заговорничи и да отмъсти за разбитото сърце на своята приятелка я изпълваше с небивало вълнение. Родителите й бяха лудо влюбени един в друг повече от двадесет години, така че тя отлично знаеше как трябва да изглежда любовта и не обичаше да вижда хора, които я оскверняват.

— Абсолютно — отговори Кели, като се надяваше Тинсли да знае някоя магия, която на мига би направила Изи непривлекателен за жените. Нещо, от което къдравата му коса ще започне да избуява по цялото му тяло, докато не заприлича на Кинг Конг.

— Ти беше прекалено добра за него. Той мирише на коне — успокояваше я Тинсли.

Кели изстена и лешниковите й очи се напълниха със сълзи за пореден път. Обожаваше миризмата на Изи. Напомняше й за времето, когато беше малка и също яздеше коне.

— Трябва да го изхвърлиш от съзнанието си. Мисли за други неща — Тинсли запали цигара и й я подаде.

„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“. Кели пое дима в дробовете си. Тинсли седна по турски на леглото зад нея — занимаваше се с йога всеки ден и беше най-гъвкавият човек, когото Кели беше виждала. Без да пита, Тинсли грабна четката за коса и започна да сресва дългата й червеникаворуса коса — нещо, което миналата година постоянно правеше. Тинсли беше нежна, задържаше главата на Кели с една ръка, докато с другата прокарваше гребена през кичурите й. Това беше много мило и Кели почти се разплака отново в прилив на сантименталност. „Сладко“ не беше дума, която повечето хора биха асоциирали с Тинсли, но тя можеше да бъде невероятно мила, когато поискаше.

— Вчера видях момчетата — изнизваха се от гората и всички изглеждаха някак потайно — смени темата Тинсли, докато разплиташе възел коса на тила й. Кели наклони глава назад. Обичаше друг да я сресва, беше успокояващо, почти колкото да си на педикюр.

— Нещо като мъжко парти, а? — сънливо попита тя.

— Да, на което вероятно се удрят в гърдите и си въобразяват, че са животни и нямат задачи по математика за домашно.

Тинсли все още таеше горчивина, че продължава да бъде изключена от разни забавни мероприятия, като например да се шляе с момчетата. Сега просто й се налагаше да си измисли собствена забава.

— Нека да им покажем как се прави… Хайде и ние да организираме таен клуб, само че с малко по-умни и сексапилни членове, разбира се! — Вълнението в гласа й беше осезаемо и твърде заразно. — Можем да свикаме например нещо като тайно общество.

— В което никой от тези задници няма да бъде допуснат — твърдо заяви Кели. Би било добре да се държи настрани от лигави момченца за известно време. — И никакви гаджета също. Знаеш, че отдавна не съм оставала сингъл — преди Изи беше Брендън, а преди Брендън беше…

— Итън Лесър! — добави Тинсли с носов глас, подигравайки акцента му. — Той не се ли премести в „Диърфийлд“, след като скъса с него и разби сърцето му?

Кели отново се засмя и дръпна от цигарата си. Страхотно е, че Тинсли се върна обратно, трябваше да признае. Въпреки че оскърбително много приличаше на супермодел, знаеше и как да те разсмее.

— Е, не съм сигурна дали това беше причината да се премести. Но със сигурност разбих сърцето му.

— Знаеш ли какво си ти? Едно серийно гадже. Впускаш се само в дълги връзки, преминаваш директно от една в друга, без дори да спреш за малко и да се огледаш наоколо. — Тинсли захвърли четката за коса на леглото и потупа съчувствено Кели по главата, преди да се излегне до нея. — Трябва да си вземеш почивка. И да не си толкова сериозна постоянно.

Лесно й беше на Тинсли да го каже, мислеше си Кели. Двайсет минути в компанията, на което и да е момче, и вече беше отегчена. Не го правеше нарочно, просто Тинсли си беше такава — способна единствено на краткотрайни и буйни изблици любов, които свършваха така бързо, както са дошли. Но може би беше права. Може би наистина щеше да й бъде полезно да се отдаде на няколко авантюри за по една нощ вместо на поредното сериозно гадже.

— Гадже — каза бавно Кели, все едно се опитваше да установи латинския корен на думата. — Гадже. Каква странна и рядко непривлекателна дума!

— Виждаш ли? Гаджетата са страшно потискаща работа. — Тинсли се излегна по гръб, а смолисточерната коса се разпиля като ореол около главата й. — Винаги се тревожиш за това, къде са, с кого са, какво правят, бла-бла-бла!

— Точно! — засмя се Кели, а после тежко въздъхна. Всъщност единственото, което действително я интересуваше в момента, беше къде е гаднярът Изи и по-важното: с кого е! — Съвсем права си! Добре, че и Брет разкара Джеремая.

Кели се поколеба за секунда, докато се двоумеше дали е удачно да споменава г-н Далтън. Би било ужасно да държи разни неща в тайна от Тинсли точно сега, когато си бяха близки като сестри.

— Е, истината е, че се вижда с друг. Споменавала ли ти е?

— Не — Тинсли беше разочарована, че Брет не й е казала, но не искаше да го показва. — Все още не сме успели да се видим като хората.

Тя извади тубичка червило „Герлен“^[1] от джоба си и започна уж небрежно да го нанася върху устните си.

— И с кого се вижда?

Кели остави Тинсли да се гърчи в трепетно очакване, преди да й отговори бавно, провлечено и драматично:

— Ерик. Далтън.

— Моля? Наистина ли? — Тинсли скочи от леглото. Значи слуховете все пак бяха верни. Брет е докопала учител? И то най-сексапилния учител на света? Би трябвало тя да е първата, която да се похвали с такова завоевание, а не Брет! Въпреки че, ако трябва да сме честни, Брет беше точно от типа момичета, по които би си паднал един учител. С брутално червената си коса и множеството обици на ухото, Брет изглеждаше много по-обиграна и опитна от нея. Само изглеждаше така обаче, защото всъщност беше напълно непорочна Д-Е-В-И-Ц-А. Брет я беше излъгала, че се е простила с девствеността в Швеция, Швейцария или нещо такова, но Тинсли просто усети лъжата й. — Спят ли заедно?

— Тц — Кели за кратко се върна към онзи момент в миналото, в който беше изпитала желание и готовност да подари своята непорочност на Изи и на практика му се беше молила да го направят, а той бе останал безучастен пред възможността. После изгони спомена от ума си. Брет не се бе прибрала предната нощ, нито пък им беше разказала нещо, така че трябва да е била с г-н Далтън. Кели беше сигурна, че тя щеше да им сподели, ако бяха правили секс. Нима би могла да премълчи такова нещо? — Не. Мисля, че още не са спали заедно.

— Хм, значи възнамерявам да инспектирам гаджето й по-отблизо утре. — Тинсли се облегна на възглавницата, като изглеждаше напълно доволна от себе си. — То по случайност ми се явява съветник.

— Късметлийка!

Кели ясно усети, че някаква идея се заражда в главата на Тинсли и изпита облекчение, че е на нейна страна. Поне засега.

OwlNet Instant Message Inbox

ЕмилиДженкинс: Б., в стаята ли си?

БретМесършмит: Не. Крия се в библиотеката. Какво става?

ЕмилиДженкинс: Харесваш съквартирантката си Джени, нали?

БретМесършмит: Да, готина е.

ЕмилиДженкинс: Значи искаш да остане жива?

БретМесършмит: За какво говориш?

ЕмилиДженкинс: Ами… Изи преди малко скъса с К. и всички я чуха да крещи нещо за Дж.

БретМесършмит: Къде е Кели сега?

ЕмилиДженкинс: Обратно в „Дъмбъртън“, мисля.

БретМесършмит: Трябва да кажа на Джени, а?

ЕмилиДженкинс: Това ми беше идеята…

БретМесършмит: Гадост.

Owl Net Instant Message Inbox

БретМесършмит: Ей, Дж., къде си?

ДжениХъмфри: Проверявам имейли в лабораторията. Как си? Как беше снощи…?

БретМесършмит: Добре. Слушай, Изи е скъсал с Кели.

ДжениХъмфри: Ъмм…

БретМесършмит: Всички говорят, че е заради теб. Кели мисли същото.

ДжениХъмфри: Олеле.

БретМесършмит: Да. Затова може би ще искаш да се промъкнеш след вечерния час…

ДжениХъмфри: Благодаря ти, че ми каза. И ти ли отбягваш стаята?

БретМесършмит: Може и така да се каже.