Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (29)

29

Един бухал от „Уейвърли“ никога не влиза в битка без солидно подкрепление

— Чакай малко! — Джени забеляза Брет на излизане от библиотеката. Червената й коса подскачаше енергично, докато тя слизаше по стъпалата. Всъщност токчетата на обувките й „Прада“ едва докосваха пода и тя почти връхлетя върху Джени, след което се усмихна.

— Здрасти! — поздрави я Брет и махна кичур коса от очите си.

— Хубаво е да те видя отново усмихната! — Джени преметна през раменете си презрамката на тежката велурена чанта. Беше твърде обемиста, за да я носи само на едното рамо, но пък мразеше начина, по който презрамката минаваше през гърдите й, привличайки още излишно внимание към тях. Естествено с раница щеше да е още по-зле. Брет се изкикоти и каза:

— Знам, че не трябва да съм толкова щастлива, но нищо не мога да направя. Това е просто… поетична справедливост! Независимо че Тинсли ще ме убие. — Мисълта да споделя стая с Тинсли сега направо я съсипваше. Не беше за вярване, че едва миналата година си правеха взаимно маникюр и споделяха съкровените си тайни. — Не съм я виждала, откак се разнесе новината.

Те се смееха тихо, докато се връщаха към общежитието. Вратата към 303 зееше отворена, а отвътре долиташе песента „АВС“ на „Джексънс Файв“^[1], очевидно от айпода на Кели.

— Супер — промърмори Брет под носа си, докато двете с Джени прекрачваха прага, — правят си дискотека.

— Здрасти, Кей! — Брет поздрави Кели на влизане.

— Здрасти — кимна в отговор тя, докато нахлузваше пижамата си. Кичури от червеникаворусата й коса стърчаха наелектризирани. После се пльосна на неоправеното си легло.

— О-хо, май си в чудно настроение — отбеляза Брет и небрежно захвърли винтидж чантата си „Прада“ на пода. Кели не отвърна, а свали ластика, който носеше на китката си, върза косата си на опашка, след което се съсредоточи върху копчетата на айпода си. Пусна си една балада.

— Обожавам тази песен! — възкликна Джени. Кели вдигна лешниковите си очи, погледна я открито и студено, и спря песента. Тишината в стаята стана оглушителна. Уау.

— Я да видим, кой е тук? — присъедини се нов глас и трите момичета обърнаха глави, за да видят Тинсли, която стоеше зад тях, облечена в роба от египетски памук и въртяща между пръстите си капачка от бутилка вода „Евиан“^[2].

— Двете с Кели искаме да поговорим с вас за нещо. Но най-напред трябва да ви уведомим, че вече не сте членове на нашия таен клуб.

И без това червеното лице на Джени почервеня още повече. Тя хвърли поглед към Брет. Защо Тинсли се държеше така? С това директно им обявяваше война. Веждите на Брет се сключиха заплашително.

— О, нима? — тя взе в ръце стика си за хокей, като че се приготвяше да удари с него Тинсли по главата. — И защо? Заради Ерик?

Тинсли опря глава на рамката на вратата.

— Ерик? — небрежно попита тя. Престори се, че мисли. — Всъщност, да. Ядосана съм, че го прогони оттук, тъкмо когато започнахме истински да се сближаваме.

— Как е възможно да казваш подобно нещо с толкова безизразно лице? — поиска да узнае Брет. — За коя се мислиш?

— На твое място не бих задавала точно този въпрос — Тинсли прекоси стаята и остави бутилката вода до леглото си, преди отново да впери очи в Брет. — Аз знам коя съм, но ти знаеш ли?

Джени, която беше проследила бързия двубой с нарастващ ужас, се почувства напълно объркана. Какво искаше да каже Тинсли? Каквото и да беше то, явно успя да накара Брет бързо да замлъкне и да й обърне гръб. Хрумна й един цитат на Дороти Паркър^[3]: „Жената владее осемнайсет езика, но не може да каже «Не» на нито един от тях.“ Когато отново се извърна, лицето й беше спокойно, а изражението — твърдо.

— Аз знам, че не съм курва — тя върна на Тинсли същата нагла усмивка, — а това никак не е малко.

— Е, тогава трябва да се замислиш дали пък не дружиш с такава — проговори Кели, за първи път откак Тинсли бе влязла. Гледаше право към Джени и гневът й внезапно стана обясним. Тинсли трябва да ги беше видяла вчера в Ню Йорк.

За една милисекунда Джени се поколеба дали не би могла да оправи нещата, като обещае да не се вижда повече с Изи. Може би така всичко щеше да се върне там, където беше през онази вечер в пицарията — към атмосферата на споделеност и на пиянско безгрижно веселие с готини момичета, които я харесват… Но милисекундата отмина. Кого заблуждаваше? Никога не бе искала някое момче толкова силно, колкото искаше Изи. Не би го заменила за всичките Тинслита Кармайкъл и Келита Върнън на света. Брет тъкмо се канеше да защити Джени, когато тя изненада и себе си с думите:

— Знам, че си ми ядосана — каза Джени меко. — И съжалявам. Не съм искала да става така и наистина трябваше да бъда откровена с теб от самото начало.

Кели не притежаваше способността на Тинсли да владее гнева си елегантно. Обикновено идеалната й кожа сега почервеня и подпухна, а левият й клепач започна да играе. Изглеждаше неуравновесена.

— Ти си лъжкиня! — изджафка тя.

— Не осъзнавате ли колко сте лицемерни? — извика Брет. — Ядосвате се на Джени, че започна да излиза с Изи, след като той скъса с Кели, докато тя — Брет замахна към Тинсли с извития край на хокейния си стик — се втурна да преследва Ерик, докато ние все още бяхме заедно! — Брет хвърли унищожителен поглед към Тинсли. — Това е толкова… гнусно.

— Но, скъпа — Тинсли се вторачи в нея снизходително, — вие никога не сте били заедно.

— Върви по дяволите! — Брет се извърна и към Кели. — И ти също! Занимавайте се е тъпото си тайно общество и тъпите си, малоумни игрички. — Брет поклати глава. Огнената й червена коса изглеждаше необуздана, но царствена. — Аз имам по-важни неща за вършене.

С тези думи тя напусна стаята, оставяйки гробна тишина след себе си. Джени стрелна Кели с очи. Тинсли беше невероятна кучка, но Джени знаеше, че е длъжница на Кели. Беше я излъгала, в крайна сметка.

— Съжалявам — повтори тя. — Може би един ден ще ми простиш.

Очите на Кели проблеснаха. „Малко вероятно“, каза си Джени.