Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (6)

6

Всеки бухал от „Уейвърли“ трябва да спазва вечерния час, но това не означава, че не може да стои буден цяла нощ

Сребърната „Нокиа“ на Брет започна шумно да вибрира върху дървеното нощно шкафче и двете с Джени едновременно вдигнаха глави от антологиите си и се спогледаха. Яркозелените котешки очи на Брет засияха триумфиращо, когато се пресегна към телефона и видя името, изписано на малкото екранче.

— Най-сетне! — извика тя победоносно, преди да си поеме дълбоко дъх и да се опита да изтрие вълнението от лицето си.

— Да? — отговори хладно на повикването Брет, а Джени се изкиска и прибра към гърдите си колене, облечени във фланелена пижама на черешки.

— Можеш ли да дойдеш у нас, в Ринклиф? Трябва да говоря с теб — дълбокият глас на Ерик незабавно изтри всякакво безпокойство от душата на Брет, все едно той току-що беше отместил кичур коса от ухото й и беше прошепнал думите меко и задъхано. Тя почувства как се облива в горещина, а Джени посочи вратата и беззвучно попита: „Искаш ли да изляза?“. Брет поклати отрицателно глава и се обърна към прозореца и смрачаващата се вечер навън. Беше девет и петнайсет. По-малко от шейсет минути до вечерния час.

— Как да дойда? — промълви накрая Брет и сведе поглед към бледорозовия потник и любимия си чифт супер меки черни йога панталони, които носеше в дните, посветени на депресия.

— Ще изпратя кола за теб. Бъди пред входа след 20 минути, ОК?

Брет затвори бързо и веднага започна да събува панталона си.

— Знаех си, че ще се обади! — изпищя тя и извади чифт тъмни дънки от дълбините на гардероба си. Щеше да остане с розовия топ, тъй като носеше подходящо бельо отдолу, а тя винаги се чувстваше много по-секси, когато всичко по нея беше комплект. Брет се погледна в огледалото. По лицето й нямаше грим, тъй като вече беше изпълнила вечерния ритуал по дълбоко почистване на кожата. Разнесе малко гланц по устните си, доволна от начина, по който той започна да ги гъделичка. После обу равни розови балерини „Марк Джейкъбс“^[1] и извади романтичния блейзър от кафяво кадифе.

— Добре ли съм?

Джени не знаеше какво да каже, освен:

— Ъъ… излизаш сега?

— Никой няма да разбере. Няма да казваш на Тинсли и Кели къде съм, нали?

Брет изглеждаше страхотно — чиста, сладка и деликатна, но Джени все още не можеше да реши какво чувства по отношение на аферата й с г-н Далтън. Да, Брет е малко по-опитна от нея, добре… но все пак имаше нещо нередно в цялата работа. Въпреки това сега, застанала пред огледалото, докато нагласяше сияещо червената си коса зад ушите, тя изглеждаше искряща от щастие. Коя беше Джени, та да играе ролята на Глас на разума, след като Брет не бе изглеждала по-лъчезарна през цялата отминала седмица?

— Ще измисля нещо — каза Джени и стана, за да отстрани едно влакънце от рамото на Брет. — Изглеждаш невероятно!

Брет изхвърча от стаята като облак от романтично вълнение, но стомахът й нервно се сви, щом се настани в черната лимузина, която я очакваше пред входа на „Уейвърли“. Шофьорът не й каза нищо и Брет внезапно се почувства като любовница на някакъв заможен банкер, призована да се яви, докато съпругата му е в спацентъра.

След като прекоси притихналата главна улица на малкото градче Ринклиф, колата зави към реката и подкара между гъстите дървета. Между тях проблясваха светлините на изисканите домове. После, точно когато изглеждаше, че ще се плъзнат върху бавното течение на Хъдзън, колата рязко зави и навлезе в дълга алея. Клончета почукваха нежно по стъклото и вратите на колата. Абсолютно уединено, отбеляза мислено Брет.

Спряха пред модерна ъгловата къща от червено дърво и стъкло, сгушена на брега на реката. Ерик отвори предната врата на колата, облечен в дънки „Дизел“ и морскосиня винтидж тениска. Непретенциозното му облекло внуши на Брет атмосфера на интимност. Изглеждаше точно като красивите, но леко небрежни колежани, които Брет бе мечтала да срещне по време на безбройните си ученически екскурзии. Логото на „Ред Сокс“ върху тениската на Ерик накара Брет да се сети за Джеремая и тя мигновено изпита вина, но бързо изтри мисълта за него от ума си.

— Извинявай, че не се обаждах, но бях доста зает — Брик се наведе, за да целуне Брет по бузата, задържайки устни върху нея по-дълго от обикновеното. — Липсваше ми. Ухаеш прекрасно!

Брет се мразеше, че изпитва толкова силно вълнение, но колко момчета познаваше тя, които произнасят „прекрасно“ с цялата сериозност на света? Със сигурност не и Джеремая. Тя начаса прости на Ерик пропуснатите обаждания. Той беше възрастен, в края на краищата. Беше зает човек.

Ерик я поведе към тясното антре, което разкриваше слабо осветена дневна с катедрален таван. Стена с прозорци гледаше навън, към вероятно умопомрачителния през деня речен пейзаж, който в момента представляваше само едно тъмно петно. Стаята беше пестеливо и елегантно обзаведена с ниски, правоъгълни мебели, които очевидно бяха проектирани специално за тази къща. Свещи осветяваха масичката за кафе, а въздухът беше изпълнен със звуци на саксофон.

— Тази къща на Франк Лойд Райт ли е? — попита Брет. Франк Райт беше единственият модерен архитект, за когото бе чувала.

— Нее — отвърна Ерик и наля червено вино в двете кристални чаши, поставени на малката маса пред тях. — Дядо ми беше голям почитател на работата на Райт, но не и на начина му на живот. Ерик направи жест към дивана и Брет седна, като се зачуди какво ли значи „начина му на живот“, но се срамуваше да попита. Диванът се оказа неочаквано твърд и неудобен. Тя се облегна на една кадифена възглавница зад себе си и се намести малко по-добре, но пък започна да се опасява, че позата й е прекалено подканваща. Ерик й подаде чашата и седна до нея — достатъчно близо, че коленете им да се допрат.

— Дядо ми беше доста дръпнат.

— Звучи така, сякаш дядо ти е бил човек с… принципи — каза Брет, опитвайки се да звучи изтънчено, но вместо това подозираше, че звучи изплашено. Отпи от виното си и внезапно се почувства не на място.

— Той си мислеше, че има принципи — каза с насмешка Ерик и остави чашата си на масата. Вдигна перфектно оформената си руса вежда и я погледна. — Но имаше слабост към хубави момичета.

— О! — тя не можа да овладее руменината, която се разля по лицето й. Покри коленете си с ръце. — Това наследствена черта ли е във вашето семейство?

Ерик се наведе към нея и нежно отмести кичур червена коса, като внимаваше да не закачи златните халки, които тя винаги носеше на извивката на лявото си ухо.

— Наследява се само слабостта към хубави червенокоси момичета… — дрезгаво прошепна той в ухото й. Пръстите му се плъзнаха надолу към рамото на Брет, която едва успяваше да се концентрира.

— Ъм… Ерик? Какво точно правим тук? — заекна тя и се опита да изглежда, колкото е възможно по-наивно и неангажиращо. — Искам да кажа, сериозно… Можеш да си навлечеш куп неприятности. Ние двамата…

Ерик въздъхна и махна ръката си от рамото й, оставяйки я да падне зад гърба на дивана. От светлината на свещите пясъчнорусата му коса изглеждаше по-тъмна, а лицето му стана сериозно.

— Мислих много по този въпрос и въпреки че има куп логични причини защо това не трябва да се случва, аз не искам то да спре.

Брет беше безпомощна. Притисна коляното си в неговото. Гледката на обутите им в дънки крака, опрени заедно, й изглеждаше напълно в реда на нещата. Той беше просто мъж — красив, умен и неустоим. Брет бавно премести ръката си върху неговото бедро и я задържа там, наслаждавайки се на мускулите под блестящите й бледолавандулови нокти. Припомни си името на лака, който беше взела от чантата на Кели — „Джейлбейт“^[2] — и я напуши смях.

— Аз просто… — Ерик сви рамене и премахна въображаем кичур коса от очите си, — аз знам само, че си най-невероятното момиче, което съм срещал.

Брет се почувства пияна, въпреки че едва бе докоснала виното. Приближи бавно лицето си до неговото, без да отмества поглед от устните му. Най-накрая ги срещна със своите и по тялото й пробяга електрически ток. След дългата целувка Ерик притисна устни към шията й. Неволно тя си припомни последната им среща — бяха на неговата яхта, събличаха дрехите си в леглото му и когато останаха почти голи, тя внезапно осъзна, че не е готова да го направи. Но сега беше друго, сега беше сигурна. Нима можеше да има някой по-подходящ, с когото да сподели първия си път, от този изумителен мъж пред нея, който, освен всичко друго, я намираше за прекрасна?

Но докато усещаше дъха на Ерик във врата си и ръцете му се плъзгаха към гърдите й, Брет не успя да се сдържи и отново помисли, че той като че ли изглежда твърде опитен в това… Знаеше прекалено точно как да я докосва, хипнотично и възбуждащо. Всеки път, щом обръщаше сериозно внимание на този въпрос, а Брет го правеше често, можеше лесно да си представи как той прави същото с всяко едно друго момиче на нейно място, което също нарича „прекрасно“ и с което вероятно се шегува по същия начин, заменяйки думата „червенокоси“ с „русокоси“, „луничави“ или каквото там прилагателно пасваше в момента. Колко момичета — или жени — е целувал на същия този диван, в тази осветена от свещи стая? Мисълта я отрезви моментално и тялото й замръзна. Ерик се отдръпна от нея и я погледна въпросително.

— Аз… аз мисля, че още не съм готова — запъна се Брет, чувствайки се като най-голямото бебе на света. Гледаше в скута си и полагаше огромни усилия да овладее сълзите, които заплашваха да потекат.

— Няма проблем, Брет — Ерик обгърна лицето й с ръце. — Погледни ме. Не се притеснявай за това, нямаме бърза работа. Ще я караме по-спокойно.

— Съжалявам, че съм такава… — започна Брет и вдигна очи.

— Каква „такава“? Красива и секси? — засмя се той и Брет се усмихна плахо. — Повярвай ми, не бързам за никъде. Имаме толкова време, колкото ни е необходимо.

Той й предложи прегръдка и Брет облекчено я прие, доволна от допира на напълно облеченото му тяло. Щеше да бъде готова скоро, знаеше го. Но не точно сега. Два часа по-късно Брет лежеше полуоблечена до Ерик, който дремеше до нея под меките и вероятно безумно скъпи чаршафи от египетски памук. Колкото и вълнуващо да беше всичко това обаче, Брет не успя да се въздържи и си представи собственото си легло в настоящия миг. Почти успя да чуе тихите скимтящи звуци, които Кели издаваше и съня си. А сега мъжественото хъркане на Ерик някак й напомни за баща й. Прииска й се да беше спала с него и проклетият първи път да е вече зад гърба й — поне нямаше да се чувства такова дете и всичко щеше да е по-лесно при следващата им среща.

Тя се изплъзна изпод ръката му, като внимаваше да не го събуди, за да отиде до тоалетната. Пресегна се към копринения панталон на пижамата му „Ралф Лорън“, хвърлен върху бюрото и върху нейното бельо. Докато стягаше ластика около талията си, сноп лунна светлина освети нощното шкафче. До черния изискан портфейл от италианска кожа на Ерик лежеше пластмасово пликче с марихуана. Брет го взе и за всеки случай го подуши. Ерик и трева!? Брет никога не беше пушила, но й хрумна, че точно това може би ще й помогне да се отпусне достатъчно, че да го направи с него. Следващия път.

— Какво правиш? — тя се обърна и видя Ерик, изправен в леглото, с рошава коса и сънен, неустоимо привлекателен поглед. — Не си тръгваш, нали?

— Отивам до банята — отговори Брет и изведнъж се зачуди как ли според него би могла да си тръгне сама…

— Остани за цялата нощ! — промълви Ерик с обожание. — Искам просто да усещам как спиш до мен.

Брет се разтопи. Без да мисли за вечерни часове, съквартирантки или какво ще облече сутринта, тя се съгласи и добави, че и на нея ще й бъде приятно.

Owl Net Instant Message Inbox

СейджФрансис: Стана ли вече? Ей сега почуках на вратата на г-жа Пардий, за да й кажа, че кенефът ни пак се е запушил, и чух отвътре г-н Пардий, който страшно беснееше

БениКънингам: Успя ли да чуеш нещо интригуващо?

СейджФрансис: Не, изобщо. Може би тя му изневерява? С г-н Далтън?

БениКънингам: Едва ли. Някой е видял Брет да слиза от тежкарска лимузина твърде рано призори…

СейджФрансис: Да не би да казваш, че…