Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (7)

7

Един бухал от „Уейвърли“ не се заглежда по гаджетата на съквартирантите си, поне докато те не се разделят

Джени метна гигантската чанта от пурпурен велур купена от един открит пазар в Прага това лято — под чина в залата за изкуства, който нарочно беше заплюла за свой. Беше се влюбила спонтанно в тази чанта, а майка й беше побързала да подаде двете хиляди крони на продавача, без дори да направи опит да се пазари — надяваше се, че подобна постъпка ще я направи по-грижовна майка и ще заличи факта, че почти беше изоставила нея и Дан като деца. Джени обожаваше чантата, макар да беше престъпно скъпа и прекалено гръндж вместо фешън. След първата си седмица в „Уейвърли“ тя откри, че все по-малко се интересува от представата на останалите за това, кое е готино, яко и модерно. Нещо в онзи момент от Черната събота, в който обърна нещата в своя полза по време на танца на мажоретките, вместо да потъне в земята от срам, й даде увереността, че би могла да прави същото всеки път, щом реши. На кого му пукаше как изглежда чантата й?

Вчера г-жа Силвър беше поканила Джени, Изи и Алисън Куентин да се включат в групата за напреднали портретисти, която се събираше всяка сряда. В тази група повечето ученици бяха в по-горен курс, затова Джени се чувстваше особено горда с постижението си. Още повече, че щеше да вижда два пъти по-често Изи.

Тя отиде до шкафа, в който държаха нещата си за рисуване, и свали от рафта огромния скицник, върху който беше изписала с елегантен почерк фамилното си име. Усмихна се при вида на надписа на Изи — вълнистите тъмни букви от прашен въглен вече бяха започнали да се размазват върху белия етикет.

— Много се радвам, че успяхте да се присъедините към нас, г-н Уолш. — Г-жа Силвър поздрави Изи, който се вмъкна в момента, в който тя затваряше вратата.

— Удоволствието е изцяло мое! — Изи се плъзна на стола до Джени, хвърляйки й поглед с ъгъла на кристалносините си очи.

Всичко това беше някаква смесица от благословия и изкушение, все едно размахваха парче пица пиперони под носа й, докато беше на диета. Какво й ставаше? Нямаше представа дали Изи и Кели все още бяха заедно, но така или иначе, Кели й беше съквартирантка.

— Хей! — прошепна той едва чуто.

— Хей! — прошепна тя в отговор. Какво правеше? Трябваше да си наложи насила да спре да флиртува с него. Да се съсредоточи върху рисуването си например или върху каквото и да било друго.

— Мисля, че всички сте се справили с пропорционирането на лицето си, работейки с огледалата и собствените си отражения — г-жа Силвър, сивокосата хипарка, се усмихна благо на класа си. — Сега искам от вас да уловите автентичността на нечие чуждо лице. Вие, двата реда, групирайте се с човека до вас… — тя посочи редовете на Изи и Джени. — А тези два реда…

Джени беше спряла да я слуша. Изи обръщаше чина си към нея. Сякаш целият свят се беше съюзил, за да я подлага на изпитания и мъчения.

— Кой ще започне първи? — попита Изи, а моливът му беше вече върху листа.

— Ти — каза Джени, която определено не беше готова все още да бъде рисувана от него. Щеше да се черви като идиот през цялото време. Пък и не й се искаше той да я сравнява с Кели — никога не би могла да се съревновава с нея. Кели беше от момичетата, които изпипват всичко по себе си от глава до пети, дори и само за да се потят няколко часа на тренировка по хокей на трева. Кели беше краста. Джени погледна собственото си не-дотам-идеално тяло с непропорционален гръден кош и се зачуди за пореден път, защо на Изи би му хрумнало дори и за минута да замени настоящата си повече от забележителна половинка, за момиче, което му стига до раменете? Ще изглеждат нелепо!

— Добре, но знай, че никога преди не съм позирала, затова може и да не се справя достатъчно добре.

Изи изглеждаше леко смутен от цялата ситуация и нервно потропваше с пръсти по дъската за рисуване.

— Няма проблем, не е нужно да позираш — каза той и Джени се засмя. — Можеш да говориш или да рисуваш, ако искаш, стига да не се движиш прекалено много. И трябва да ме гледаш в очите, разбира се. — Изи срещна погледа й и широка усмивка се разля по лицето му.

— ОК, шефе — тя сведе очи надолу към листа си и започна да скицира линиите на главата му с парче въглен от лоза, но веднага отново ги вдигна към неговите. Отклонявайки поглед само за няколко мига, докато скицираше, Джени успя да разучи лицето му по-добре от всеки друг път досега, вглеждайки се в леката гърбица на носа му, ъгълчетата на големите сини очи, в леко различните уши. Листът й бързо се изпълваше.

— Добре — каза г-жа Силвър зад гърба й, — отлично. Клас, забележете как Джени не откъсва очи от лицето на Изи, вместо да се взира в рисунката си. Искам да се концентрирате върху това, което виждате, защото само тогава портретът ви ще се получи, както трябва.

„Идеално“, помисли си Джени. Още смесени послания. Не можеше да откъсне очи от Изи и я хвалеха за това.

— Днес почти закъсня — отбеляза Джени, след като г-жа Силвър се отдалечи към следващата двойка, с желание да разсее тишината между тях. Сърбеше я носът, но не искаше да се почеше, защото ноктите й бяха черни от въглена.

— Бях навън с Кредо. Времето беше много хубаво и ми се искаше да яздя възможно най-дълго.

Лицето на Изи винаги се озаряваше, когато стане дума за коня му. Джени беше отраснала с много момичета, чиито семейства имаха къщи и конюшни в Уестчестър и Кънектикът, и които говореха за най-ценните си коне по същия начин — като че бяха влюбени в тях. Може би радикално настроеният й баща носеше отговорност за това, но тя винаги бе намирала тези момичета с жокейски панталони и елегантни ботуши за езда за прекалено претенциозни. А е възможно и просто да ревнуваше.

— Никога не съм яздила — призна Джени, прехвърли нов лист и започна нова скица. Беше заменила въглена с мек графитен молив и сега работеше върху формата на очите му: перфектен повод да гледа право в тях.

— Майтапиш се! — Изи зяпна от почуда.

— Аз съм от Ню Йорк — сви рамене Джени. — Мисля, че веднъж яздих пони на уличен панаир. Една жена ме водеше в кръг. Не знам дали това се брои. — Джени вирна глава и се усмихна широко. — Всъщност може и магаре да беше.

— Има съществена разлика — засмя се Изи. Прокара ръка през косата си и разбърка още повече и без това разбърканите си къдрици. Гледаше към Джени срамежливо. — Винаги си добре дошла с мен някой път. Ако искаш… — той сви рамене, сякаш не беше сигурен, че ще я заинтригува. — Кредо е много внимателен с начинаещи.

Джени се съсредоточи върху очертаните с въглен очи на Изи върху листа си, вместо върху истинските срещу себе си. Защо той й причиняваше всичко това?

— Бих искала да… — тя си пое дълбоко дъх и погледна към него, снижавайки гласа си, за да не бъде чут. — Ами… виж… ти все още ли си с Кели? Заедно ли сте, или не? Защото… — гласът й заглъхна.

Изи изглеждаше изненадан и смутен.

— Не, аз и Кели не сме наистина… — той направи пауза, без да знае какво всъщност са. Взе меката гума за триене и започна да си играе с нея; разпъваше я, докато се разпадне на парченца, и после пак я събираше. — Мисля, че и двамата знаем, че всичко свърши… но технически все още не сме го обсъдили и обявили официално.

Сърцето на Джени се стегна — от една страна, перспективата да бъде с Изи я развълнува, а от друга страна, се ужаси, че Кели щеше да разбере.

— Просто смятам, че не е добра идея да прекарваме много време заедно, докато вие двамата сте, ами… докато все още сте легална двойка. — Джени беше изненадана, че го казва. Тя дори продължаваше да рисува, докато говори, и успя да улови блясъка в очите му, когато той едва сдържа смеха си. — Тя ми е съквартирантка и не ми се ще нещата да стават нелепи.

„По-нелепи, отколкото са сега“, добави наум.

— Ей, виж, разбирам всичко — Изи се пресегна през чина и дръпна единия край на нейния скицник, за да привлече вниманието й. — Никога не съм имал намерение да ти създавам неприятности.

Тя мълчаливо скицираше разпуснатите къдрици, които обрамчваха лицето на Изи.

— Знам — каза накрая. Забеляза нещо в косата му и без да се замисли, се приведе напред, като внимаваше да не опре с гърдите си листа и да размаже рисунката. Той също леко се наведе към нея и Джени беше убедена, че го видя да се изчервява, докато тя махаше листото от една тъмна къдрица. Подаде му го, за да го види.

— Чудех се какво искаш да направиш — каза Изи леко разочаровано, сякаш мислеше, че… какво? Че ще го целуне? Ръцете на Джени настръхнаха, макар в залата да беше милион градуса заради пещите за изпичане на глина. — Бях в гората тази сутрин — добави той загадъчно.

— Наистина ли? И как беше? — Джени си падаше по него, защото беше диво момче, зъл горски дух, а не момченце, което носи модни гейски клинчета. Вдигна поглед при звука от затварянето на врата. Беше забравила къде се намира. Всички бяха тръгнали да излизат, взели скиците си, за да ги напръскат с фиксатор. Наистина ли часът почти е свършил? Кога стана това? Тя хвърли поглед пред себе си и видя, че е нарисувала един куп портрети на Изи.

— Обичам да рисувам там. Тихо е. Страхотно място… — Изи се прозя и се протегна, оглеждайки стаята, в която учениците бяха започнали да връщат бюрата по местата им, а металните им крачета скърцаха по дървения под. — Ще отида и утре, искаш ли да дойдеш с мен? — Пронизващите сини очи на Изи срещнаха погледа на Джени и тя се опита да вникне в съдържанието на въпроса му. Утре? Означаваше ли това, че щеше да скъса с Кели… днес!? Внезапно изпита чувството, че всичко се случва прекалено бързо. Беше ли бързо? Не че я интересуваше.

— Да, с удоволствие ще дойда.

OwlNet Email Inbox

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Сряда, септември 11, 15:55

Subject: Re: Конюшните

 

Получи ли последния ми имейл? Среща в 17!

Целувки, а може би и още нещо…

Ххх

К.